Определение № 531 от 05.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3672/2025 г.

ВКСIII гражданско отделение05.02.2026 г.докладчик Дора Михайлова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 91/29.04.2025 г. по в. гр. д. № 103/2025 г. на Окръжен съд – Габрово. ОСЪЖДА П. Ю. П., ЕГН: [ЕГН], да заплати на “Санара Булфест 97” ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сумата от 562, 42 евро (петстотин шестдесет и две евро и 42 евроцента, равностойни на 1 100 лв.)– разноски в касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Ю. П., представляван от адв. Р. М., срещу Решение № 91/29.04.2025 г. по в. гр. д. № 103/2025 г. на Окръжен съд – Габрово, с което след като е потвърдено Решение № 373/25.07.2024 г., поправено с Решение № 585/14.12.2024 г., постановени по гр. д. № 1239/2023г. по описа на Районен съд - Габрово, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 220, ал. 1 КТ, че касаторът дължи на “Санара Булфест 97” ЕООД сумата 9 000 лева, представляваща обезщетение за неспазено тримесечно предизвестие съгласно чл. 7.2, вр. чл. 7.1 от трудов договор от 30.11.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 09.05.2023 г., до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 313/10.05.2023 г. по ч. гр. д. 703/2023 г. по описа на РС – Габрово. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е дал отговор на въпроса срочен или безсрочен е трудовият договор между страните, както и че неправилно е приел наличието на делегирана работодателска правоспособност в полза на лицето, подписало трудовия договор от името на ищцовото дружество. Поддържа, че след като не заплатил на работодателя обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, то трудовото му правоотношение не било прекратено и ищецът нямал вземане за обезщетение за неспазен срок на предизвестие. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба “Санара Булфест 97” ЕООД е подал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 30.11.2022 г. страните сключили трудов договор, по силата на който касаторът заел длъжността „управител на хотел“, с място на работа хотел „Свети Георги Ски енд Холидей", [населено място]. В чл. 2.4 от съглашението било договорено заплащане на основно месечно възнаграждение в размер на 3 000 лева. Договорът бил сключен със срок на изпитване в полза на работодателя от 01.12.2022 г. до 31.05.2023 г., включително. Съгласно чл. 7.1 срокът на предизвестието за прекратяване на договора бил 3 месечен - еднакъв за двете страни, но не повече от остатъка от срока на договора. Ответникът навел възражение за недействителност на договора, основано на твърдението, че договорът не бил подписан от законния представител на дружеството, който признал, че подписът бил на счетоводителя М. З., но тя била изрично овластена да сключва трудови договори от името на дружеството. Въззивният съд приел, че управителят на “Санара Булфест 97” ЕООД Р. Д. потвърдила всички извършени действия и съставени документи относно възникването и прекратяването на трудовото правоотношение между страните по делото, с което дори и да съществували пороци относно представителната власт на лицето, подписало договора за работодателя, те били санирани. Допълнил, че сключването на договор без представителна власт не води до неговата нищожност, тъй като на привидно представляване можел да се позове само мнимо представлявания, не и насрещната страна. Възражението на ответника по иска, че била налице неяснота относно срока на договора, е счетено за неоснователно, тъй като съгласно чл. 6 той бил сключен със срок на изпитване в полза на работодателя от 01.12.2022 г. до 31.05.2023 година. За неоснователно е намерено и възражението на касатора, че щом не бил платил на работодателя обезщетението за неспазено предизвестие, то трудовото му правоотношение не било прекратено. Окръжният съд е посочил, че работодателят се е съгласил с прекратяването на трудовото правоотношение по молба на работника, като в този случай последният следвало или да престира труд в срока на предизвестието, или да заплати обезщетение за неспазения срок. От събраните по делото доказателства въззивният съд установил безспорно, че на 31.12.2022 г. ответникът подал молба за прекратяване на трудовия договор, считано от следващия ден, 01.01.2023 г., като изрично заявил, че няма да отработва предизвестието. На 31.12.2022 г. била издадена заповед № 295/31.12.2022 г., с която, считано от 01.01.2023 г., правоотношението на ответника било прекратено. Съгласно чл.7.1 от трудовия договор, срокът на предизвестието за прекратяване на договора бил 3-месечен и за двете страни. Този срок не бил спазен от ответника, поради което предпоставките за ангажиране отговорността му за заплащане на обезщетение в размер на брутната работна заплата за неспазения срок на предизвестието на основание чл. 220, ал. 1 КТ били налице. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 6/11.01.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 617/15.10.2010 г. по гр. д. № 1493/2009 г. на ВКС, III ГО, и Решение № 34/24.03.2017 г. по гр. д. № 1083/2016 г. на ВКС, IV ГО, без да е формулирал какъвто и да е въпрос, значим за изхода на делото, който смята, че е решен в противоречие със съдебната практика, на която се позовава. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на формулиран от касатора значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноските за настоящата инстанция в доказания размер от 1 100 лева (562, 42 евро, изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване) за адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

Цитирани разпоредби

11