Определение № 382 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 46/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Общинско предприятие „Социално предприятие за озеленяване и благоустройство към Община Попово“ [населено място], чрез адв. Я. Т. срещу решение № 150/16.10.2019 г. по в.гр.дело № 237/2019 г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение № 90/21.06.2019 г. по гр.дело № 97/2019 г. на Районен съд [населено място] в уважената част на предявените искове от А. Г. И., М. А. Й. и Г. А. Й. срещу жалбоподателя с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъдени обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди, както и в частта на присъдените разноски. Жалбоподателят поддържа недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, поради недопустимост на предявените искове, обусловена от обстоятелството, че не е налице трудова злополука. Поддържа се и неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените правни въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят изцяло като неоснователни. В изложението са формулирани следните въпроси: 1. Може ли злополука, която е възникнала в резултат на отклонение на работника от възложените му задачи, без знанието и разрешението на работодателя да се счита за трудова, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. Кои са критериите за намаляване обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК. В тази насока поставя въпроса – 3. Допустимо ли е решението, когато съдът е разгледал и уважил иск за трудова злополука, а в хода на процеса се докаже, че не е налице трудова злополука – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК. 4. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5. Може ли съдът да приеме наличие на „груба небрежност“ по смисъла на чл.201,ал.2 КТ в случаи, в които поведението на починалия при злополука, изразяващо се в поемане на неоправдан риск, извън възложената му работа риск. Следва ли такова действие да се квалифицира като проява на груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.1 КТ. Необходимо ли е да е налице съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ и определения от съда дял в съпричиняването на вредоносния резултат, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решение 348/11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 79/27.02.2012 г. по гр.дело № 673/2011 г. на ВКС, които не са приложени към изложението. Ответниците по касационната жалба А. Г. И., М. А. Й. и Г. А. Й., всеки от тях, чрез адв. Д. Д. в писмени отговори, поотделно са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди. Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.3,т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв. С въззивното решение съдът е потвърдил решението на Районен съд [населено място] по гр.дело № 97/2019 г. и в частта, с която на ищците А. Г. И., М. А. Й. и Г. А. Й. е присъдена на основание чл.200,ал.1 КТ сумата 4 480.80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за лекарства и медицински консумативи, а в полза на А. Г. И. е присъдена на основание чл.200,ал.1 КТ сумата 922 лв., представляваща имуществени вреди - разходи за погребение. В тази част въззивното решение е постановено по гражданско дело с цена на всеки от исковете до 5000 лв. и поради това не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,т.1 ГПК. Касационната жалба в тази част е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати в същата част. В останалата част касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, което в обжалваната част – по предявените искове с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Решение № 90/21.06.2019 г. по гр.дело № 97/2019 г. на Районен съд [населено място] не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. А. Й. срещу Общинско предприятие „Социално предприятие за озеленяване и благоустройство към Община Попово“ [населено място] иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучена издръжка от баща му А. Й. И., б.ж. на [населено място], починал на 17.11.2018 г. при трудова злополука, станала на 01.11.2018 г. в размер на 150 лв. месечно, считано от 17.11.2018 г. до 01.10.2021 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. С въззивното решение в обжалваната част съдът се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.200,ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и чл.86,ал.1 ЗЗД. Мотивите на първоинстанционния съд са възприети и съдът е препратил на основание чл.272 ГПК към тях. От фактическа страна е прието за установено, че наследодателят на ищците А. Г. И., М. А. Й., Г. А. Й. – А. Й. И. на 56 г., бивш жител на [населено място] е заемал длъжността „работник по поддръжка“ по трудов договор №15/31.10.2013г. с ответното общинско предприятие. Прието е също, че на 01.11.2018г. в обект-ловна хижа до [населено място], общ.Попово паднал от покрива при разчистване след пожар и претърпял тежка черепно-мозъчна травма, в резултат на която на 17.11.2018г. в МБАЛ “Св.А.-Варна“АД-гр.Варна настъпила смъртта му. С влязло в сила разпореждане № 5104-25-23/30.11.2018 г. на ТП на НОИ Търговище злополуката е призната за трудова по чл.55,ал.1 КСО. Като е взел предвид разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ съдът е приел, че работодателят носи имуществена отговорност за вреди от трудова злополука, довела до смъртта на работника. Прието е относно трудовия характер на злополуката, че гражданският съд правораздава при условията на обвързана компетентност и няма право на преценка за законосъобразността на индивидуалния административен акт по чл.60, ал.1 от КСО. Поради това е формиран извод, че възражението на работодателя, че злополуката е битова не подлежи на разглеждане в исковото производство-чл.17, ал.2 от ГПК. Според съда дори и това да е допустимо от събраните по делото доказателства е установено по несъмнен начин обстоятелството, че работникът е действал по нареждане на работодателя. Изводът е изведен, като съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели. Посочил е наличието на противоречия в свидетелските показания на свидетеля Х. Р., свидетеля М. М. - работници при ответника и показанията на свидетеля А. С., също работник в предприятието. Според показанията на първите двама свидетели същите заедно с пострадалия са се отклонили от възложената им работа на пътя [населено място]-с.Ц. А. и самоволно са отишли да разчистват ловната хижа в [населено място]. Прието е, че според показанията на свидетеля А. С., работник в предприятието, свидетелите и пострадалия работник са отишли на посочения обект по разпореждане на директора на предприятието, същевременно и председател на ловната дружинка. Въззивният съд е възприел, като достоверни показанията на свидетеля А. С.. Посочил е, че според първите двама свидетели, групата от седем работника се е отклонила, след като са видели дим от покрива на хижата, но не са сигнализирали службата за противопожарна безопасност, а са отишли в обекта и сами са започнали да разчистват последиците от предишен пожар, разпределяйки функциите си, че тази дейност са продължили през целия работен ден, дори и след инцидента с колегата им, и при пълно пренебрегване на същинските им трудови задължения, което поведение според съда е необяснимо по правилата на житейската логика, за разлика от показанията на св.С. - отишли са на ловния обект по нареждане на началника си със задача да разчистят изгорелите места, като съдът е отчел, че същите кореспондират и с обстоятелството, че сам работодателят е подал декларация за настъпила трудова злополука. Съдът е приел, че с оглед на тези доводи и при липса на основание по чл.201, ал.1 от КТ за изключване на работодателската отговорност или нейното намаляване, поради допусната от работника груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ, тъй като работодателят не е изпълнил задължението си за инструктаж за този вид дейност по чл.10, ал.2, т.2 от Наредба №РД-07-2/16.12.2009г., както и да осигури лични предпазни средства и пособия за безопасност по Наредба №3/19.04.2001г. следва да прецени на каква стойност да бъдат оценени претърпените от ищците болки и страдания, в резултат загубата на техния близък. Приети са за установени от показанията на всички разпитани по делото свидетели отношения на обич, разбирателство, уважение, взаимност, взаимопомощ и подкрепа в семейството на починалия, като неговата съпруга и двете му деца са приели и изживяват тежко неговата загуба. Според съда тези емоционално-психически неблагоприятни последици е справедливо да бъдат оценени в размер на сумата 70 000 лв. за съпругата, живяла в хармонични отношения с починалия в продължение на повече от 20 години и по 60 000 лв. за всяко от двете му деца, като е съобразен факта, че след навършване на пълнолетие същите са живели отделно от родителите. Изведен е извод, че исковете за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди са основателни в размер на сумата 70 000 лв. за ищцата А. Г. – съпруга и за по 60 000 лв. за всяко от децата – ищците М. Й. и Г. Й.. При тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.200,ал.1 КТ са уважени в посочените размери. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като исковата молба не включва пороци, които да я правят недопустима. Освен това съдът не се е произнесъл по непредявени искове, в какъвто случай въззивното решение би било недопустимо. Решението е постановено като съдът е взел предвид твърдените факти и обстоятелства в исковата молба, съответно установените такива по делото, формулираното искане и е определил правната квалификация на предявените искове по чл.200,ал.1 КТ – т.е. налице е произнасяне в рамките на търсената с исковете защита. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2, пр.3 ГПК. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 по първи въпрос и по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по пети въпрос от изложението. Въпросите са формулирани хипотетично – т.е. въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото. Въззивният съд не е формирал изводи, че злополуката от 01.11.2018 г., като последица от която е починал наследодателят на ищците е възникнала в резултат на отклонение на пострадалия А. И. от възложените му задачи, без знанието и разрешението на работодателя. Не са изведени и изводи за установено поведение на пострадалия при злополуката А. И., което да представлява поемане на неоправдан риск, извън възложената му работа. Липсват и изводи за установен принос на пострадалия при злополуката, поради допусната груба небрежност и за приложение разпоредбите на чл.201,ал.2 КТ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на посоченото съдът преценява, че първи и пети въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010г. по т.дело на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като съобразява тази практика на ВКС съдът приема, че първи и пети въпроси от изложението на жалбоподателя не представляват правни въпроси. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи въпрос и по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по пети въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос. Същият не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. В обжалваната част на въззивното решение липсват правни изводи на съда за установен принос на пострадалия и за приложение разпоредбите на чл.201,ал.1 КТ за намаляване на работодателската отговорност. Поради това съдът преценява, че въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.2 ГПК – по третия въпрос от изложението. Въпросът не касае допустимостта на въззивното решение, а правилността на същото. Установяването на елементите от фактическия състав на чл.200,ал.1 ГПК, един от които е наличието на настъпила трудова злополука е въпрос по основателността на предявения иск, съответно по правилността на въззивното решение, а не по допустимостта на същото. Освен посоченото съображения, че въззивното решение не е вероятно недопустимо са изложени по-горе. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението – следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото. В подкрепа на доводите за наличие на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не е цитирана и приложена задължителна практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, нито практика на ВКС. Независимо, че жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК съдът намира, че правният въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, както и с практиката на ВКС, изразена в множество решения, постановени по чл.290 ГПК. Съгласно т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубила сила и при действащия към момента ГПК дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В обжалваната част на въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на всички относими към правния спор доказателства по делото, както и доводите, и възраженията на всяка от страните. Формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в мотивите на решението. С оглед на посоченото не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение