Определение № 679 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 157/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Антисел България“ ООД срещу въззивно решение № 264250 от 25.06.2021 г. по в.гр.д. № 11823 /2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което са отхвърлени искове на жалбоподателя срещу Л. В. В. с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД са сумата 15 999.91 лева. Ответникът по касационната жалба Л. В. В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Искът е за установяване на съществуване на вземане на ищеца срещу ответника за заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение и за обезщетяване за забава на плащането на неустойка. Претендираното вземане е по договори за повишаване на квалификацията на служител по трудов договор (сервизен инженер), за които са издавани заповеди за командировка и съставяни финансови отчети. В договорите има уговорена неустойка в случай на прекратяване на трудовия договор от страна или по вина на обучаемия преди изтичане на определен срок от проведените обучения. По отношението на последиците от неизпълнението на договорите по чл.234 КТ са приложими общите правила на договорите и следва да се приложи гражданският закон, а по отношение на недействителността приложими са правилата на КТ. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че уговорките за неустойки, на които са основани исковете, са недействителни поради противоречието им с разпоредбата на чл.48 КРБ, която защитава основното право на труд. Ответникът е предоставил сертификати, от които е видно, че те удостоверяват придобити знания за работа с точно определени продукти, което по своята същност не е повишаване на общата квалификация на работника. От страна на въззивника не са представени доказателства, че е налице връзка между преминатото обучение и изпълняваната от ответника работа по трудовото правоотношение, което е законова предпоставка за законността на задължението за оставане на работа за определен период след обучението. Уговорената клауза за неустойка за неизпълнение на задължение по договора за повишаване на квалификацията, при които работникът трябва да върне стойността на направените от работодателя разходи, които са включени в заповедта за командироване, противоречи на императивната разпоредба на чл.48, ал.5 КРБ. Уговорената клауза за неустойка при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за прекратяване, е уговорена в противоречие с чл.48, ал.1 и ал.3 КРБ. Константна е практиката на ВКС, че работодателите нямат право да налагат на работниците забрана да прекратяват едностранно трудовите си правоотношения, след като такива възможности са предвидени в КТ. Уговорените неустойки представляват и отказ от трудови права, който е недействителен съгласно чл.8, ал.4 КТ. Ответникът организира защитата си около твърдението, че осъществените пътувания са по съществото си командировки, като разходите за тях не се дължат от работника по аргумент на чл.215 КТ. Това твърдение не се оборва от представените от въззивника писмени доказателства – заповеди за командировка и приети неоспорени от работодателя отчети. От страна на работодателя не са представени доказателства, че той е извършил разходи за обучение, които да подлежат на възстановяване от страна на ответника. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като извежда следните правни въпроси: · Длъжен ли е въззивният съд да укаже на ищеца в производството, че не сочи доказателства в подкрепа на своите твърдения, въведени в исковата (молба), ако прецени, че е налице непълнота в доказателствата и първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си да направи това в доклада по делото, или е допустимо, без да се изпълни процедурата по чл.146, ал.2 ГПК и без да даде указания на страната, във въззивното производство да приеме за недоказани тези твърдения? · Длъжен ли е въззивният съд в изпълнение на задълженията си по чл.146, ал.1, т.4 и т.5 ГПК да събере (или да укаже събирането на доказателства, щом счита, че такива не са представени), за които първата инстанция не е дала указания, като укаже кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях, вкл. по въпросите, определени от съда като съществени? По тези въпроси се твърди противоречие с посочени решения на ВКС. Въпросите са по приложение на правилото на чл.268 и чл.269, ал.2 ГПК. Въпросите са обуславящи, доколкото въззивният съд е приел, че въззивникът („Антисел България“ ООД) не е представил доказателства за някои обстоятелства, които са в неговата доказателствена тежест. Въпросите са разрешени с т.2 от ТР № 1 / 09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Към т.2 на тълкувателното решение са изложени мотиви, в които е пояснено, че когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Т.е. в нито една хипотеза въззивният съд не прави доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК. С разрешението, прието с т.2 от тълкувателното решение, практиката на съдилищата е уеднаквена. Съгласно разпоредбата на чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. В случая във въззивната жалба на „Антисел България“ ООД не се съдържат обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада: за неизвършено или неправилно извършено разпределение на доказателствена тежест, или за непосочване на доказателства за някои от твърденията на ищеца. Не се правят и доказателствени искания. (Но пък такива се правят в касационната жалба.) Поради това въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението, прието с т.2 от тълкувателното решение, а съответствие с него. От това следва, че по двата процесуалноправни въпроса не е осъществено основание за допускане н касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради което макар и да не следва да се обсъжда дали въззивният съд е допуснал противоречия с посочените от жалбоподателя решения на ВКС, може да се отбележи, че тези от тях, които са постановени след тълкувателното решение, се позовават на него и са в съответствие с него и че в нито едно от решенията не е прието, че без доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия. · Следва ли при твърдения на служителя, че осъществените при обученията пътувания били по естеството си командировки, както и нужно ли е по време на обучението работникът задължително да е придобил нова по-висока образователна степен или квалификация, или по тези причини следва да бъде отхвърлен предявен иск за заплащане на неустойки с правно основание чл.234 КТ, чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД? Твърди се противоречие с приетото с решение от 07.06.2011 г. по описа на ВКС, 4-то г.о. Първата част от въпроса (до думата „командировки“) е недовършена и неясна, с нея не се изразява въпрос в цялост. Втората част от въпроса е ясна. Тя може да бъде обособена като самостоятелен правен въпрос. Третата част от въпроса е за основателност на иска, което е въпрос за правилността на решението, а не правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и приетото с ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят не е представил решението на ВКС, на което се позовава, нито е посочил номера и годината на делото, по което е постановено. На тази дата (07.06.2011 г.) е постановено решение № 160 по гр.д. № 617 /2010 г. на ВКС, 4-то г.о., по което е даден отговор на правен въпрос по приложението на чл.234 КТ: декларацията, с която служителят се съгласява да участва в предложените му от работодателя обучения в страната и чужбина, свързани с повишаване на квалификацията му и при евентуално последващо прекратяване на трудовите правоотношения по негово желание да възстанови на работодателя разходите за обучение в определени параметри, обективира ли договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 КТ. В отговора на правния въпрос е прието, че страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че ответникът е предоставил сертификати, от които е видно, че те удостоверяват придобити знания за работа с точно определени продукти, което по своята същност не е повишаване на общата квалификация на работника. Настоящият състав намира, че въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в решението на ВКС, поради което не е налице посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изхода на делото жалбоподателят няма право на разноски, а следва да заплати на ответника по касационната жалба разноски за процесуално представителство в размер на 1 080 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за правна защита и съдействие (л.49) Воден от изложеното съдът