Определение № 900 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4326/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез пълномощниците му по делото юрк. Р. С. и юрк. С. В., против Решение №260225 от 13.06.2025г. по в. гр. д. №7046/2020г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение №73611 от 30.03.2020г. по гр. д. № 9780/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на София И. Н., ЕГН [ЕГН], извършено със Заповед №501/17.12.2018г. на изпълнителния директор на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД за прекратяване трудовото правоотношение между страните на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ; тя е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „експерт отчуждителни процедури“ в „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и дружеството е осъдено да й заплати на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда сумата от 4 691,31 лв.- обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното уволнение. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от София И. Н., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. А. П., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата София И. Н. е заемала в ответното дружество длъжността „експерт отчуждителни процедури". Със Заповед №501 на изпълнителния директор на ответното дружество от 17.12.2018г. трудовото правоотношение било прекратено поради налагане на ищцата на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 188, т. 3 във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 8 от Кодекса на труда- за неспазване на технологичните правила, уредени в чл. 13 и чл. 17 от Етичния кодекс на служителите на ответното дружество и в чл. 44, т. 4 и т. 5 и чл. 47 и чл. 49 от Правилника за вътрешния трудов ред на предприятието, както и в т. т. 3.1 и 3.2 от длъжностната характеристика на ищцата, както и за злоупотреба с доверието на работодателя и за уронването на доброто име на предприятието. В заповедта било възпроизведено накратко съдържанието на сигнал вх. № ПНО-5060/29.08.2018г., както и хронологично извършените след това действия- назначаване на комисия за извършване на проверка, изготвяне на доклад, искане на обяснения от София Н., даване на такива от нея. Посочени са нарушените според ответното дружество разпоредби на чл. 13 и чл. 17 от Етичния кодекс на служителите на ответното дружество и чл. 44, т. 4 и т. 5 и чл. 47 и чл. 49 от Правилника за вътрешния трудов ред на предприятието, както и в т. т. 3.1 и 3.2 от длъжностната характеристика на ищцата.Направен е извод, че установените действия и бездействия съставляват нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т.3, предл. второ, и т. 8 от КТ, поради което на София Н. следвало да бъде наложено наказанието „уволнение“. За да уважи предявените от ищцата София И. Н. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ въззивният съд е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарното й наказание не отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ. Според съда същата възпроизвежда съдържанието на депозирания от И. Р. Малинова сигнал, на доклада на комисията по повод на извършената по сигнала проверка и на обясненията, дадени от ищцата, като са цитирани и нарушените според работодателя разпоредби на Етичния кодекс на служителите на ответното дружество и Правилника за вътрешния трудов ред, както и задълженията по длъжностната характеристика за заеманата от ищцата длъжност. В самата заповед обаче не е посочено ясно и недвусмислено кои конкретни действия на ищцата, индивидуализирани с обективните им и субективни признаци и времето на извършването им работодателят възприема като нарушения. Прието е, че от същата не става ясно дали се налага дисциплинарно наказание за действия на ищцата, посочени в сигнала, или за установеното при проверката от комисията, доколкото изложеното в единия документ не се припокрива с изложеното в другия, нито пък такива са съотнесени към цитираните разпоредби на Правилника за вътрешния трудов ред, Етичния кодекс или длъжностната характеристика на ищцата. Изложени са съображения, че смисълът и целта на разпоредбата на чл. 195 КТ е да се гарантира възможност за ефективна защита на работника /служителя/ срещу уволнението, а в случая описанието в заповедта за дисциплинарно уволнение на нарушенията на трудовите задължения не е достатъчно конкретизирано според изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, за да даде възможност на съда да разгледа спора по същество. Предвид горното съдът е приел, че извършеното уволнение е незаконно на формално основание, поради което е уважил исковете за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „експерт отчуждителни процедури“ в „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и за осъждане на ответното дружество да й заплати на основание чл. 225, ал. 1 от КТ сумата от 4 691,31 лв.- обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното уволнение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът излага доводи за наличието на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? 2. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи собствени мотиви по същество на спора, както и да даде отговор на доводите и възраженията на страните, а не да извършва единствено оценка на изводите на първоинстанционния съд? Иска се допускане на касационно обжалване на решението и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Според настоящия състав на съда не са налице подържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По формулираните в изложението процесуалноправни въпроси за дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърщи самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора, които съответстват на разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК. Предвид горното решението не е в отклонение от установената съдебна практика по въпроса. Преценката на събраните по делото доказателства от въззивния съд и правилността на направените от него изводи не са предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК, извън хипотезата на очевидна неправилност, а доводите на касатора в тази връзка могат да бъдат разглеждани само при постановяване на решение от касационната инстанция по чл.293 от ГПК след евентуално допускане на касационно обжалване. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото не са налице сочените от касатора основания и при извършената служебна проверка настоящият състав на съда също не констатира такива по чл.280, ал.2 от ГПК, то обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. А. П., който е оказал безплатна правна помощ на ответната страна по касационната жалба при условията на чл.38, ал.1, т.2 и 3 от ЗА адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 800 лв./ 409,03 евро. Съгласно формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА в редакцията й към датата на сключване на договора за правна помощ, препращаща към Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, която задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл.38, ал.2 от ЗА, но не са обвързващи за съда. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение за оказаната от адвоката безплатна правна помощ от значение са видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. При съобразяване на посочените критерии и на обстоятелството, че пред касационната инстанция не е било проведено открито съдебно заседание, а извършената от адв. П. работа се е изразила само в изготвяне на отговор на касационната жалба, настоящият състав на съда намери, че посоченото възнаграждение е справедливо и обосновано и съответства на достойнството на адвокатската професия. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,