Определение № 971 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3155/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. К. от [населено място], [жк], [жилищен адрес] ап.100, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. С. Ч.- Н.. Против Решение №1036 от 22.02.2024г. по в. гр. д. №6674/2022г. по описа на Софийския градски съд. С което е било потвърдено Решение от 9.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 36518/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 30 състав. С което са били отхвърлени като неоснователни: предявеният от Д. Г. К., ЕГН [ЕГН], срещу Институт за ядрени изследвания и ядрена енергетика /И./ при БАН- [населено място] иск по чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/. За признаване за установено, че ответникът И. при БАН, като е прекратил на основание чл.328, ал.1, т.10а КТ /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г./ трудовото правоотношение на ищеца Д. Г. К.. Е поставил същия в неравноправно положение спрямо други служители, на които трудовите правоотношения не са прекратени, въпреки наличието на изискуемите условия по чл.328, ал.1, т.10а КТ; предявеният от Д. Г. К.. ЕГН [ЕГН], срещу Д. В. Т.- директор на И. при БАН към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца и явяващ се в това качество длъжностно лице, иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. За признаване за установено, че като е осъществил заплашителни коментари спрямо ищеца, като е постановил изричен отказ да допусне ищеца за упражняване правомощията му по чл.406 КТ. И като е осъществил системно неглижиране на постъпвалите многобройни сигнали и предложения във връзка с обезпечаване сигурността на ЯНЕУБ, е осъществил тормоз спрямо ищеца.

И предявеният от Д. Г. К., ЕГН [ЕГН], срещу И. при БАН- [населено място], и Д. В. Т., ЕГН [ЕГН], иск по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр за солидарното им осъждане да му заплатят обезщетение от 5 000 лв.- за причинените му неимуществени вреди, вследствие на допуснатата дискриминация и тормоз. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове.

Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба са постъпили отговори от ответните страни по нея Институт за ядрени изследвания и ядрена енергетика /И./ при БАН- [населено място]. Чрез пълномощника му по делото юрк. М. Й., и Д. В. Т., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. А. М.. С които се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът Д. К. и ответникът И. при БАН са били обвързани от трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен на 07.11.2011г. трудов договор. По което ищецът заемал длъжността „ръководител отдел“ на отдел „Физическа защита и сигурност“ на Ядрената научно- експериментална и учебна база /ЯНЕУБ/ на И. при БАН. Това правоотношение е било прекратено с издадена от директора на И. при БАН на 03.06.2014 г. Заповед № 71/ 03.06.2014 г., считано от 5.06.2014 г., на основание чл.328, ал.1, т.10а КТ /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г. Тъй като трудовото правоотношение е възникнало, след като ищецът К. е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Заповедта била връчена на 03.06.3014г. при отказ на служителя да я получи, удостоверен с подписите на двама свидетели, поради което прекратителният й ефект настъпил на 05.06.2014г. Съдът е приел, че така извършеното от работодателя- ответник И. при БАН прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца е в съответствие с предвидената в чл.328, ал.1, т.10а КТ /в приложимата към 03.06.2014г. редакция/ правна възможност. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява ищецът К. да е бил поставен в по- неблагоприятно положение от друг служител. На ответника- В. С. В., тъй като трудовото правоотношение на последния също е прекратено шест месеца по- късно със Заповед № 40/ 10.12.2014 г. на директора на И.. Не е налице разлика в третирането между двамата, обусловена от наличието на защитения признак „възраст“ по чл.4, ал.1 ЗЗДискр, тъй като за прилагане на посоченото уволнително основание този признак няма правно значение, а освен това двамата не са изпълнявали едни и същи служебни функции. На В. са били възложени и функции на служител по сигурността на информацията със Заповед № 329 от 26.04.2004 г. на директора на И.. Каквито функции ищецът не е осъществявал, а след прехвърлянето им на друг служител трудовото му правоотношение е било прекратено/.

Съдът е посочил, че съгласно чл.21 ЗЗДискр, работодателят прилага еднакви критерии при осъществяване правото за едностранно прекратяване на трудовия договор. По чл.328, ал.1, т.2- 5, 10 и 11 и чл.329 КТ, като в тази разпоредба прекратителното основание по чл.328, ал.1, т.10а КТ /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г./ не е изрично посочено. Посочил е, че работодателят има право на самостоятелна преценка при прекратяване на трудовите правоотношения със служители, чиито правоотношения са възникнали след като са придобили и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В зависимост от нуждите на дейността си, като в тези случаи проявление на дискриминация по признак „възраст“ е практически невъзможно. Изложил е и съображения, че ищецът не се е възползвал от правото да предяви иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението като незаконно. Вкл. и поради проявена дискриминация при прилагане на уволнителното основание по чл.328, ал.1, т.10а /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г./ КТ. Приел е, че предвид настъпилите от Заповед № 71/ 03.06.2014 г. на Директора на И. правни последици и прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 05.06.2014 г., предпоставки за разглеждането на оплаквания за дискриминационно третиране след тази дата изобщо липсват.

За недоказани са счетени и твърденията на ищеца да е осъществена дискриминация спрямо него по защитения от разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. признак „образование“. В тази връзка съдът е посочил, че липсват нормативни изисквания за вида и степента на образование, което следва да притежава ръководителят на отдел „Физическа защита и сигурност“ на ЯНЕУБ при И.- БАН, а работодателят определя образователния ценз за заемането на тази длъжност. Посочил е, че доколкото се касае за факти, настъпили след уволнението на ищеца, дискриминация по този признак не се установява. И относно назначаването на работа на В. В., заела длъжността на ищеца: „ръководител отдел“ на отдел „Физическа защита и сигурност“ на ЯНЕУБ. След прекратяване на трудовото правоотношение с него. Не са били споделени и доводите на ищеца в исковата молба да е бил неблагоприятно третиран по защитените признаци „професионални убеждения“ и „синдикална принадлежност“. Въз основа на събраните гласни доказателства /показания на св. М., св. М. и св. Г./ съдът е установил, че работодателят на ищеца по никакъв начин не е възпрепятствал неговата обществена и синдикална дейност, било е осигурено място за провеждане на синдикални мероприятия и служители на ръководни длъжности. Вкл. директора на И., са приемали ищеца и са вземали отношение по правените от него препоръки и предложения. Приел е, че за да се установи наличието на пряка дискриминация на ищеца по признака „синдикална принадлежност“, следва да се докаже, че той е бил по- неблагоприятно третиран на основата на този признак, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства /арг. чл.4, ал.2 ЗЗДискр/. Въпреки разпределената му от съда доказателствена тежест, ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установяват конкретни лица, които не са били синдикални членове. Които са били по- благоприятно третирани и спрямо които работодателят не е имал соченото тенденциозно отношение. Ето защо въззивният съд е приел, че по делото не са установени факти в потвърждение твърдението на ищеца, че ответникът е нарушил правото му на равно третиране по признака „обществено положение“ - синдикална принадлежност. Предявените от ищеца Д. К. срещу ответника Д. Т. искове по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. също са приети за неоснователни. От събраните в процеса гласни доказателства съдът е приел за установено, че ръководството на института се е изказвало ласкаво за ищеца /св. Ст. Кадалев/. Отношенията между него и ръководството на института били колегиални /св. Г./. Като св. Г. е чувал директорът Т. да хвали К.. Ищецът винаги се е ползвал с подкрепата на директора, което често се изтъквало от самия него /св. М./. Според свидетеля Кадалев, чиито наблюдения били от провеждани в колектива коледни партита, отношението към ищеца се променило, когато той започнал да се занимава със синдикална дейност. Някои от служебните му доклади оставали без отговор от ръководството, а последните месеци преди прекратяване на трудовото му правоотношение бил оставен без компютър, не отивал на обучения, организирани за служители на института. Дадените от св. Г. показания са в смисъл, че директорът винаги се отнасял сериозно към докладите на ищеца, свързани със системите за защита и сигурност. Не винаги било възможно да се уважат исканията на ищеца, защото имало периоди от време, в които институтът бил в тежко финансово състояние. И обективно не било възможно да се отделят средства за някои дейности /св. Г., св. М./. Свидетелката М. сочи, че била искана стая за осъществяване на синдикална дейност и такава била предоставена в сграда „Пионер“. Не й бил известен случай, в който директорът Д. Т. да е отказал синдикално събрание в една от сградите на института. Относно допускането до различни служебни помещения, свидетелят Г. дава показания, че този въпрос бил от компетентността на директора и заместниците му и зависел от служебното положение. И правото на достъп за това дали едно лице ще получи разрешение или не вкл. и ищецът. Свидетелят Г. свидетелства, че картата за достъп на ищеца била отнета на законно основание- поради прекратяване на трудовото му правоотношение, а не въз основа на лично отношение към него. Обективно невъзможно било ползваният от ищеца телефонен номер да му бъде предоставен за лично ползване, тъй като това бил номерът, с който се осъществява връзка с националните служби за сигурност. Което налагало да се ползва само със служебна цел. Свидетелят Кадалев дава показания, според които А. М. е заявил, че ищецът е уволнен, защото се занимава твърде напористо със синдикална дейност. По отношение на тези твърдения на свидетеля съдът е приел, че не следва да бъдат взети предвид при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма яснота в какво качество посоченото лице- А. М., е направил цитираното изявление. Служител ли е в ответния институт, каква длъжност заема и откъде е получил такава информация. Въз основа на събраните по делото доказателства и установените посредством тях факти съдът е приел, че по делото не се установява ищецът да е претърпял неблагоприятни последици в трудовото си правоотношение. Да е бил наказван, порицаван или третиран неблагоприятно поради това, че е извършвал синдикална дейност или поради това, че е подавал сигнали и предложения до ръководството на И.. Посочил е, че само по себе си обстоятелството, че голяма част от сигналите и предложенията му са останали без последствия, не обосновава извод за неравноправно третиране по смисъла на ЗЗДискр. Според съда от събраните гласни доказателства не може да се направи и извод, че ответникът Д. Т. е направил заплашителни коментари спрямо ищеца и го е възпрепятствал да осъществява функциите по чл.406 КТ. Предвиждащ възможност за синдикалните организации да сигнализират контролните органи за нарушения на трудовото законодателство, както и да искат административно наказание за виновните лица. Директорът на И. Д. Т. не е имал качеството на контролен орган по чл.406 КТ и не се установява да е неглижирал системно постъпвалите многобройни сигнали и предложения във връзка с обезпечаване сигурността на ЯНЕУБ. Поради което и не е може да се приеме извод за осъществена дискриминация /“тормоз“/ от негова страна. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че по отношение на ищеца Д. К. не е била осъществена пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 и ал.3 ЗЗДискр. Поради което и исковете му по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр и чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по т. 2 и т.3 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Съда на ЕС /Решение по дело С-388/07 и Решение по дело С-104/10/ по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона:

1.Какъв е периода, в който следва да е останал на работа пенсионер- служител, след датата на уволнение на дискриминираното лице, за да се счита, че е налице дискриминация?

2. Следва ли дискриминационният акт да се дължи на признак, съдържащ се в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.?

3. Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест праворелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос. Който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления. Както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. А съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. За възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият въпрос от изложението не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по него и същият не е от значение за изхода на спора. За да приеме, че по отношение на ищеца, не е била осъществена дискриминация по посочения от него признак „възраст“ при прекратяване на трудовото му правоотношение, съдът е изложил съображения, че разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10а от КТ /ред. ДВ- бр.100 от 2010 г. Изрично регламентира такова право на работодателя по отношение на служители, чиито трудови правоотношения са възникнали след като са придобили и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. При упражняването на което той има право на свободна преценка, поради което и наличие на дискриминация по този признак в случая е поначало невъзможно. По повод твърденията на ищеца, че не е бил третиран по същия начин като оставения на работа друг служител- пенсионер, съдът е посочил, че това няма никаква връзка със защитения признак „възраст“, на който се е позовал ищецът. А освен това оставеният на работа служител е изпълнявал и други функции /на служител по сигурността на информацията/. А трудовото му правоотношение е било прекратено шест месеца по- късно. При така изложените мотиви в решението поставеният от ищеца въпрос за значението на периода от време, през който е бил оставен на работа другия служител. Няма обуславящо значение за изводите на съда за отсъствие на дискриминация, допусната спрямо ищеца.

Вторият въпрос от изложението е от значение за изхода на спора и поначало удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК. По отношение на него обаче не са налице допълнителните селективни критерии по т.1 или т.3 на същата разпоредба, тъй като същият е бил разрешен от съда в съответствие с разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. и формираната по прилагането й съдебна практика. Доколкото разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване. И по нея е налице съдебна практика, то не може да се приеме наличието на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Което съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика. Или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. Или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Третият въпрос е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по въпроса е налице установена трайна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Съгласно същата съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест праворелевантни факти. като изложи мотиви по всички възражения на страните. Направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В настоящия случай въззивната инстанция е изпълнила посочените процесуални задължения, като е посочила установените от нея факти, обсъдила е всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. И е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. Правилността на изводите на въззивния съд не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване с изключение на хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК /очевидна неправилност/, която в случая не се твърди от касатора и не се установява от съда.

По отношение на въпросите не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като липсва противоречие между въззивното решение и практиката на Съда на ЕС. По приложението на Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите. Цитираното в изложението Решение по дело С-388/07 е неотносимо към процесния казус, тъй като със същото е тълкувана разпоредбата на чл.6, параграф 1 от директивата. Отнасяща се до оправдаването на разликите в третирането на основание възраст, и съответствието с нея на национална правна уредба. Предвиждаща дерогиране на принципа за забрана на дискриминацията, основана на възраст, при прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране на лица, навършили 65- годишна възраст. В случая обаче по делото не се установява при прекратяване на трудовото му правоотношение ищецът Д. Г. К. да е бил по- неблагоприятно третиран поради това, че е навършил определена възраст. Към посочения момент той е бил на 57 години, тъй като прекратяването не е свързано и не се основава на възрастта му. А на това, че още при постъпването си на работа той вече е бил придобил и упражнил правото си на пенсия. Другото посочено в изложението решение на СЕС- по дело С-104/10, също е неотносимо, тъй като касае случаи на дискриминация, основана на пола.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника Д. В. Т. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 лв. А на ответника Институт за ядрени изследвания и ядрена енергетика /И./ при БАН- [населено място]- юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,