Определение № 2668 от 16.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1152/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Д. П. К., ЕГН: [ЕГН], чрез процесуален представител адв. Г. В. от САК, против въззивно решение № 1300 от 17.11.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 1873 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова № 260050 от 10.01.2023 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. № 7110 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК:[ЕИК], сумата 18 752.83 евро на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, представляваща непогасена главница по договор за ипотечен кредит № HL 15026/01.12.2006 г. и сумата 4 470.69 евро на основание чл. 86 ЗЗД, представляваща лихва за забава за периода 17.07.2017 г.-25.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 17.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че по изпълнителен лист, издаден въз основа на заповед за изпълнение и съдебно решение по предходно приключило производство между страните, е проведено принудително изпълнение върху имоти на трето лице, вследствие на което на банката – ищец е разпределена сума за погасяване на всички признати със сила на пресъдено нещо вземания на ищеца към момента на плащането, включително и претендираните в настоящото производство суми, поради което претенциите за тези суми и за законни лихви за периода 09.07.2017 г. – 20.10.2017 г. са неоснователни. Сочи се, че за да обоснове част от изводите си първоинстанционният съд се е позовал на влязло в сила решение на Софийски апелативен съд, в производството по което касаторът не е бил страна и това решение няма обвързваща сила по отношение на него /чл. 298, ал. 1 ГПК/. Сочи се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение и като не е обсъдил възраженията на касатора за нищожност на процесния договор за кредит, позовавайки се на преклудиращото действие на предходното влязло в сила съдебно решение между същите страни, с което е призната дължимост на суми по процесния и в настоящото производство договор за кредит, като постановено по предявен частичен иск, какъвто не е предявен в приключилото производство. Настоява се, че искът, по който е образувано приключилото производство е уважен частично, но не е предявен като частичен, както и че същият е установителен, а предявеният в настоящото производство е осъдителен, което изключва възможността за каквато и да било функционална връзка между тях. Процесуално нарушение според касатора е и непроизнасянето с диспозитива на решението по искането му по чл. 373, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Иска се допускане на въззивното решение, отмяната му и връщане на делото за ново произнасяна от друг състав на въззивния съд или постановяване на друго такова по спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени, със законните последици, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, на три отделни основания. На първо място се сочи, че инстанциите по съществото на спора, за да обосноват крайните си изводи са се позовали на влязло в сила решение по търговско дело 2548/2020 на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15 състав, по което касаторът не е бил страна и не е участвал в производството, съответно - решението по това дело не формира сила на пресъдено нещо спрямо него. Според касатора вменяването в тежест на страната на правните последици от едно съдебно решение, в производството по постановяването на което тя не е участвала е съществено процесуално нарушение, което е довело до неправилност на решението и е в противоречие с цитирана задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. На следващо място според касатора инстанциите по същество превратно са се позовали на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС относно частичния иск, като са приели, че искът по който е постановено решението по т.д. № 5798/2017 г. е частичен по отношение на иска в настоящето производство, който извод на съда е необоснован. Това превратно приложение на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е обосновало отказа и на първоинстанционния, и на въззивния съд да се произнесат по направените и пред двете инстанции възражения за нищожност на договора по чл. 38 ЗКНИП, поради липса на предвидените в чл. 24, ал. 1, т. 9 и т. 11 и чл. 25, ал. 3 ЗКНИП задължителни реквизити, както и за недействителност на клаузите на чл. 3, ал. 1, ал. 3 и ал. 5, чл. 5, ал. 3, чл. 10, т. 2, чл. 12, чл. 18, ал. 2 и чл. 19 от договора за кредит на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Според касатора това също е съществено процесуално нарушение, довело до неправилност на решението и на практика по този въпрос съдът се е произнесъл в разрез със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Трето самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, според касатора произтича от това, че от приложеното по делото удостоверение изх. № 40582/22.11.2019 г. на ЧСИ Д. Н., издадено по негово изпълнително дело № 20158040400686, по посоченото изпълнително дело, в резултат на осребряване на имущество на трето лице - ипотекарен длъжник е събрана сума в общ размер на 141780 лева и на взискателя „Юробанк България“ АД е преведена сума в размер на 134 265,78 лева. Изплащането на тези суми се установява и от приложения протокол с изх. № 38 104/20.10.2017 г. на ЧСИ Д. Н. по изпълнително дело № 20158040400686. Следователно, според касатора, всички дължими към датата на плащането /20.10.2017 г./лихви са били погасени. Въпреки това въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която касаторът е осъден да плати лихва за забава за периода от 17.07.2017 г. до 25.02.2020 г., въпреки че лихвите да периода от 17.07.2017 г. до 20.10.2017 г. са вече платени. По отношение и на трите групи твърдения се излага, че атакуваното решение е очевидно неправилно. Според касатора неговата неправилност е съществена до такава степен, че е възможно да бъде констатирана без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Поддържа се и че атакуваното въззивно решение е постановено в явно нарушение на закона и при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: Възражението за нищожност на договорната клауза за промяна на лихвения процент, като неравноправна е неоснователно. По тези възражения на ответницата е налице сила на пресъдено нещо, формирана по предходно дело между страните с предмет същия договор за кредит. Съдът сочи, че съгласно даденото разрешение в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, когато с влязло в сила решение за уважаване на предявен частичен иск са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем, позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Прието е, че в случая с влязлото в сила съдебно решение по предходно развилото се производство по чл. 422 ГПК по т.д. № 5798/2017 г. на САС, са уважени частично исковете на ищеца против ответницата за вземанията по процесния договор за кредит, включващи главница, възнаградителни лихви и такси, като с формираната сила на пресъдено нещо са преклудирани възраженията за недействителност на договора или отделни негови клаузи. В този смисъл според въззивния състав не е налице нарушение на императивна правна норма при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение. Сочи се, че по делото не е спорно, че ответницата е преустановила плащанията по кредита, считано от 15.10.2013 г. и поради неизпълнението на три поредни вноски, съставляващо основание по чл. 18, ал. 2 от договора, ищецът упражнил правото да обяви предсрочна изискуемост през 2015 г. и се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д.№ 39994/2015 г. на СРС, 38 състав, за цялата непогасена част от главницата от 69752.48 евро, дължими възнаградителни лихви и заемни такси. С решението по т.д. № 5798/2017 г. по описа на САС е прието, че изявлението за предсрочна изискуемост не е произвело правно действие, но в съответствие с ТР № 8/2019 г. е призната за установена изискуемост на вноските до м. 06.2015 г. включително поради настъпил падеж и в тази част заповедта за изпълнение е влязла в сила съобразно чл. 416 ГПК. Формираната сила на пресъдено нещо с решението е за липса на настъпила към онзи момент изискуемост на всички задължения с последица незачитане правното действие изявлението на ищеца и с оглед на това дължимо от ответницата изпълнение за следващите вноски според погасителния план. Дължимата към м. 06.2015 г. част от главницата възлиза на сумата 5844 евро. За останалата част за разликата до 69752.48 евро, т.е. 63908.48 евро вземането не е било изискуемо, поради което и не е подлежало на изпълнение. Въззивният състав приема, че не е спорно също така между страните, че ответницата не е изпълнявала доброволно задължението си след 15.10.2013 г., поради което и като се приеме, че с исковата молба по настоящото дело е обявена на ответницата предсрочната изискуемост, целият дължим остатък от кредита е станал предсрочно изискуем. Отчетено е погасяването на част от задължението от постъпилите суми от принудителното изпълнение, проведено срещу ипотекарния длъжник. Според въззивния състав не е в нарушение на императивни правни норми и изводът на първоинстанционния съд, че задължението за главница не е погасено по давност, тъй като задължението за плащане на вноски не представлява задължение с периодично изпълнение и се погасява с общата петгодишна давност. За състава на САС законосъобразно не е уважено наведеното възражение за прихващане, тъй като видно от събраните доказателства ответницата не разполага с насрещно вземане срещу ищеца, тъй като е прехвърлила същото. По отношение на претенцията за присъждане на лихви въззивният съд е приел, че в частта, в която е уважен частично иска за присъждане на договорната лихва за периода от 17.07.2017 г. до 25.02.2020 г. решението е законосъобразно и също не противоречи на императивна правна норма, поради което на основание чл. 272 от ГПК е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая към първите две групи твърдения в изложението на основания на касационно обжалване касаторът сочи задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция и казуална такава на ВКС, на която твърди, че въззивното решение противоречи. Във връзка с тези си оплаквания обаче касаторът не формулира правен въпрос, разрешен от въззивния съд, отговорът на който да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изискват задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на който въпрос да се преценява евентуалното наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съобразно даденото пак там задължително тълкуване непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, а касационният състав нито е длъжен, нито е властен сам да формулира такъв въпрос въз основа на съдържанието на изложените от касатора твърдения /оплаквания/. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно, според установените в практиката на ВКС критерии, изискващи възможност за установяването на очевидната неправилност на съдебния акт, при обикновен прочит на мотивите и диспозитива му, и без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му, и постановеното въз основа на тях в диспозитива. Оплакванията на касатора в случая са относими само към евентуалната неправилност на решението, схващана като основание за касирането му по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК, която обаче може да бъде преценявана не в производство, като настоящото - по чл. 288 от ГПК, а единствено в последващо такова по чл. 290 от с.з., и след допускане на касационно обжалване на решението. В случая, за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания в касационната жалба, касационният състав следва да разгледа спора по същество и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, събраните по делото доказателства относно приключилите производства с предмет процесния договор и плащанията по него /доброволни и резултат на принудително изпълнение/, и техните последици за основателността на предявените претенции. Изложеното изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, каквото произнасяне е недопустимо във фазата на производството по чл. 288 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че обосноваващите очевидната, според касатора неправилност на въззивното решение, негови твърдения, са несъответни на действителните мотиви на инстанциите по същество, и на видните от материалите по делото, процесуални действия на съда и на страните в производството. Противно на тези твърдения, изводите за основателност на претенциите в частта им, базирана на формираната сила на пресъдено нещо на предходно приключилите производства, свързани с процесния кредит, са основани на СПН на решението по делото между същите страни, а не на това, по което касаторът не е бил страна. Все в този смисъл, макар приключилото производство между страните да не е такова по предявен частичен иск, това не опорочава до степен очевидна неправилност решаващите изводи на инстанциите по същество в насока преклудиране възраженията на касатора срещу действителността на процесния договор за кредит, вследствие СПН на влязлото в сила съдебно решение, с което предявените и основани на същия договор претенции, са частично уважени и то – по всички пера /елементи на дълга/, по които са предявени и в последващо заведеното /настоящото/ производство – главница, възнаградителни лихви и такси. От материалите по делото, включително цитираните и приложени от касатора писмени доказателства по изпълнителното производство, и от приетото в първоинстанционното производство заключение на ВЛ по ССЕ, е видно и несъответствието с установеното по делото, на твърдението на касатора за присъждане с обжалваното решение на лихви, задължението за заплащането на които е вече погасено, вследствие предходно приключило принудително изпълнение върху недвижими имоти на трето лице. По изложените съображения съдът счита, че не е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право, но не установява извършени такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение