Определение № 1888 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2167/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу решение № 362 от 12.06.2023 г. по т.д. № 941/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 335/15.05.2018 г. по т.д. № 1444/2017 г. по описа на СГС, в частта, с която са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ срещу „АГП Дивелопмънт“ АД искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност, прихващанията, осъществени с: изявление за прихващане с вх. № 7509/22.07.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 7510/22.07.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9019/25.09.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9020/25.09.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9021/25.09.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9022/25.09.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9023/25.09.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9444/17.10.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9476/17.10.2014 г., изявление за прихващане с вх. № 9479/17.10.2014 г. и изявление за прихващане с вх. № 10130/30.10.2014 г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че при нарушение на процесуалния закон съдът не е обсъдил поддържаните от него доводи и възражения, включително изложените с депозираните писмени бележки твърдения за нищожност на процесните прихващания, респективно предхождащите ги договори за цесия, предвид извършаването им в период, в който банката е оставена под специален надзор с действала забрана за извършване на платежни операции, и при нарушение на установения с чл. 94 ЗБН ред за удовлетворяване на кредиторите. Излага, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, като съдът неправилно е тълкувал „знанието“ като елемент от фактическия състав на нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Поддържа, че от събраните по делото доказателства може да бъде обоснован извод, че лицето, формиращо воля от името на „АГП Дивелопмънт“ АД, е имало непосредствен достъп до информация, обективно позволяваща му да формира знание за указаните в закона факти, обуславящи състоянието на неплатежоспособност на банката към датата на придобиване на вземанията, с които е осъществил процесните прихващания. По тези доводи моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следвало ли е съдът да приеме за действителни процесните прихващания, без да изследва действителността на предшестващите ги сделки – договорите за цесия, с оглед Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС?

2. Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната ѝ капитализация с оглед обявената на 22.10.2014г. „Информация за основните балансови позиции на „Корпоративна търговска банка“ АД към 30.09.2014 г. и за резултатите от оценките на активите на банката“, изготвена от одиторските фирми „Ърнст енд Янг Одит“ ООД, „Делойт България“ ООД и „АФА“ ООД, т. нар. одиторски доклад?

3. При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъде взет предвид всеки отделен договор за прехвърляне на вземане? Сключването на договор за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банката, следва ли да се интерпретира като знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката?

4. Достатъчна ли е индиция за знание за неплатежоспособността на банката, основана на представената информация от БНБ, за да се приеме, че е налице знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН? Узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет страница на БНБ, не следва ли да се приеме за публично оповестена и достигнала до всеки заинтересован от ситуацията в КТБ и най- вече длъжници и кредитори на банката?

5. Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено в доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане? Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знание с преки доказателствени средства или е допустимо знание да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?

По първия въпрос сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което обосновава искането си касационно обжалване по въпроса да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По останалите формулирани въпроси поддържа, че е налице допълнителният критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - произнасянето по тях ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касация, „АГП Дивелопмънт“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице основания за допускане до касация на въззивното решение. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че страните не спорят по релевантните за предмета на производството факти, установени и от събраните от първоинстанционния съд писмени доказателства, а именно: че „АГП Дивелопмънт“ АД е извършил прихващания срещу свои задължения по два договора за кредит 19.07.2013 г. и 18.12.2013 г., връчвайки на банката изявление за прихващане с цедирани му вземания и уведомления с вх. № 7509/22.07.2014 г., вх. № 7510/22.07.2014 г., вх. № 9019/25.09.2014 г., вх. № 9020/25.09.2014 г., вх. № 9021/25.09.2014 г., вх. № 9022/25.09.2014 г., вх. № 9023/25.09.2014 г., вх. № 9444/17.10.2014 г., вх. № 9476/17.10.2014 г., вх. № 9479/17.10.2014 г. и вх. № 10130/30.10.2014 г.

Съобразил е, че съгласно приложимата към сезиралите го искове норма на чл. 59, ал. 3 ЗБН прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, ако кредиторът е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Счел е, че за да бъдат уважени сезиралите съда конститутивни искове, следва да са налице следните кумулативно предвидени предпоставки: 1) извършване на валидно изявление за прихващане от страна на ответника като кредитор на банката, спрямо която е открито производство по несъстоятелност; 2) вземането на ответника, както и задължението му към банката, да са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност и 3) наличие на знание у ответника към момента на придобиване на вземането или задължението му, че е настъпила неплатежоспособност на банката или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност на банката. Приел е, че изявленията за прихващане от ответника са доведени до знанието на "Корпоративна търговска банка" АД - в несъстоятелност, преди 30.10.2014 г., както и че с достигането им до банката, същите са породили предвиденото в чл. 104, ал. 2 ЗЗД действие и насрещните вземания на страните се считат погасени до размера на по-малкото от тях. Обобщил е, че предвид безспорната между страните фактическа обстановка по делото се установява наличието на първите два елемента от фактическия състав на предявените искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН: извършено е валидно изявление за прихващане от страна на ответника като кредитор на банката, спрямо която е открито производство по несъстоятелност, като вземанията и задълженията са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.

По спорния между страните правен въпрос относно знанието за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН е споделил цитирана с решението практика на ВКС и посочил, че „знанието за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, нито със спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Подчертал е, че под "знание за неплатежоспособност" в хипотезата на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, като компетентен надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 3, ал. 2 ЗКИ (редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62 от 2015 г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност. Изтъкнал е, че именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Допълнил е, че знанието за настъпила неплатежоспособност не би могло да се приравни на опасност от неплатежоспособност, което е основание за поставяне под особен надзор на банката. Подчертал е, че въведеният от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 от ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. При тези правни мотиви е намерил, че към момента на придобиване на активните вземания /21.07.2014 г. - 30.10.2014 г./ не се доказва да е било налице знание у ответника за неплатежоспособност на банката по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Посочил е, че ищецът е въвел твърдения за наличие на знание, позовавайки се на оповестена информация в медиите относно доклад за анализа и оценката на активите на „Корпоративна търговска банка“ АД - документ с наименование “Информация за основните балансови позиции на “КТБ” АД към 30 септември 2014 г., вкл. и най-вече със знание за решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г. за поставяне на "Корпоративна търговска банка" АД под специален надзор по реда на чл. 115, ал. 1 ЗКИ. Въззивният съд е приел, че нито публикациите в медиите, отразяващи изявления на различни служители на БНБ, нито решението за поставяне на банката под специален надзор по реда на чл. 115, ал. 1 ЗКИ могат да бъдат определени като обективирано от БНБ, компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ. Позовал се е на утвърдената практика на ВКС и е счел, че узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното ѝ оповестяване. Посочил е, че уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката. Подчертал е, че при указана на ищеца с изготвения от първоинстанционния съд доклад доказателствена тежест за релевантните към предявените искове обстоятелства по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че представляващият дружеството ответник към момента на придобиване на вземането или задължението е имал „знание“, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. По тези мотиви е приел, че сезиралите го искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН са неоснователни и следва да потвърди като правилно първоинстанционното решение в обжалваната част, с която исковете са отхвърлени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Касаторът не е обяснил значението на поставения от него първи въпрос за изхода на конкретния съдебен спор, като в изложението към този въпрос поддържа, че противоправността се изразявала в невъзможност поради забраната за извършване на платежни операции да бъдат прехвърлени средствата от сметката на цедента по сметката на цесионера, а не в правна пречка да бъде постигнато съгласие за цедиране на вземанията към банката. На самостоятелно основание, както е приел и въззивният съд с решението си, предявяването на иск за прогласяване на недействителност на извършените прихващания по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, имплицитно включва твърдение на ищеца, че прихващанията са осъществени – ответникът е разполагал с изискуемо и ликвидно вземане, с което е прихванал, и поддържането на твърдения в обратна насока с депозирани пред въззивния съд писмени бележки е недопустимо, включително при съобразяване на цитираната задължителна практика по ТР 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. За изчерпателност следва да бъде добавено, че въззивният съд изрично е формирал извод за наличието на валидни договори за цесия и валидно извършени изявления за прихващане, като несъгласието на касатора с изводите на съда е оплакване по правилността на съдебния акт и не може да обуслови допускането на касационно обжалване.

Формулираните в изложението втори, трети и четвърти въпроси изискват изследване съдържанието на конкретни събрани по делото доказателства и преценка значението им за спора, включително дали са достатъчни за установяване въведеното твърдение за знание като елемент от фактическия състав на исковете по чл. 59, ал. 3 ЗБН, поради което не отговарят на общия селективен критерий да са правни, а изискват преценка правилността на фактическите изводи на въззивния съд, дейност, която касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектиране на касационните жалби.

Независимо от горното, по тълкуването на въведената с нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН предпоставка – знание, че е настъпила неплатежоспособност на банката или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, е налице утвърдена съдебна практика, включително по решение № 142 от 21.01.2021 г. по т.д. 1904/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 143 от 12.02.2021 г. по т.д. 2343/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 161 от 17.12.2020 г. по т.д. 3089/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 60157 от 03.02.2022 г. по т.д. 462/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и други. С практиката се приема, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание на решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Под "знание за неплатежоспособност" в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015 г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Посочено е, че предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Наличието на утвърдена съдебна практика изключва допускането до касация при условията на сочения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният пети въпрос не кореспондира с изводите на въззивния съд. Съдът изрично е посочил, че уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, като не е отрекъл възможността пълното доказване да бъде осъществено с косвени доказателства и/или чрез доказване на поредица от косвени факти. Обсъдил е всички представени от ищеца в подкрепа на твърденията му доказателства, като не е отказал да кредитира някои от тях, защото са косвени, както и не е отрекъл възможността знанието да се установи с поредица от доказани обективни факти, а е счел, че знанието не се установява по делото при съвкупното обсъждане на всички доказателства и доводи на страните. В този смисъл процесуалният въпрос не е обуславящ – не покрива общия селективен критерий, което е самостоятелно основание въззивното решение да не бъде допускано до касация по този правен въпрос.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „АГП Дивелопмънт“ АД. Не прави искане за присъждане на разноски и не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

На основание чл. 59, ал. 7 ЗБН дължимата по делото държавна такса в размер на 30 лв. следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение