Определение № 665 от 09.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4972/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Поделение за товарни превози", Горна Оряховица, чрез процесуалния представител юрисконсулт Л., срещу решение № 78 от 08.03.2021г., постановено по гр. д. № 95/2021г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 392 от 09.11.2020г., постановено по гр. д. № 1145/2020г. по описа на Районен съд Горна Оряховица, в частта с която са уважени исковете на И. С. Б. по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ за признаване на уволнението му, извършено на основание чл.190, ал.1,т.4 КТ, вр. с чл.187, т.8 КТ със заповед №ЛС-38/13.07.2020год. за незаконно и отмяна на заповедта, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност “Помощник машинист локомотивен“. Потвърдено е решението и в частта, в която е уважен предявения иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ, вр. с чл.225, ал.1 КТ по отношение на заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на сумата от 2 706,70лв. за периода от 17.07.2020год. до 26.10.2020год. и е отменено решението в отхвърлителната част за периода от 27.10.2020год. до 17.01.2021год., като е присъдено обезщетение за този период от още 2 219,90лв.-обезщетение за оставяне без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от 12.08.2020год. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички писмени, гласни доказателства и твърденията на страните и да изложи в решението фактическите си и правни изводи по същество на спора, посочвайки въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за недоказани? Изложени са подробни съображения във връзка с доказателствата по делото и какво смята, че е установено по делото за поведението на ищеца във връзка с подадена от него жалба до Инспекцията по труда с оплакване срещу издадена заповед за дисциплинарно наказание забележка и каквито съображения и мотиви смята, че не са изложени от въззивния съд. Сочи, че даденото разрешение е в противоречие с последователната практика на Върховния касационен съд, отразена в следните решения: решение № 192 от 29.01.2018г. на ВКС по т.д. № 44/2017г., I т. о.; решение № 65 от 12.03.2018г. на ВКС но гр.д. № 2589/2017г., IV г.о.; решение № 327 от 3.04.2017г. на ВКС по гр.д. № 2119/2016г., IV г.о.; решение № 209 от 20.02.2018г. на ВКС по т.д. № 1096/2017г., I т.о.; решение № 192 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1020/2020г., III г.о.; решение № 163 от 4.10.2016г. на ВКС по т.д. № 3456/2015г., I т.о.; решение № 85 от 30.03.2015г. на ВКС по гр.д. № 4750/2014г., IV г.о.; решение № 13 от 12.02.2021 г. на ВКС по т.д. № 2896/2019г., II т.о.; решение № 36 от 19.02.2018г. на ВКС по гр.д. № 3244/2017г., IV г.о.; решение № 17 от 18.02.2021г. на ВКС по гр.д. № 2253/2020г., III г.о. 2./ Възможно ли е упражняване на конституционни права да е противоправно и при какви обстоятелства упражняването им е злоупотреба с право? По този въпрос смята, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - решение № 404 от 13.07.2010г. на ВКС по гр.д. № 907/2009г., III г.о.; решение № 86 от 29.01.2010г. на ВКС по гр.д. № 92/2009г., III г.о.; решение № 369 от 26.11.2015г. на ВКС по гр.д. № 2098/2015г., IV г.о.; решение № 213 от 26.01.2021г. на ВКС по гр.д. № 970/2020г., IV г.о.; решение № 264 от 21.10.2013г. на ВКС но гр.д. № 2161 /2013г., III г.о.; решение № 85 от 23.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1486/2011г., IV г.о. и 3./ Излагането на твърдения за закононарушения пред контролни органи може ли да бъде дисциплинарно нарушение, в частност неизпълнение на задължението за лоялност в хипотезите на „злоупотреба с доверието " и „уронване ни доброто име на предприятието", и следва ли при тази преценка да се съобрази отговарят ли на истината твърденията на работника, действал ли е добросъвестно и положил ли е дължимата грижа преди да упражни правото си на жалба? По този въпрос смята, че съдът се е произнесъл в противоречие с цитираните по предходния въпрос решения, както и решение №214/15.03.2017год. на ВКС по гр.дело №112/2016год., ІV го., решение №542/07.02.2012год. на ВКС по гр.дело №1083/2010год., ІV г.о., решение №367/18.11.2013год. на ВКС по гр.дело №1357/2012год., решение №419/27.11.2014год. на ВКС по гр.дело №2042/2013год., ІV г.о. и решение №94 от 26.06.2020год. на ВКС по гр.дело №4088/2019год., ІІІ г.о. Касаторът счита, че е налице и очевидна неправилност на решението, обосноваваща допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба И. С. Б., чрез своя пълномощник адв. М. С. от ВТАК, в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли да не се допуска касационно обжалване. Претендира за присъждане на разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди решението в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че между страните е било налице трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „помощник машинист локомотивен“. Със заповед, връчена на 17.07.2020год. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че в свои жалби до Инспекцията по труда ищецът е злепоставил работодателят и уронил авторитета му, излагайки неверни твърдения за тормоз и неосигуряване на дължимите по трудовото законодателство почивки във връзка с оплакване за наложено дисциплинарно наказание „забележка“. Посочено е, че ищецът е подал две жалби, първата от 05.05.2020год. в която е изложил оплакване срещу наложено му дисциплинарно наказание „забележка“ за неявяване на работа на 18.04.2020год., а във втората жалба има оплаквания за неосигуряване на работно облекло и нерегулярно получаване на купони за храна. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционният съд, като е изложил и свои мотиви, че деянията, за които на ищеца е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение не съставляват дисциплинарно нарушение и на това основание уволнението е незаконосъобразно. Изложил е, че в разрез с фактите по делото е виждането на работодателя изявленията в жалбите на ищеца да крият тенденциозност и намерение за злепоставяне. Посочва, че оплакването, несъгласието и различното виждане по въпросите в жалбите на ищеца са лаконични, като за изложеното по първата жалба във връзка със санкциониране на ищеца по дисциплинарен ред не се спори, че е осъществено. Сочи също, че при събраните по делото доказателства изводът, че ищецът със злоумишлена цел е „оклеветил“ работодателят пред Инспекцията по труда би бил необоснован. В тази връзка е посочил, че работодателят е този, който е следвало да докаже твърденията си, че ищецът с деянията си до контролния орган Инспекцията по труда имал намерения до го увреди, което не било установено по делото. С оглед на приетото предявените искове са уважени, отменено е уволнението, като незаконосъобразно, възстановен е ищецът на заеманата преди уволнението длъжност и е присъдено обезщетение за оставяне без работа за целия период от шест месеца на основание чл.225, ал.1 КТ, определено на база полученото през последния отработен месец преди уволнението. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл.3 ГПК. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. По първия поставен въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните и да изложи фактическите си и правни доводи по съществото на спора същия не е решен в противоречие с практиката на ВКС, която касаторът е цитирал. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата по делото, както на възраженията на страните, така и на доводите във въззивните жалби и е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изследвал е дали нарушението, за което е наложено уволнението е извършено, обосновал е изводите си, въз основа на анализ на установеното от събраните по делото доказателства, че извършените действия от ищеца/ с подаване на писмен сигнал до Инспекция по труда, с оплакване срещу наложеното му дисциплинарно наказание „забележка“ за неявяване на работа на 18.04.2020год., което е оправдал с липсата на достатъчна почивка/ не следва да се квалифицира като нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 вр. с чл.189, т.8 КТ. Приел е, че не е налице посочено от работодателя в уволнителната заповед злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на работодателя, поради което е достигнал до извод, че наложеното дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно. Независимо от кратките мотиви на въззивното решение са разгледани възраженията във въззивната жалба на ответника, който счита, че оплакванията в жалбите на ищеца до Инспекцията по труда са тенденциозни, с намерение за злепоставяне и при злоупотреба с права от страна на ищеца. Въззивният съд е изложил фактически и правни констатации, като е приел за установено, че е имало наложено дисциплинарно наказание „забележка“ за неявяване на работа на 18.04.2020год. на ищеца, но не се установява намерение за увреда на работодателя с подадените оплаквания в тази връзка и което е било в тежест на ответната страна. Изложени са съображенията по конкретния предмет на делото и за уважаване на предявените искове. Мотивите на съда имат за цел да посочат съображенията на съда поради които е достигнал до дадено заключение, съдържащо се в диспозитива на решението и каквито съображения макар и лаконични е изложил въззивния съд в решението си. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не осигуряват достъп до касационно обжалване. Правилността на изводите на въззивният съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касацинаната жалба, ако такова бъде допуснато. Вторият въпрос в изложението на касатора е общ теоретичен и същия не е достатъчно конкретен, включен в предмета на спора по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и сам по себе си не е обусловил изводите на въззивния съд. Въззивният съд не е формирал извод относно това, дали упражняването на конституциононото право на подаване на жалба може да бъде противоправно и да представлява и злоупотреба с право, а е формирал извод за това, че не е осъществено дисциплинарно нарушение с посочените в уволнителната заповед действия на ищеца по подаване на жалба до Инспекцията по труда въз основа на установените по делото факти и приетите доказателства, които касационният съд не следва да обсъжда в това в производство по допускане на касационно обжалване, а в производство по разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато. Но за пълнота на изложението следва да се посочи и, че не е разрешен в противоречие с циитираните решения от касотора. Злоупотребата с право според практиката на съда е съзнателно превратно упражняване на субективно право с цел да бъде увредено по някакъв начин друго лице. По всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка конкретното поведение, за което се твърди, че представлява злоупотреба с право. По принцип упражняването на право на жалба е правомерно, не изключва възможността за злоупотреба с право, но доказването на недобросъвествостта е в тежест на този, който я твърди. Третият въпрос по същество е конкретизация на втория въпрос и по отношение на него важат гореизложените съображения. Въззивният съд не се е отклонил от разбирането на съдебната практика относно понятията „злоупотреба с доверие“ и „уронване на доброто име на предприятието“, но въпрос на преценка на доказателствата е дали конкретното поведение на работника, при подаване на жалба, представлява дисциплинарно нарушение. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При посочените доводи в изложението решението, не е очевидно неправилно. Решението не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението следва да са от такова естество, че да не е нужно да се извършва проверка на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв. Право на разноски има ответникът по касация, който има искане и е представил доказателства за направени разноски в размер на 650лв., представляващи адвокатско възнаграждение по делото. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.