Определение № 1664 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3667/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. Л. С., чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 341 от 28.06.2024г. по в.гр.д. № 508 по описа за 2024г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 130 от 11.04.2024г. по гр.д. № 668/2023г. на РС Петрич като са отхвърлени исковете му против „Сашо Шпед“ЕООД [населено място], както следва: главен - за заплащане на сумата от 81 144.11лв., представляваща разлика между паричната стойностна престирания труд, изчислена по минималните ставки на Кралство Белгия от 93 334.498лв.и платеното му възнаграждение за периода от 3.07.2020г. до 31.12.2022г. в размер на 12 190.37лв., ведно със законната лихва от 6.02.2023г. и евентуален – с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащана на сумата от 1 000лв., разлика между изплатеното трудово възнаграждение и дължимото, според минималните условия за работа в Кралство Белгия през посочения период, ведно със законната лихва и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Сашо шпед“ ЕООД, чрез процесуалният представител адвокат А., с който изразява становище за липса на посочените специални предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие от 18.09.2024г., ведно с пълномощно, както и преводно нареждане и фактура № 746, двете с дата: 18.09.2024г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за неоснователни предявените искове със следните мотиви: Ищецът е работил, въз основа на трудов договор № 379 от 3.07.2020г. в ответното дружество на длъжността „международен шофьор на товарен камион“. В изпълнение на трудовите си функции той е извършвал курсове по международен транспорт в Европа. Няма доказателства за конкретно отработените от него часове, но ако се възприемат данните за дните, през които е бил осигуряван от ответното дружество, то те са 4 072часа. При минимална ставка за Кралство Белгия от 12.2015евро на час, се получава сумата от 47 721.16 евро или 93 334.48лв., която се претендира. Със заключение на приета по делото експертиза е установено, че на ищеца са били изплатени по банковата му сметка от работодателя за процесния период - брутно трудово възнаграждение в размер на 16 205.06лв. /нетно 12 530.91лв./, както и 31 653.15лв. командировъчни /или общо 44 184.06лв./ Отделно са му преведени и 30 075.39 евро, или общият размер на преведената от работодателя сума по сметката на ищеца е 103 006.41лв. Работодателят е издал 12бр. заповеди за командироване на ищеца със задача да извърши транспортни услуги в Европа /основно в Нидерландия,Франция и Белгия/ със служебни товарни камиони, за общо 720дни. Въз основа на тези заповеди са му начислени командировъчните в размер на 47 622 евро или 90 510лв. Извън тези 720 дни, в които е бил в командировка, той има 141 работни дни в България, от които 25дни е бил в платен отпуск, 81 дни в неплатен отпуск и има 35дни болнични, за които му е изплатено обезщетение. Въз основа на ангажираните доказателства, въззивният съд е приел за установено, че курсовете, които ответното дружество е изпълнявало /чрез наетите от него шофьори/ са набирани посредством чуждестранни търговци, предоставящи спедиционни услуги /“DHL“, „Timocom“, „Amazon“, „Raben Group“, „Alibaba“/. След направен подробен анализ на нормите на приложимата Директива 96/71/ЕО, транспонирани с нормата на чл.121а КТ, въззивният съд е приел, че ответното дружество е предприятие, извършващо транснационално предлагане на услуги, въз основа на сключени неформални договори, налагащо командироване на работници в друга държава, член на ЕС. Приел е за спазено изискването на чл.121а, ал.4 КТ /норма, съответстваща на чл.3 от Директива 96/71/ЕО/, съгласно което в случаите по ал.1, т.1, за срока на командироването, на работника следва да са осигурени най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Това е така, защото е установено, че при претендирана сума от 93 334.48лв. като дължимо възнаграждение, съобразно стандартите на Белгия, касаторът е получил сума от 103 006.41лв. Въззивният съд се е позовал и на нормата на чл.3, т.7 от Директива 96/71/ЕО, съгласно която параграфи 1-6 не накърняват прилагането на условия за наемане на работа, които са по-благоприятни за работниците, като: „специфичните добавки, свързани с командироването се смятат за част от минималната заплата освен ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи“ /а настоящият случай не е такъв, защото работниците са били транспортирани от работодателя до Белгия, там са настанявани в заплащана от него квартира и им е осигурявана храна през целия им престой в Европа/. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Следва ли платените „командировъчни суми“ по заповедите за командироване на работодателя при командироване по чл.121а КТ да се считат за част от възнаграждението, респ.за добавка към същото по смисъла на чл.3, т.7 от Директива 96/71/ЕО при положение, че не е оборена презумцията на §20 /преди началото на разпоредбите на Директива на ЕС 2018/957, с която е изменена Директива 96/71/ЕО?, 2. При предявен иск за заплащане на минимално възнаграждение на държавата на командироване на рамките на предоставени услуги по чл.121а КТ, може ли ответникът- работодател да противопостави на ищеца - международен шофьор, към платеното възнаграждение и платените „командировъчни суми“, без релевирано от ответника възражение за прихващане?, 3. Как следва да процедира въззивния съд, когато вещо лице в първата инстанция, със задача да изчисли минималното възнаграждение в държавата на командироване по чл.121а КТ, не включи всички задължителни добавки към възнаграждението, които са очевидни и няма изрично оплакване за това във въззивната жалба? Следва ли да се кредитира заключението въпреки очевидната му неправилност, следва ли да се назначи служебно допълнителна експертиза или следва да се приложи чл.162 ГПК?, 4. При допусната повторна експертиза от същото вещо лице, заключението по която противоречи на заключението на първоначалната такава, без да са налице законовите основания за допускането й по чл.201 ГПК, без да се твърди необоснованост, грешка или неправилност на първоначалната експертиза, коя от двете експертизи следва да се кредитира от съда? и 5. Може ли въззивният съд да се позове на факт, който нито е релевиран от страната с отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание, нито за него съдът е разпределял доказателствената тежест за установяването му? Кога настъпва преклузия за въвеждане на фактически твърдения от страните? Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в решение по гр.д.№ 60077/2016г.на ІІ г.о. и т.4 от ТР № 1/9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че по така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото повечето от тях не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а за всички е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Първият поставен от касатора въпрос не покрива изискванията за надлежно общо основание за допустимост, първо защото изисква проверка за правилност на постановения въззивен акт /наличие на съответствие с чл.3, т.7 от Директива 96/71/ЕО/ и второ защото поставеният въпрос не е от значение за изхода на спора. В случая въззивният съд не е приел, че изплатените „командировъчни суми“ по заповедите за командироване на работника са част от полученото трудово възнаграждение, в какъвто смисъл е посоченото условие във въпроса. Видно от гореизложените мотиви на въззивния съд, той след направен анализ на издадените 12 броя командировъчни заповеди, е приел за установено, че изплатените по сметка на ищеца суми от работодателя покриват две самостоятелни пера: допълнително възнаграждение за работа в чужбина и разходи за командировка, които съвместно надвишават сумата, изискуема се съгласно приложимата Директива 96/71/ЕО. /Последната установява в тежест на държавите членки задължението да „осигурят, независимо от приложимия закон по отношение на трудовото правоотношение“, че предприятията ще „гарантират на работниците, командировани на тяхна територия, ред и условия на работа “ получаването на възнаграждение, съответстващо на „минималните ставки за заплащане“ в „държавата членка в която се извършва работата“, като „специфичните добавки, свързани с командироването се смятат за част от минималната заплата“, с посоченото изключение, за което в случая е безспорно, че не е налице/. Въззивният съд няма мотиви във връзка с презумцията по § 20 от Директива 96/71/ЕО, касаещ специфичните добавки, свързани с командироването, защото в случая не е установено да е приложима. Вторият поставен въпрос също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото съдържа условие, което не отговаря на фактите по делото – че въззвният съд фактически е извършил прихващане на дължимо трудово възнаграждение на ищеца с платени „командировъчни суми“, без да е налице надлежно направено подобно възражение. Прихващането предполага две насрещни вземания, активното от които следва да е ликвидно и изискуемо. В случая, нито са твърдени подобни насрещни вземания, нито са установявани, нито има възражение за прихващане, нито въззивният съд се е произнасял по такова. Третият поставен от касатора въпрос е фактически, като съдържа условие, което въззивнят съд не е приел за установено /че приетото заключение е очевидно неправилно/. В случая е допусната съдебно-счетоводна експертиза по поставени въпроси, заключението, по която е било прието от съда. Впоследствие е назначена допълнителна експертиза /във връзка с допълнително приети доказателства по делото/, която е изготвена от същото вещо лице, във връзка с поставени други въпроси и заключението по нея също е прието от съда. Оспорвания на заключенията не са правени и те са били обсъждани от съда при постановяване и на първоинстанционния и на въззивния акт. Нито едно от тези заключения не е определяно като „очевидно неправилно“. Случаите, при които въззивният съд има задължение служебно да назначава експертиза са посочени в т.3 от ТР №1/2013г.на ОСГТК на ВКС, но в случая не се установява наличие на някоя от изброените хипотези. Четвъртият поставен въпрос също е без значение за изхода на спора, доколкото съдържа невярно условие /че е допусната повторна експертиза, заключението по която противоречи на това на първоначалната/. В случая е допусната не повторна, а допълнителна експертиза, която е с различни задачи, като въззивният съд не е констатирал наличие на противоречие в дадените отговори по въпросите, поставени на основната и допълнителна експертизи. Ирелевантен за изхода на спора е и последният поставен от касатора въпрос, свързан с възможността въззивният съд да се позове на факт, който не е надлежно релевиран от страната /визира се установеният от експерта факт, че част от платената на ищеца сума е преведена от сметка на управителя на дружеството-работодател/. В тази връзка, следва да се посочи, че не е налице релевираното специално основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото посоченото от касатора решение по гр.д.№ 60077/2016г. на ІІ г.о. на ВКС е постановено по различен от сега поставения въпрос /а именно по въпрос, касаещ „условията, при които настъпва преклузията за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производство по търговски спорове“/. Независимо от това, в случая не е допуснато противоречие с установената практика, съгласно която - в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения, за да може да посочи подлежащите на доказване или опровергаване от страните правнорелевантни факти. Това е така, защото в отговора на исковата молба, ответникът е въвел възражение, че е изплатил всички трудови възнаграждения и обезщетения при командироване на ищеца. В тази връзка е представил командировъчни заповеди и други доказателства, като е поискал допълнителна експертиза със задача да се установи размера и основанието на извършените в полза на ищеца плащания през времетраене на трудовото правоотношение, в това число получените от него суми по банков път и съответствието на основанието им с посоченото в командировъчните заповеди. Характерът на така поставената задача неминуемо е предполагал преглед и анализ на банкови документи, съдържащи данни за наредителя/платеца на извършените парични преводи. Доколкото съгласно чл.73 ЗЗД, задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника /а в случая личността на длъжника не е съществен елемент от задължението, защото е за заместима престация/, индивидуализацията на наредителят е ирелевантна за факта на изпълнението, а установеното от вещото лице и постановеното от съда не надхвърля предметната рамка на спора. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд,