Определение № 50611 от 14.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2433/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., двамата заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 531 от 12.08.2021 г. по в.т.д. № 2311/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, петнадесети състав, с което след отмяна на решение № 1633 от 19.09.2019 г. по т.д. № 1515/2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-15 състав, са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“ АД (н.) срещу „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], главен иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН и евентуални искове с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, чл. 3, ал. 3 във вр. ал. 2 ЗБН и чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД във вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД (н.), респ. – за нищожно, на прихващането на насрещни вземания между „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД и „КТБ“ АД (н.) за сумата от 8 422 910.13 евро, извършено с изявление на „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД с вх. № 9908/28.10.2014 г. След образуване на делото пред ВКС, от касационния жалбоподател е постъпила молба, с искане за спиране на производството до приключване на тълкувателната процедура по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Към датата на провеждане на закритото заседание по чл.288 ГПК е постановено решение по посоченото тълкувателно дело, поради което искането е без предмет. Независимо от това, даденият от двете колегии на ВКС отговор на въпроса: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаването на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответното възражение за нищожност“ е неприложим, тъй като в случая не става въпрос за пороци на прихващането, които произтичат пряко от съдържанието и формата на изявлението за прихващане, а освен това, в ЗБН са предвидени специални основания за нищожност, изключващи уредени в ЗЗД общи основания. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията й преди изменението с ДВ бр. 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г., като материален закон, действал към датата на извършване на процесното прихващане, подробно аргументирайки обратното становище, че приложимата редакция на разпоредбата е тази след посоченото изменение. За неправилен счита и извода на съда, че разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН преди изменението й от 28.11.2014 г. е ясна и недвусмислено сочи, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника (който по специалния ЗБН е винаги банка) след началната дата на неплатежоспособност. Излага доводи, че към 28.10.2014 г., когато ответникът е отправил изявлението за прихващане, не е бил изпълнен фактическият състав на чл. 59 ЗБН, тъй като активното вземане не е било изискуемо поради наложения с чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ мораториум за плащания от страна на банката и отсъствие на нормативно определените предпоставки за настъпване на изискуемостта. Навежда и оплаквания, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН като е отрекъл знанието на ответника към момента на придобиване на активното вземане за настъпилата неплатежоспособност на банката въпреки общоизвестните към този момент факти, че банката е спряла изплащанията на влогове и е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност, както и представена информация от страна на Централната банка, че капиталът на „КТБ“ АД е бил отрицателна величина. За неправилни счита и изводите на съда, че прихващане, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН, и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН, както и, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН е неприложима по отношение на прихващане, отправено до банката и получено на 28.10.2014 г. По изложените съображения моли за касиране на обжалваното решение и за постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният главен иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН или евентуално предявените искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН, чл. 3, ал. 3 във вр. ал. 2 ЗБН и чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД във вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН да бъдат уважени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Какъв е характерът на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН – материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица; 2. От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН – от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на един по-ранен етап; 3. Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014 г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия. При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон. Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства; 5. Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено в доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане. Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства; 6. При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане. Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката; 7. Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация; 8. Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава редът на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не в кръга на действията, визирани в разпореддбата наа чл. 3, ал. 2 ЗБН и 9. Приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност? По всички въпроси се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със съответно изложени аргументи, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Еддновременно с това, касаторът се позовава и на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитира: решение № 39 от 02.07.2019 г. по т.д. № 1283/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 725 от 10.12.2019 г. по ч.т.д. № 2426/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 60454 от 13.07.2021 г. по т.д. № 630/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о. – по въпрос № 1; Тълкувателно решение № 1 от 08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, TK, II т.о., решение № 134 от 30.12.20013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. – по въпрос № 4 и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. – по въпрос № 5. По третия въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не сочи практика на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по касация – „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник. Твърди се неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се застъпва становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд и безспорна между страните фактическа обстановка, според която: страните по делото са и страни по договор за банков кредит от 04.07.2011 г., по който съгласно анекс № 5 от 24.02.2014 г. ответникът дължи на банката неизплатена главница в размер на 23 700 000 евро; с четиринадесет договора за цесия, сключени в периода от 21.10.2014 г. до 27.10.2014 г. между ответника и „Компас Инвест“ АД, „Централен депозитар“ АД, „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, ВСУ „Черноризец Храбър“, „Национална компания Индустриални зони“ ЕАД, „Варна Запад Индустриална зона“ ЕАД, „Стопански търговски комплекс“ ЕООД (в ликвидация), „Българска агенция за експортно застраховане (БАЕЗ)“ ЕАД, „Българска фондова борса – София“ АД, И. Я. Н. и Д. Х. В., ответникът е придобил вземания на посочените лица срещу банката в общ размер 8 422 910.13 евро; банката е уведомена за извършените цесии с уведомления, връчени в периода от 23.10.2014 г. до 27.10.2014 г.; с процесното изявление вх. № 9908/28.10.2014 г. „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД заявява прихващане на цедираните вземания за сумата 8 422 910.13 евро с насрещни вземания на банката по договора за кредит от 04.07.2011 г. до посочения размер. След анализ на фактите по делото и на приложимата към тях правна уредба въззивният съд е извел извод за неоснователност на предявените искове. По отношение на главния иск с правна квалификация чл. 59, ал. 5 ЗБН и при липса на спор, че изявлението за прихващане на ответника е достигнало до банката на 28.10.2014 г., въззивната инстанция е приела, че при разрешаване на въпроса за действителността на прихващането приложение следва да намери разпоредбата на чл. 59 ЗБН в редакцията й към този момент, а не изменената редакция, извършена с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014 г., обнародван с ДВ бр. 98/28.11.2014 г. на която е придадено обратно действие, считано от 20.06.2014 г., с § 8 от ПЗР към ЗИД ЗБН - ДВ, бр. 22/2018 г., допълнен с ДВ, бр. 33/2019 г. Решаващият състав на Апелативен съд – София е посочил, че с Решение № 8 от 27.05.2021 г. по конституционно дело № 9/2020 г. на Конституционния съд са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 5, ал. 1-4, § 6, ал. 1 и 2, § 7 и § 8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 22 от 2018 г., доп. ДВ, бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г.), чл. 60а, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 22 от 2015 г., доп. ДВ, бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г.), § 16 от Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 11.08.2015 г.) и чл. 60б, ал. 1, 2 и 3 от Закона за банковата несъстоятелност (обн. ДВ, бр. 22 от 2018 г., в сила от 16.03.2018 г.). При това положение въззивният съд е приел, че за допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН е необходимо да се изследва какви са правните последици от постановеното решение № 8/27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд, с което § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22 от 2018 г., доп. ДВ, бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г.) е обявен за противоконституционен. В тази връзка решаващият съдебен състав се е аргументирал с мотивите на Решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд относно действието на решение на Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон. При зачитане на решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния съд, въззивният съдебен състав е посочил, че няма да прилага обявената за противоконституционна разпоредба на параграф 8 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ бр. 22 от 2018 г., а при преценка действителността на процесното прихващане следва да приложи нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията й преди изменението й с ДВ бр. 98/2014 г. в сила от 28.11.2014 г. Същата определя като недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН е ясна и недвусмислено сочи, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника (който по специалния Закон за банкова несъстоятелност е винаги банка) след началната дата на неплатежоспособност. Въззивният съд е счел за приложима и непротиворечивата съдебна практика по чл.645, ал.4 ТЗ, а именно, че тази норма урежда недействителността единствено на прихващания, извършени от длъжника в производството по несъстоятелност. След като процесното прихващане не е извършено от длъжника – банката в несъстоятелност, а от ответника „Бългериан Еъруейз Груп“ ЕАД с едностранно изявление на последното дружество, по отношение на същото правно действие не е налице фактическият състав на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН за прогласяване на относителната му недействителност, доколкото е налице разлика в субекта, извършил атакуваното изявление за прихващане, и субектът, по отношение на чиито действия последната норма е предвидила възможност да бъдат прогласени за относително недействителни. За да отхвърли като неоснователен и евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е счел за недоказано наличието на знание от страна на прихващащия кредитор към момента на придобиване на активното вземане, че е настъпила неплатежоспособност на банката или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност на банката. Съдебният състав на САС е възприел даденото в цитираната практика на ВКС тълкуване на посочената норма и подробно е мотивирал становището си за липса на категорични доказателства, че към релевантния за спора момент ответникът е разполагал с информация за предстоящо отнемане на лиценза на банката, последвано от иницииране на производство по несъстоятелност, и недобросъвестно се е възползвал от нея при извършване на прихващането. За да отхвърли като неоснователен и евентуалния иск с правно основание чл. 3, ал. 3 във вр. ал. 2 от ЗБН, въззивния съдебен състав е приел, че прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН. Изтъкнал е, че датата на отнемане на лицензията на КТБ на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ с Решение № 138 от 06.11.2014 г. на УС на БНБ следва датата на процесното прихващане – 28.10.2014 г., поради което разпоредбата на чл. 3, ал. 3 във вр. ал. 2 от ЗБН е неприложима. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен и евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД във вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН. Посочил е, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН, съгласно която изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да бъде направено в писмена форма с нотариална заверка на подписа, е неприложима. Датата на получаване на изявлението за прихващане – 28.10.2014 г. предхожда откриването на производство по несъстоятелност на банката и към тази дата не е съществувало задължение за кредиторите на банката да извършват изявления за прихващане в писмена форма с нотариална заверка на подписа, както и задължение адресат на изявлението да е синдик, т.к. откриването на производство по несъстоятелност, респективно назначаването на синдици, се е реализирало на по-късна дата - 22.04.2015 г. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно и възражението на ищеца, че процесното изявление за прихващане е нищожно по причина налична забрана за извършване от съконтрахентите на банката на изявления за прихващане след датата на поставяне на банката-ищец под надзор, посочвайки, че е недопустимо разширително тълкуване и прилагане на разпоредбите, въвеждащи изисквания за форма на правните сделки. В този смисъл, апелативният съд е възприел практиката на ВКС, обективирана в решение № 19 от 23.03.2021 г. по т. д. № 437/2020 г. на ВКС, ТК, І т.о.. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: По първите три въпроса, касаещи тълкуването и приложението на разпоредбата на чл.59, ал.5 ЗБН, е налице непротиворечива практика на ВКС, Търговска колегия – така например, решение по т.д. № 1758/2020 г., решение по т.д. № 2317/2020 г., решение по т.д. № 630/2020 г. и др., която се споделя и от настоящия състав и на която съответства обжалваното въззивно решение. Съгласно това тълкуване, приложимата редакция на чл.59, ал.5 ЗБН към прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на нормата с ДВ, бр.98/2014 г., е редакцията, която е била в сила към момента на съответното прихващане. Освен това е разяснено, че посочената норма е материалноправна и се прилага занапред, като изменението й, в сила от 28.11.2014 г. ще е приложимо спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, възникнали и осъществили се след влизане в сила на предходно цитираното изменение на нормата. Въпросите, свързани с предпоставките за приложимост на чл.59, ал.3 ЗБН /въпроси №№ 5 – 7, вкл./ и тяхното доказване, вкл. и с изясняване на използвания от законодателя термин „знание за неплатежоспособност“, макар и попадащи в обхвата на основния селективен критерий, по тях не са налице поддържаните допълнителни предпоставки – чл.280, ал.1, т.1, съответно, т.3 ГПК. Отговори на посочените въпроси са дадени както в посочена от въззивния съд практика на ВКС, така и в: решение по т.д. № 1721/2019 г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 3089/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т. д. № 751/2019 г. на ВКС, І т. о., решение по т. д. № 2597/2018 г. на ВКС, II т.о., решение по т. д. № 2387/2018 г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 60134/15.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 558/2018 г., I т. о. Съгласно цитираната практика знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание, че е постановено решение от УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, нито със спиране на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Под "знание за неплатежоспособност" в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015 г. /, преди то да бъде изложено в акт за отнемане на лиценз за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Осмият въпрос от изложението не удовлетворява изискванията на общата предпоставка за достъп до касация, тъй като не касае тълкуване на конкретна правна норма, а се цели даване на отговор дали конкретното изявление за прихващане попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗБН. Въпросът е изведен въз основа на поддържани в хода на инстанционното разглеждане на делото доводи, които не са споделени от въззивната инстанция. Дори и да се приеме, след преформулирането му, че въпрос № 8 съответства на изискванията на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, разяснени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице. Отговор на въпроса - дали в приложното поле на разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН попадат и прихващанията, извършени от кредитор на банката, се съдържа в решението по т. д. № 986/2017 г. на I т. о. на ВКС, според което прихващането, извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН, и подлежи на атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН в качеството им на специални за този погасителен способ норми. Изводът е мотивиран с различията в уредбата, последиците на исковете по чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 и чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН и невъзможността да се тълкуват разширително норми, уреждащи нищожност на действия или сделки. Изрично е посочено, че, видно от редакцията на чл. 59, ал. 3 ЗБН по арг. от ал. 4, прихващането изхожда единствено от кредитор, докато сделките и действията по чл. 3, ал. 2 ЗБН са резултат от действия на самата банка в нарушение на чл. 36, ал. 7 ЗКИ. Крайният извод на съда по предявения на това основание евентуален иск е в съответствие с така формираната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, и не е налице необходимост от промяната й поради изменение на закона или на обществените отношения. По въпроса – дали е приложима разпоредбата на чл.59, ал.2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност, не е налице сочената от касационния жалбоподател допълнителна селективна предпоставка. Според тази разпоредба на ЗБН, изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да е направено в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Установената форма за действителност на едностранното изявление на кредитор за извършване на прихващане не би могла да се прилага разширително и по отношения на прихващания, адресирани до банката, на която към този момент не е назначен синдик. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, в съответствие с която се явява даденото от въззивния съдебен състав разрешение по този евентуален иск. По процесуалноправния въпрос – относно задължението на въззивния съд да прецени всички доводи и възражения на страните и да обсъди релевантните доказателства, не се установява отклонение от тълкувателната практика на ВКС и от постановени по реда на чл.290 ГПК решения, цитирани в изложението към жалбата. Обосновката на въпроса сочи на относимостта му само към евентуалната искова претенция по чл.59, ал.3 ЗБН. От съобразителната част на решението е видно, че съдебният състав на Апелативен съд – София е обсъдил в необходимата степен доводите на страните и релевантните доказателства, като се е позовал и на непротиворечивата практика на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение