Определение № 50063 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1893/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ – ПЕРНИК ЕООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 10308 от 08.04.2021 г. по в. т. д. № 3605/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение № 29 от 30.04.2019 г. по т.д.№ 903/2015 г. по описа на Пернишкия окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора частични искове за солидарно осъждане на [община] и Държавата, представлявана от Министъра на финансите, да заплатят сумите: 95 000 лв. (част от общата сума от 435 376 лева), представляваща некомпенсирана претърпяна загуба от извършени през 2011 г. обществени превози, и 5 000 лв. – (част от общата сума от 96 745 лева), представляваща некомпенсирана разумна печалба за същата дейност, дължими по силата на Регламент /ЕО/ № 1370/2007. В касационната жалба се твърдят пороци на въззивното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК – необоснованост, както и процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност, въз основа на които се моли за отмяната му. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил точно правомощията си по чл.269 ГПК, като не е приложил правилно чл.6 от Регламент /ЕО/ № 1370/2007, приемайки, че воденето на разделно счетоводство по смисъла на т.5 от Приложението към Регламента през процесния период е задължително изискване за упражняване на правото му на компенсация, което не може да бъде преодоляно чрез последващо установяване на нетния финансов ефект от дейността. Съдът необосновано е игнорирал утвърдената методика на хронологично водено счетоводство и разпределение на приходите и разходите, като в тази връзка неправилно е тълкувал Регламента – че смисълът му е на база извършените записвания да се направи преценка за извършените разходи, без да се налага допълнителна детайлна проверка по първични документи, респективно, че при неспазване на изискването на т.5 от Приложението е невъзможно да се докаже, чрез последващи констатации по счетоводните записвания, че определената компенсация не би надвишила нетния финансов ефект. В нарушение на правилата на чл.266 ал.3 ГПК съдът не е назначил експертиза за изясняване на релевантните по делото въпроси, въпреки служебното му задължение да стори това и нарочното искане на страната. В нарушение на принципите на целесъобразност и пропорционалност по чл.5 ДЕС съдът е извел воденето на разделно счетоводство (като средство за постигане на нормативно признатите цели за прозрачност и избягване на кръстосано субсидиране) над самите цели, чието постигане може да бъде установено по делото с други средства. Въззивният съд не е приложил правилно и принципа за ефективност на чл.4, параграф 3 ДЕС по отношение на Държавата, приемайки, че след като последната не е страна - възложител на обществени услуги, за нея не възниква екс леге солидарна с общината отговорност към ищеца за заплащане на възнаграждения или компенсации съобразно правилата на чл.6 от цитирания по-горе Регламент. На последно място, въззивният съд не е дал друга правна квалификация на предявените искове, но въпреки това за първи път е изследвал необходимостта от наличието на общ правопораждащ солидарната отговорност на двамата ответници факт. По подробно изложени съображения се моли, след отмяната на въззивното решение и с оглед установените негови пороци, съдът да върне делото на въззивния съд за ново разглеждане или да постанови решение по същество, с което да уважи предявените искови претенции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Формулирани са следните въпроси, по които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл с решението си и имат значение за изхода от делото, а именно: 1/ Съставлява ли воденето на разделно счетоводство по смисъла на точка 5 от Приложение 1 към Регламент /ЕО/ № 1370/2007 от предприятие, на което е възложена услуга по обществен пътнически превоз (дружество – превозвач) задължително изискване (абсолютна предпоставка) за упражняване на правото му на компенсация по чл.6 от Регламент /ЕО/ № 1370/2007, която не може да бъде преодоляна чрез последващо установяване на нетния финансов ефект от дейността, т.е., че за извършване на компенсирането е недопустимо да се пренебрегне правилото за водене на разделно счетоводство и е недопустимо разделянето да се извърши пост фактум; 2/ Разколебава ли се надеждността на счетоводните записвания на предприятие от използването на методика за разпределяне на приходите и разходите, по-специално – следва ли констатации за разпределяне на приходи и разходи на предприятие, за които е прието за установено, че са направени след подробен анализ на хронологично заведени първични счетоводни документи, да бъдат приети като основани на предположения и тълкувания и като такива да не бъдат кредитирани като сигурни данни от счетоводството на дружеството, само защото тези констатации се основават на утвърдена в дружеството методика за разпределяне на приходите и разходите; и в тази част длъжен ли е въззивният съд да обсъди обстоятелството, че методиката е съгласувана с одитора на дружеството, когато същото е наведено като оплакване във въззивната жалба; 3/ Следва ли въззивната инстанция да назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси, които са останали непълни, неясни и/или немотивирани за първоинстанционния съд, въпреки заключенията на вещото лице по приетата експертиза пред първата инстанция, неоспорена от страната, която се ползва от изводите й, било служебно по свой почин, било по искане на тази страна, обосновано с оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд за това, че е назначил вещо лице, което не е дало достатъчно категоричен за съда отговор по поставен му въпрос, а също така и обосновано с необходимостта от изясняване на релевантни по делото въпроси; Във връзка с горното, съставляват ли - (а) коректността на възприетата от предприятието методика на разпределение на разходите, (б) установяване на съответствие на справките и разшифровките с първичните счетоводни документи чрез контролно засичане на произволно избрани записи, (в) наличие на възможност за установяване на приходите и разходите за всяка линия поотделно, (г) наличие на възможност за разделяне, макар и пост фактум, на счетоводното отчитане на компенсираната и некомпенсираната дейност на предприятието, така, че да е сигурно, че не се извършва прехвърляне на приходи от едната дейност към другата – релевантни въпроси за иск за заплащане на компенсация по чл.6 от Регламент /ЕО/ № 1370/2007 във връзка с точка 5 от Приложение 1 към него; 4/ Следва ли, в съответствие с принципа за ефективност по чл.4, параграф 3 от ДЕС, държавата да отговаря пред дружеството – превозвач, на което е възложена услуга по обществен пътнически превоз, т. нар. оператор на обществена услуга по смисъла на Регламент /ЕО/ № 1370/2007, солидарно с общината – възложител на тази услуга (компетентен орган по смисъла на Регламента) за изплащане на пълния размер на компенсацията за обществената услуга, определена съобразно правилата на чл.6, параграф 1 от Регламент /ЕО/ № 1370/2007 във връзка с т.5 от Приложение 1 към него, в случай, когато установеният размер на нетния финансов ефект от извършената услуга надвишава размера на предоставените от общината средства от държавния бюджет за изплащане на субсидии и компенсации, заложени като лимити, съгласно приложимото национално законодателство. Твърди се, че по въпрос 1 няма формирана съдебна практика на ВКС и практика на СЕС, като отговорът му би допринесъл за развитието на правото и точното прилагане на закона, както и че е налице непълнота и неяснота в разпоредбата на т.5 от Приложението към Регламент /ЕО/ № 1370/2007, която следва да бъде отстранена, посредством създаването на съдебна практика. Поддържа се, че е налице и основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с оглед цитирана практика на СЕС. По същия въпрос се сочи и наличие на очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото практиката на СЕС, на която въззивният съд се е позовал (Определение от 23.08.2015 г. по С-347/2015), е по дело, което е заличено и снето от достъпната информационна система на СЕС. По втория въпрос се излага, че отговорът му също би допринесъл за развитието на правото и за точното прилагане на закона, доколкото в Закона за счетоводството не се съдържат конкретни правила за разпределение на приходите и разходите, ясни и пълни правила липсват и в националните и международните стандарти. В СС 2 е предвидено, че предприятията определят сами организацията за отчитане на разходите и начина на формиране на себестойността на продукцията и услугите. Противният извод на въззивния съд е очевидно неправилен – приложена е несъществуваща норма при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидно неправилно е и решението в частта от въпроса, касаеща съгласуването на методиката с одитор, доколкото той е удостоверил, че същата е в съответствие с приложимите счетоводни стандарти и добри счетоводни практики. В частта от въпроса – дали съдът е следвало да вземе предвид обстоятелството, че методиката е съгласувана с одитор на ищеца, решението противоречи на практиката на ВКС относно задълженията на въззивния съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните – основание за допускане на обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По третия въпрос се твърди наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с оглед отказа на въззивния съд, направен в нарушение на процесуалните правила, да назначи експертиза за изясняване на релевантните по делото въпроси, при непълнота (неизчерпателност) на даденото от вещото лице заключение по поставените задачи, като експертизата е била необходима за служебното прилагане на разпоредбата на т.5 от Приложението към Регламент /ЕО/ № 1370/2007. Разрешаването на четвъртия въпрос касаторът намира за необходимо на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В отделно искане към касационната жалба се моли ВКС да отправи преюдициално запитване по реда на чл.267, параграф 3 от ДФЕС по следните въпроси: 1/ В светлината на чл.6 и т.5 от Приложението на Регламент /ЕО/ № 1370/2007, може ли предприятие /оператор/ за автомобилен пътнически транспорт, като това в главното производство, което по силата на договор за обществен превоз на пътници е поело задължение за доставяне на обществена услуга – превоз на пътници, да не бъде компенсирано и да понесе икономически загуби, само защото формално /де юре/ не е спазило задължение за водене на разделно счетоводство, по силата на чл.6 и т.5 от Приложението на Регламент /ЕО/ № 1370/2007, но въз основа на надеждност на сметките и сигурни данни от счетоводството му може реално /екс пост/ и де факто да се установи разделност на счетоводството, като: 1/ се изчисли делът на съответните активи, както и фиксираните разходи и дали същите са разпределени в съответствие с действащите счетоводни и данъчни правила, 2/ се изчислят всички променливи разходи, подходяща вноска към фиксираните разходи и разумна печалба, свързани с каква да е друга дейност на предприятието за автомобилен пътнически транспорт, и същите могат да се отделят, така че да не бъдат начислявани към въпросната обществена услуга, 3/ се изчислят разходите за обществените услуги и същите се уравновесят с приходите от дейността и плащанията на публичните органи, без никаква възможност за прехвърляне на приходи към друг сектор от дейността на оператора на обществени услуги, 4/ като същевременно при използване на такъв метод на екс пост отделяне на счетоводството се избегне риска от свръхкомпенсиране и се гарантира и докаже, че компенсацията няма да бъда по-голяма от сумата, необходима за покриване на нетния финансов ефект върху направените разходи и реализираните приходи при изпълнение на задълженията за обществени услуги, като се отчитат приходите от тази дейност, които остават в оператора, и разумната печалба; 2/ В светлината на чл.6 и т.5 от Приложението на Регламент /ЕО/ № 1370/2007 и чл.10, пар.1 от Регламент 1191/69 /отм./ относно използваното там понятие „икономическа неизгода“, може ли предприятие /оператор/ за автомобилен пътнически транспорт, като това в главното производство, което по силата на нищожен, заради противоречие с националната правна уредба, договор за обществен превоз на пътници с „обществен орган“ като общината в главното производство, е поело задължение за доставяне на обществена услуга – превоз на пътници, да не бъде компенсирано и да понесе икономическа неизгода, само защото формално /де юре/ не е спазило задължение за водене на разделно счетоводство, по силата на чл.6 и т.5 от Приложението на Регламент /ЕО/ № 1370/2007, но въз основа на надеждност на сметките и сигурни данни от счетоводството му може реално /екс пост/ и де факто да се установи разделност на счетоводството, като: 1/ се изчисли делът на съответните активи, както и фиксираните разходи и дали същите са разпределени в съответствие с действащите счетоводни и данъчни правила, 2/ се изчислят всички променливи разходи, подходяща вноска към фиксираните разходи и разумна печалба, свързани с каква да е друга дейност на предприятието за автомобилен пътнически транспорт, и същите могат да се отделят, така че да не бъдат начислявани към въпросната обществена услуга, 3/ се изчислят разходите за обществените услуги и същите се уравновесят с приходите от дейността и плащанията на публичните органи, без никаква възможност за прехвърляне на приходи към друг сектор от дейността на оператора на обществени услуги, 4/ като същевременно при използване на такъв метод на екс пост отделяне на счетоводството се избегне риска от свръхкомпенсиране и се гарантира и докаже, че компенсацията няма да бъда по-голяма от сумата, необходима за покриване на нетния финансов ефект върху направените разходи и реализираните приходи при изпълнение на задълженията за обществени услуги, като се отчитат приходите от тази дейност, които остават в оператора, и разумната печалба и длъжен ли е един такъв оператор, като този в главното производство, при условие, че договорът, по който предоставя услуги се окаже нищожен въз основа на разпоредби на националното право, да спазва режима на водене на разделно счетоводство; и при утвърдителен отговор на този въпрос - 3/ Как следва да бъде обезщетен операторът: 1/ по вътрешното национално право или 2/ по Регламента, въпреки липсата на валидно правоотношение с обществения орган, но когато страните са изпълнявали задълженията по него, все едно същото е било валидно; 4/ В светлината на Регламент /ЕО/ № 1370/2007 и чл.4 § 3 от ДЕС допуска ли се национална правна уредба, която да урежда паралелен начин на компенсиране на този, уреден в Регламент /ЕО/ № 1370/2007, като този по главното производство, при който компенсациите и субсидиите се предоставят чрез обществен орган, като общината по главното производство, до размер, който не превишава сумата, съответстваща на нетния финансов ефект от изпълнението на задължението за обществени услуги, но в рамките на утвърдените за тази цел средства със закона за държавния бюджет на съответната държава–членка за съответната година; и при утвърдителен отговор на този въпрос – 5/ Следва ли държавата–членка да отговаря солидарно спрямо оператор за задълженията на обществен орган, възложил обществения превоз на пътници, относно недостатъчността на отпуснатите средства за компенсиране /обезщетение/ на оператора. Против касационната жалба са постъпили писмени отговори от насрещните страни, както следва: От [община], чрез процесуален пълномощник, с бланкетно становище за неустановяване на приложното поле на касационното обжалване, неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване и неоснователност на жалбата; От Държавата, представлявана от Министъра на финансите, чрез процесуален пълномощник, за липса на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, по подробно изложени съображения, както и втори отговор с развити доводи за неоснователност на касационната жалба по множество съображения, включително предвид поддържаната от страната нищожност на договорите, както и с оглед правилното прилагане от страна на съда на императивните разпоредби на чл.6 от Регламент /ЕО/ № 1370/2007 във връзка с т.5 от Приложение 1. Изразено е и становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване, поради това, че от една страна поставените въпроси нямат отношение към правилното решаване на делото, а от друга, че е налице практика на СЕС, въз основа на която са издадени и тълкувателни насоки от самата Комисия по приложението на Регламента. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима. За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на въззивния съд е съобразил следното от фактическа страна: Със Заповед № 280/22.02.2006 г. на Кмета на [община] е обявен конкурс за определяне на превозвачи за линиите на общинската, областната и републиканската схеми. Дружеството - ищец е класирано на първо място. Сключени са договори по реда на действащата към този момент Наредба № 2 от 15.03.2002 г., с които [община] е възложила на ищеца извършването на обществен превоз на пътници, както следва: Договор № 15 от 21.01.2008 г. за градска автобусна линия № 1, Договор № 16 /21.01.2008 г. за междуселищна автобусна линия № 11, комбинирана с линия № 12, Договор № 17 от 21.01.2008 г. за извършване на обществен превоз на пътници по междуселищна автобусна линия № 25, Договор № 20 от 21.01.2008 г. за градска автобусна линия № 17, Договор № 21 от 21.01.2008 г. за междуселищна автобусна линия № 28, Договор № 22 от 21.01.2008 г. за междуселищна автобусна линия № 19 Перник, Договор № 31 /22.04.2008 г. за междуобщинска автобусна линия Автогара Перник - Автогара Р., комбинирана с междуобщинска автобусна линия Перник – Р. - Слатино. В чл.6 от договори №№ 15, 16, 17, 20, 22 и 31 е уговорен срок на действие – 6 месеца от датата на сключването им. Към всички тези договори са сключени анекси, с които срокът на действието им е променен до провеждане на конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници. Съгласно чл.26 ал.2 от Наредба № 2 от 15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси /в редакцията й към датата на сключване на договорите/, договорът за възлагане на превоз на пътници се сключва най-малко за срок от 5 години, с оглед на което и уговорката по чл.6 от договорите, предвиждаща, че същите се сключват за срок от 6 месеца, противоречи на императивна правна норма и е нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД. Според съда нищожността на тази клауза не води до нищожност на целия договор - на основание чл.26 ал.4 от ЗЗД тя следва да се замени с правилото на чл.26 ал.2 от Наредба № 2, поради което срокът на тези договори изтича на 21.01.2013 г. Следователно, за исковия период страните са били обвързани от валидно възникнало облигационно отношение. Договор № 21 от 21.01.2008 г. е сключен за срок от 7 години /чл.6 от същия/, т.е. през процесната 2011 г. е налице валиден договор за извършване превоз на пътници по градска линия № 17. Видно от съдържанието на договорите, същите не съдържат правила за компенсиране от общината като възложител. В договорите липсват конкретни уговорки относно заплащане на субсидии и компенсации и по действащите към момента на сключването им Наредба № 2/31.03.2006 г. за условията и реда на предоставяне на средства за компенсиране на намалени приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт /отм./ и Наредба № 3/04.04.2005 г. за условията и реда за предоставяне на средства за субсидиране на превоза на пътници по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт в планински и други райони /отм./. Не е спорно, че през 2011 г. ищецът е извършвал превоз по линиите, описани по-горе, както и че е получил от [община] сумата 420 277 лв. с ДДС, представляваща субсидии и компенсации. От първоначалното заключение на съдебно-икономическата експертиза, изготвена след проверка в счетоводството на ищеца, се установява, че през 2011 г. са реализирани приходи в общ размер на 2 232 670 лв. Тази сума включва приходи от продажба на билети по градски линии в размер на 297 795 лв., приходи от продажби на билети по междуселищни линии в [община] в размер на 668 195 лв., приходи от продажба на билети по междуселищни линии в други общини в размер на 243 853 лв., приходи от продажба на абонаментни карти по градски линии в размер на 40 436 лв., приходи от продажба на абонаментни карти по междуселищни линии в размер на 187 693 лв., получени компенсации в размер на 274 094 лв., приходи от извършени договорирани превози в размер на 46 888 лв., приходи от извършени случайни превози, приходи от финансиране 145 361 лв., приходи от наеми 298 484 лв., други приходи – 4 756 лв. Приходите са отразени по счетоводни сметки, както следва: по счетоводна сметка 703 - приходи от продажба на услуги, са осчетоводени приходите от продажби на билети и карти, получените компенсации, приходите от договорирани и случайни превози; по счетоводна сметка 705 - приходи от финансирания, са отразени получените субсидии; а по счетоводна сметка 709 - приходи от други продажби са отразени приходите от наеми, автогарово обслужване и др. Вещото лице е посочило, че преди счетоводно отразяване на приходите по сметка 703, приходите се водят месечно по видове според източник на получаване - от билети за градски линии, билети за междуселищни линии за [община] и билети за междуселищни линии за други общини, абонаментни карти за градски линии и абонаментни карти за междуселищни линии на [община], случайни превози, договорирани превози и компенсации и др. Общите разходи на дружеството за 2011 г. са в размер на 2 525 345 лева, като е отчетена загуба в размер на 292 675 лева. При ищеца за всеки извършен превоз на пътници, ежедневно се попълват пътни листи с данни за маршрут, изминат пробег, заредено гориво, престой и др., както и контролен лист - приходи от билети по брой продадени билети. Тези листи се заверяват от диспечер и се представят за обработка в счетоводството, където се отнасят по партиди на материално-отговорни лица и се обобщават за деня. В отделна справка по дати се обобщават продадените билети по градски линии в община, по междуселищни превози за [община] общо, междуселищни за [община], междуселищни за [община]. Видно от допълнението към първоначалната експертиза, приходите и разходите на ищеца за 2011 г. са отчетени общо. Не се води аналитична ведомост на приходи, разходи и финансов резултат по отделните видове субсидирани дейности. Субсидираните и несубсидираните линии са осчетоводени общо, а не са отделени една от друга. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че счетоводната документация се води хронологично, но не е видно какви са конкретните приходи по договорите. Разходите се осчетоводяват съобразно представените пътни листи. Финансовите резултати, посочени в справките, представени пред [община], са изготвени на база възприета при ищеца методология, но това не е видно от счетоводните сметки. По делото е приета и допълнителна СИЕ, изготвена на база данните по първичните счетоводни документи, съхранявани при ищеца, въз основа на които вещото лице е посочило размера на приходите и разходите за извършените превози по всеки един от договорите. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че за нуждите на процеса е извършило проверка, при която е избрало произволно един автобус и е съпоставило километрите и данните с тези, съдържащи се в справките, намиращи се при ищеца, като информацията се е засякла, но не е извършена пълна проверка, защото това е невъзможно. От пътните листи, намиращи се при ищеца, се установява кой автобус, в кой ден, по коя линия се е движил, което не означава, че за всяка линия има определен автобус. Един и същи автобус извършва превози по различни маршрути, но има данни за това кой автобус по кои линии се е движил. Същевременно по една и съща линия превози са извършвани от различни автобуси. Преките разходи за всеки автобус се изчисляват на база пробег и съответно разходите и приходите за съответната линия се изчисляват на база възприета в ищцовото дружество методика, като този начин на разпределение винаги ще е субективен. Непреките разходи за дейността са разпределени на база преките такива. По отношение на приходите от продажба на билети, вещото лице е посочило, че данни за същите се съдържат в контролни листи. При изготвяне на първоначалната експертиза е била предоставена информация за приходите от градски линии и по общини, като не е имало информация по линия за общините, а при повторната проверка са предоставени по-подробни данни. Вещото лице е посочило, че в счетоводните сметки няма информация за отделните видове линии и видове превози. Променливите и постоянните разходи и разумната печалба са начислявани общо. Разумната печалба е посочена само в справките, предоставени на [община], а загубата е отразена в годишния финансов отчет. От правна страна съдът е приел, освен, че договорите са били валидно сключени и са действали през 2011 г., и че представляват именно договори за възлагане на задължение за предоставяне на обществени услуги по смисъла на Регламент (ЕО) № 1370/2007. Вярно е, че в тях не се съдържа уговорка за компенсиране на извършваните превози. Договорите обаче са сключени след проведен конкурс за определяне на превозвачи по реда на действащата към този момент Наредба № 2 от 15.03.2002 г., като конкурсната процудура е започнала преди влизане в сила на Регламент (ЕО) № 1370/2007, поради което правилата за провеждането й и съответно съдържанието на договорите, сключени след провеждането й, несъдържащи правила за компенсиране, не биха могли да съответстват на Регламента, доколкото той не е бил действащ към момента на откриване на конкурсната процедура. Съдът обаче е приел, че това несъответствие не обуславя твърдяната нищожност на договорите. Регламентът има пряко действие, поради което и с влизането си в сила се прилага и за заварените случаи, т.е. и за заварените договори, попадащи в приложното му поле, но в случая това прилагане ще е съответно. Достатъчно е да се установи, че договорите са сключени по установения ред преди влизане в сила на Регламента, както и че осъществяваните превози са сред тези, спрямо които той се прилага, какъвто е настоящият случай. Съдът не е отдал правно значение на липсата на конкретни уговорки относно заплащане на субсидии и компенсации и по действащите към момента на сключването им Наредба № 2/31.03.2006 г. за условията и реда на предоставяне на средства за компенсиране на намалени приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт /отм./ и Наредба № 3/04.04.2005 г. за условията и реда за предоставяне на средства за субсидиране на превоза на пътници по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт в планински и други райони /отм./. Приел е, че липсата на такива клаузи не би могла да обоснове отказ за заплащане на субсидии и компенсации, защото същите са дължими с факта на извършване на съответните превози. Това следва от разпоредбите на чл.1 и чл.3 от Наредба № 3 и чл.1 и чл.3 от Наредба № 2 /в редакциите им към момента на сключване на договорите/. Същите уреждат реда за заплащане на компенсации и субсидии и предвиждат, че такива се дължат на превозвачите, извършващи обществен превоз на категориите пътници по Наредба № 2 и по линиите, попадащи в приложното поле на Наредба № 3. Изискването по чл.3 ал.2 от Наредба № 3 за задължителното съдържание на договорите, включващо и параметрите, въз основа на които се изчислява субсидията, са въведени след сключване на процесните договори. Съгласно правилата, залегнали в Регламент (ЕО) № 1370/2007, компенсацията не може да надвишава необходимото за покриване на нетните разходи, направени при изпълнението на задълженията за обществени услуги, като се отчитат съответно генерираните приходи и разумна печалба. Методът на компенсиране трябва да насърчава предоставяне на услуги за пътнически превоз с достатъчно високо качество, като същевременно трябва да се предотврати свръхкомпенсиране и да се избегне недостатъчно компенсиране, съгласно разпоредбите на чл.3 и 4 от Регламента, както и т.3 на Правилата, приложими за компенсациите в случаите по член 6, параграф 1. Посочените разпоредби от Регламента постановяват, че компенсациите трябва да са в такъв размер, че операторът на обществена услуга да не е на загуба при упражняване на дейността, попадаща в обхвата на Регламента. Тъй като е възможно съответният оператор да извършва и пътнически превози, които са извън приложното поле на Регламента, какъвто е и настоящият случай, то съгласно т.5 от приложението, счетоводството за посочените обществени услуги трябва да бъде водено отделено, с цел повишаване на прозрачността и избягване на кръстосано субсидиране, и да отговаря на условията, описани в т.5. Същото трябва да бъде водено така, че от записванията да може да се направи обоснован извод за разходите и приходите за съответния превоз. Освен, че трябва да бъде отделено, счетоводството за посочените обществени услуги трябва да отговаря на минимум три условия, подробно описани в т.5 от Приложението. Съдът е констатирал, че съобразно допълнението на вещото лице към първоначалната експертиза, приходите и разходите на ищеца за 2011 г. са отчетени общо. Не се води аналитична ведомост на приходи, разходи и финансов резултат по отделните видове субсидирани дейности. Субсидираните и несубсидираните линии са осчетоводени общо, а не са отделени една от друга. В тази връзка е приел, че разпоредбата на т.5 от Приложението е императивна и посочва задължителни изисквания, на които трябва да отговаря превозвачът, като националното законодателство не може да въведе различни такива. Следователно е недопустимо при извършване на компенсирането да се пренебрегне правилото за водене на отделено счетоводство. За неоснователни са счетени доводите на ищеца, че е възможно пост фактум да се установи какви превози са извършвани по съответните линии и какви са разходите и приходите за тази дейност по първични документи. Прието е, че констатациите относно тези разходи ще са в резултат на предположения и тълкуване, а смисълът на Регламента е на базата на извършените записвания да се направи непосредствена и конкретна преценка за извършените разходи, без да се налага допълнителна детайлна проверка по първичните счетоводни документи. Преценката за размера на извършените разходи трябва да се основава на сигурни данни от счетоводството на превозвача, като подходът при определянето им трябва да е еднакъв спрямо всички оператори на обществени услуги, което е и в съответствие с изискването за осигуряване на прозрачни и съпоставими условия на конкуренция между операторите на обществени услуги, визирано в съображение 17 от преамбюла на Регламента. Установеното по делото, че счетоводството на ищеца е водено хронологично, както и че приходите и разходите по автобуси и линии са разпределяни съобразно утвърдената в дружеството методика, не е равнозначно на доказване на факта, че при счетоводното отразяване са изпълнени специфичните изисквания на Регламента за водене на отделено счетоводство. Спазването на последните е предпоставка за определяне на компенсации съгласно правилата, приложими за компенсациите в случаите по член 6, параграф 1. При неспазване на изискването по т.5 от приложението към Регламент (ЕО) № 1370/2007 е невъзможно да се докаже, че определената компенсация не би надвишавала сумата, съответстваща на нетния финансов ефект, който се равнява на сбора от последиците - положителни или отрицателни - от изпълнението на задължението за обществени услуги върху приходите и разходите на оператора на обществени услуги /т.2 от приложението/ и в такъв случай всяко изчисляване на компенсацията трябва непременно да се извършва последващо въз основа на предположения. На следващо място въззивният съд е посочил, че ако бъде възприета тезата на ищеца, че изискването за водене на отделено счетоводство за подлежащите на субсидия и компенсация превози не е абсолютна предпоставка за заплащането на субсидии и компенсации, а е достатъчно да се води общо такова, съвместно с другите дейности, но по начин, даващ възможност след проверка да се установят разходите за дейността, извършена в обществена полза, то редакцията на т.5 от приложението не би била в този смисъл, в който е понастоящем, и не би изисквала изрично воденето на отделно счетоводство, а би поставила само критерии, въз основа на които би могло да се определи, кой от превозите подлежи на субсидия. В подкрепа на горното съдът е изложил доводи, че в практиката на СЕС въпросът относно задължението за водене на разделно счетоводство е разрешен по категоричен начин, а именно: недопустимо е разделянето да се извършва пост фактум; неспазването на правилата за водене на разделно счетоводство създава опасност за свръхкомпенсиране, което е недопустимо съгласно правилата на регламента. В този смисъл съдът се е позовал на решение от 28.06.2017 г. по дело С-482/2014 на СЕС, както и на приетото в определение от 23.08.2015 г. по дело С-347/2015, че липсата на разделно счетоводство, от което да се установяват разходите и приходите по всеки отделен договор за възлагане на обществена услуга за превоз, е нарушение на правилата на регламента и води до невъзможност за определяне на компенсация по тези правила. Независимо от така приетата неоснователност на предявения иск, въззивният съд допълнително е посочил, че претенцията срещу държавата е неоснователна и на други основания, които подробно е изложил. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения: На първо място, значителна част от формулираните въпроси в изложението на касатора по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК са такива по правилността на обжалвания съдебен акт, с оглед конкретните обстоятелства по делото, породени от несъответствието между приетото от съда и защитната теза на касатора, поради което нямат характера на правни въпроси по смисъла на закона. Съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, правилността на изводите на въззивната инстанция стои извън предметния обхват на производството по чл.288 ГПК. Отделно от това, въпрос № 4 не съответства на общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК, доколкото по него не е формирана правнорелевантна воля, която да е обусловила изхода от спора и респективно същият няма значение за постановения краен резултат по делото. Решаващите изводи на съда са, че по начало искът за заплащане на допълнителни компенсации е неоснователен, с оглед неспазване на изискванията на чл.6 от Регламент (ЕО) № 1370/2007 и приложението към него. Освен това, съобразно трайната практика на СЕС, отговорността на държавата по чл.4 § 3 от ДЕС е такава за вреди, произтекли от несъобразяване на вътрешното право с европейските регулации, какъвто иск в случая не е предявен. В този смисъл и като е приел, че не са налице предпоставките на чл.4 § 3 от ДЕС, с които ищецът обосновава солидарната отговорност на Държавата, въззивният съд е формирал изводи, които съответстват на релевантната задължителна практика. Следва да се посочи, че претендирането на неплатени компенсации по Регламент (ЕО) № 1370/2007, респ. по предхождащия го Регламент, не съставлява иск за вреди, а иск за реално изпълнение на произтичащо от Регламента задължение, в който смисъл също е налице съдебна практика на СЕС, съответно Общия съд. Третият въпрос, освен че касае правилността на изводите на въззивния съд, не съответства и на допълнителното селективно основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото въззивната инстанция не е допуснала отклонение от практиката на ВКС с отказа си да назначи нова експертиза по делото. Искането е мотивирано за първи път с основания, които не са наведени пред първата инстанция, като същевременно представлява оспорване на заключение на вещото лице, което не е направено по предвидения в ГПК ред. По делото не са били предявени своевременно оплаквания за непълнота, немотивираност, липса на категоричност и неяснота на заключението, липса на даден точен отговор от страна на експерта или липса на компетентност на същия, а и такива пороци не се установяват от настоящата инстанция. Определението на Софийския апелативен съд по чл.267 ГПК, с което е оставено без уважение искането на ищеца, е обосновано и е в съответствие с правилата на чл.266 ал.3 ГПК, както и с преценката на въззивния съд, че обстоятелствата, чието установяване се претендира, са неотносими към правилното разрешаване на спора. Вторият въпрос също представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, в частта относно възприетото от съда становище на вещото лице за неотносимост на използваната от предприятието методика за разпределяне на приходите и разходите като основание за извършване на последващо отделяне на счетоводството, касаещо дейността по обществената услуга. Същественото в случая е, че по договорите за извършване на обществен превоз на пътници липсва аналитично осчетоводяване, което е именно основата на отделното счетоводство, а и методиката изобщо не касае разделността на дейностите по обществена услуга и тези извън нея. Съгласуваността на методиката в този й вид с одитор не би имала значение за изхода по конкретния спор, поради което необсъждането на това обстоятелство не води до извод, че съдът не е изпълнил, в нарушение на практиката на ВКС, процесуалните си задължения при постановяване на съдебния акт. По този въпрос липсва произнасяне, което да се квалифицира и като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – противно на твърденията на касатора, въззивният съд не е приложил несъществуваща правна норма при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Първият въпрос в частта относно това, съставлява ли воденето на разделно счетоводство по смисъла на точка 5 от Приложение 1 към Регламент /ЕО/ № 1370/2007 от предприятие, на което е възложена услуга по обществен пътнически превоз, задължително изискване (абсолютна предпоставка) за упражняване на правото му на компенсация по чл.6 от Регламент /ЕО/ № 1370/2007, удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода на спора, но според настоящия съдебен състав не са налице факултативните основания, поддържани от касатора, за допускане на касационното обжалване. Чл.6 от Регламент (ЕО) № 1370/2007 поставя едно допълнително спрямо предходните регулации изискване за изплащането на компенсации, а именно да са изпълнени разпоредбите на Приложението, включително – счетоводството за посочените обществени услуги да бъде отделено, така че да отговаря поне на следните условия – текущите сметки по всяка една от тези дейности трябва да са отделни и делът на съответните активи, както и на фиксираните разходи да са разпределени в съответствие с действащите счетоводни и данъчни правила; всички променливи разходи, подходяща вноска към фиксираните разходи и разумна печалба, свързани с каквато и да е друга дейност на оператора на обществени услуги, не могат при никакви обстоятелства да бъдат начислявани към въпросната обществена услуга, както и разходите за обществените услуги трябва да се уравновесяват с приходите от дейността и плащанията от публичните органи, без никаква възможност за прехвърляне на приходи към друг сектор от дейността на оператора. Изрично е посочено, че компенсацията трябва да се изчислява според определените в Приложението правила, с цел да не се допуска свръхкомпенсиране (което би представлявало държавна помощ, несъвместима с вътрешния пазар), като последното фигурира и в преамбюла на Регламент (EO) № 1370/2007, указващ причините за неговото приемане, респективно - необходимостта от отмяна на Регламент (ЕИО) № 1191/69. Последният първоначално не е съдържал изрично изискване за водене на отделно счетоводство с оглед изплащането на компенсации по отношение на дейностите, представляващи обществени услуги. Такова се въвежда с изменението му с Регламент № 1893/91. Съгласно решение на СЕС по дело С-504/07, Регламент (ЕИО) № 1191/69 не допуска предоставянето на компенсаторни обезщетения, когато не е възможно да се определи размерът на разходите, свързани с дейността на съответните предприятия в рамките на изпълнението на техните задължения за обществена услуга. Посочено е, че такъв е случаят, що се отнася до транспортно предприятие, титуляр на концесия за обществена услуга, което в рамките на определен градски периметър се ползва от режим на изключителност поради възложените му задължения за обществена услуга, но което упражнява в конкуренция с частни оператори и извън посочения периметър на изключителност и друга част от своята дейност, която не е предмет на същите задължения, когато не е възможно въз основа на сигурни данни от неговото счетоводство да се установи разликата между разходите, свързани с частта от неговата дейност в зоната, обект на концесията, и съответната печалба и следователно не е възможно да се изчисли допълнителният разход, произтичащ от изпълнението на задълженията за обществена услуга от това предприятие. При съобразяване на несъвършената уредба на Регламент (ЕИО) № 1191/69, водеща до различия в прилаганите процедури в различните държави-членки, включително по отношение на задължението за компенсация, с оглед практиката на Съда на Европейския съюз, е намерено за необходимо правната рамка на Общността да се актуализира, чрез приемането на Регламент (EO) № 1370/2007. Изискването за разделно счетоводно отчитане на дейностите, попадащи в обхвата на Регламента, при спазването на всички останали допълнителни условия в Приложението във връзка с отчитането, обезпечава именно тези сигурни данни от счетоводството, които правят възможно изчисляването на дължимата компенсация. В своята практика СЕС приема, че при липса на водено отделно счетоводство, индуктивният метод на установяване на разходите и изчисляване на загубите (какъвто е използван от вещото лице при изготвяне на допълнителното заключение по делото) не отговаря на горните условия. Наличието на задължение за компенсация следва да се докаже преди на транспортния оператор да се изплати такава, а не при последваща оценка за изчисляване на допълнителна компенсация. Липсата на разделно отчитане сама по себе си създава риск от свръхкомпенсиране, което е достатъчно условие за недопустимостта на подобна компенсация, поради противоречие с чл.107 ДФЕС. Изложеното обуславя изводите, че въззивното решение не е постановено в противоречие с практика на СЕС по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, както и че не са налице изискванията за тълкуване на норма на съюза, която е създадена именно при отчитане на вече създадена практика, поради което е ясна и не дава основание за противоречиво прилагане. Не е налице и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК поради това, че съдът се е позовал на практика на СЕС, която е била снета от публично достъпната информационна система на Съда. На първо място, съобразяването на тази практика не е равносилно на приложението на несъществуващ закон, а освен това не е единствената, въз основа на която са изградени изводите в обжалваното решение. Изложеното по-горе обуславя и неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, а конкретните съображения за това са следните: За да възникне необходимост и съответно за да бъде длъжна националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, за тази юрисдикция следва да е налице съмнение относно тълкуването и действието на европейските разпоредби, относими към конкретното правоотношение, обект на съдебния контрол. Според постоянната практика на СЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не носи задължение за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, когато установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен – не би могъл да повлияе върху решаването на спора, или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от СЕС, или че правилното прилагане на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение. Съобразявайки тези принципни критерии настоящият съдебен състав намира, че по отношение на въпросите, касаещи чл.6 вр. т.5 от Приложението към Регламент (EO) № 1370/2007, е налице последната от посочените по-горе хипотези, доколкото както разпоредбите на Регламента, така и практиката на СЕС, относима към тях, не дават основание на съда да се съмнява в правилното им прилагане, в частност относно необходимостта от воденето на отделно счетоводство за дейностите, за които се предвижда компенсиране с публични средства, като императивно условие за неговото изчисляване и заплащане. На следващо място, с оглед селективната фаза на касационното производство следва да се посочи, че в част от първата група въпроси се предпоставя нищожност на договорите (каквато въззивният съд изрично е отрекъл да съществува), като основание за освобождаване от задължението за водене на разделно счетоводство. Подобни въпроси не са засегнати в решението на апелативния съд и съответно са неотносими към предмета на производството пред касационната инстанция – налице е хипотезата на ирелевантност, при която съдът не е длъжен да отправя преюдициално запитване. Последното основание в пълна сила важи за втората група въпроси – въззивният съд не се е произнасял за това, дали е налице ограничение в рамките на държавния бюджет, което да препятства изплащането в пълен размер на дължимите компенсации, а въпросът дали държавата носи солидарна отговорност спрямо оператора на обществени услуги относно недостатъчността на отпуснатите средства за компенсация на оператора също не е обусловил изхода на спора по конкретно дело, както бе посочено по-горе. При така формираните изводи за неустановяване на приложното поле на касационното обжалване, касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещните страни разноски за защитата им пред настоящата инстанция, съобразно направените в писмените отговори искания за присъждане на юрисконсултски възнаграждения, на основание чл.78 ал.8 ГПК, които, с оглед обема и естеството на защитата, съдът определя на 80 лв. – в полза на [община] и на 340 лв. – в полза на Държавата.