Определение № 241 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3381/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „Селект къмпани” ЕООД, гр. Пазарджик срещу въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. №304/21 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени предявените от Б. П. срещу касатора искове по чл.128 КТ за сумата 16 112,71 лв. – неизплатени тр. възнаграждения за м. юни 2019 г. и за периода от м. ноември 2019 г. до м. май.2020 г., вкл., и по чл.86 ЗЗД – за сумата 596,14 лв. – лихва за забава върху неизплатените тр. възнаграждения. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовавава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по правните въпроси от предмета на спора: 1.Длъжен ли е въззивният съд да спре производството по делото, когато при неговото разглеждане се разкрият престъпни обстоятелства, които са от значение за решаване на делото? 2. Наличието само на сключен тр. договор достатъчно ли е, за да възникне задължение за работодателя да заплаща тр. възнаграждение или е необходимо работникът да докаже, че е полагал труд и фактически е осъществявал трудовата си функция? Според касатора по първия въпрос въззивното решение противоречи на опр. на ВКС по ч.гр.д. №504/11 г. на първо г.о. на ВКС, а по втория въпрос – на р. по гр.д. №329/11 г. на трето г.о. на ВКС. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи исковете въззивният съд е приел, че между страните е сключен трудов договор от 30.09.13 г., по силата на който ищцата заемала в ответното дружество длъжността: „ръководител транспорт” с място на работа Месокомбинат, [населено място], обл. Пазарджик. С допълнително споразумение от 2.01.19 г. трудовото й възнаграждение било увеличено на 2880 лв. Трудовият договор бил прекратен на 22.05.20 г. С писмо от 30.06.20 г. на Инспекцията по труда е установено, че ответното дружество не е заплатило тр. възнаграждение на ищцата за м.юни, ноември и декември 2019 г. и за месеците януари, февруари и март на 2020 г. От заключението на вещото лице – счетоводна експертиза се установява, че общият размер на неизплатеното на ищцата тр. възнаграждение за процесния период до м. май 2020 г. вкл. е 16 112,71 лв., а на мораторната лихва – 596,14 лв. От събраните по делото доказателства – тр. договор с посочена месторабота и показанията на разпитаните свидетели, според въззивния съд се установява, че ищцата за исковия период е полагала труд по съществуващото тр. правоотношение в офис, намиращ се близо до производствената сграда на месокомбината в [населено място]. От приложените по делото ведомости на работодателя също се установява, че на ищцата е начислявано тр. възнаграждение съгл. последното изменение на тр. договор от 2.01.20 г. От заключението на в.л. – графолог е установено, че подписите на тр. договор на ищцата от 2013 г. и на допълнителното споразумение към него от 2.01.19 г. не са положени от управителя на ответното дружество Ст. К., във връзка с което е образувана прокурорска преписка №3379/20 г. Срещу ищцата обаче няма повдигнати обвинения от общ характер във връзка с подписването на тр. договори с нея. При тези данни по делото въззивният съд е сподели изводите на първоинстанционния за основателност на исковете и ги е уважил в посочените по-горе размери. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените въпроси – няма данни срещу ищцата да се води наказателно производство, чийто предмет да е свързан с този по настоящото гражданско дело. Не във всички случаи, при които се разкрият престъпни обстоятелства в хода на едно гражданско дело, има основание за спирането му по реда на чл.229, ал.1, т.5 от ГПК. Само когато е налице тъждество между деянието, което е предмет на наказателното производство и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес, гражданското дело следва да бъде спряно и да се изчака присъдата/ опр. по ч.гр.д. №504/11 г. на първо г.о. на ВКС/. В случая въззивният съд е приел, че неподписването на тр. договор от управителя на ответното дружество не се отразява на дължимостта на тр. възнаграждение при данните за добросъвестност на служителката, която е полагала труд в месокомбината, за който й е начислявано договореното тр. възнаграждение във ведомостта на работодателя. Не се установява основание за допускане на обжалването и по втория от въпросите – въззивният съд е приел, че ищцата е полагала труд през процесния период по възникналото трудово правоотношение на посочената в тр. договор длъжност с месторабота – Месокомбината в [населено място]. Или полагането на труд от ищцата на посочената в тр. й договор длъжност е прието за установено по делото, като предпоставка за задължението на работодателя да заплаща уговореното с тр. договор възнаграждение за процесния период. Затова не се установява противоречие с р. по гр.д. №329/11 г. на трето г.о. на ВКС,в което е прието, че за да възникне задължение за работодателя да заплаща тр. възнаграждение е необходимо работникът да полага труд, като осъществява фактически трудовата си функция.. Не се установяват основания за допускане на обжалването на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.