Определение № 737 от 25.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2238/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н). Ответникът „Сана Спейс Хотел Хисаря“ АД (н) не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените главни искове по чл. 3, ал. 2 ЗБН и евентуални искове по чл. 59, ал. 2 ЗБН. Потвърдил е решението и в частта, с която са отхвърлени и евентуалните искове по чл. 59, ал. 3, евентуално чл. 59, ал. 5 ЗБН, за недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на банката на извършени от ответника прихващания от 07.11.2014 г. и 11.11.2014 г. с негови задължения към банката. Исковете по чл. 59, ал. 3 ЗБН съдът е намерил за неоснователни по съображения за недоказаност на знание на ответника за настъпилата неплатежоспособност на банката към момента на вземанията, респ. задълженията, като с оглед въведения спор относно действителната дата на придобиване от страна на ответника на насрещните вземания е приел като най-късна възможна дата тази, на която е извършено и самото изявление за прихващане от 07.11.2014 г., а по отношение на второто прихващане е приел за установена достоверна дата от 06.11.2014 г. Съответно извода за недоказаност на знание към посочените дати е основал върху приетите за установени факти, а именно поставянето на банката под специален надзор поради изчерпана ликвидност и невъзможност за изплащане на изискуеми влогове с решения на УС на БНБ от 20.06.2014 г. и 22.06.2014 г., вписани в търговския регистър и отразени в средствата за масова информация, решение на УС на БНБ от 16.09.2014 г. за удължаване на срока на специалния надзор на основание продължаващ недостиг на ликвидност, както и публично оповестения на 22.10.2014 г. доклад за анализа и оценката на активите на банката. Позовавайки се на установената последователна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че посочените обстоятелства представляват индиция, но не са достатъчни за пълно доказване на знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, а допълнителни доказателства не са ангажирани. Извода за неоснователност на исковете по чл. 59, ал. 5 ЗБН съдът е обосновал с мотивите, че към процесните прихващания приложение намира редакцията на разпоредбата, действала към момента на извършването им, а не по-късната редакция, в сила от 28.11.2014 г., доколкото същата не е действала към този момент, а придаденото ѝ с § 8 ЗИДЗБН (обн., ДВ, бр. 22/2018 г.) обратно действие е отпаднало съгласно установената с решение № 8/2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на КС противоконституционност на § 8. Изложил е по-нататък и съображения, че според приетата за приложима редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН недействителни са само прихващанията, извършени от самата банка, но не и от неин кредитор, какъвто е разглежданият случай. Решението се обжалва в частта относно отхвърлените искове по чл. 59, ал. 3 и чл. 59, ал. 5 ЗБН. Допускане на касационното обжалване се иска на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства; 2) следва ли общоизвестен факт да бъде изрично въвеждан като доказателство в производството, за да бъде ползван от страните по делото като общоизвестен факт; публикуваната информация на интернет-страницата на българска банка представлява ли общоизвестен факт съгласно чл. 70, ал. 2 ЗКИ; изслушванията и дебатите в парламента на РБ във връзка с казуса „КТБ“ АД и ТБ „Виктория“ ЕАД представляват ли общоизвестен факт; публикуваните прессъобщения на сайта на БНБ на 06.11.2014 г., с които съобщава за взетото решение за отнемане на издаденото разрешение и за отнемане лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД, представляват ли общоизвестен факт; до кой момент в производството е допустимо страна да се позове на общоизвестен факт, за да може да се ползва от същия; 3) следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено в доказателствено средство, за да се приеме че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане; разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства; 4) наличието на уговорка в договор между страните, която по своето същество представлява модалитетно условие, от което зависят съществени параметри на договора, може ли да бъде възприето за наличие на знание между страните или една от страните за съществуването на конкретното обстоятелство; наличието на модалитетна уговорка в договор между страните представлява ли пряко или косвено доказателство за знание за конкретното обстоятелство; 5) когато съдът възприеме, че преценката за наличието на материалноправните предпоставки на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се извърши към датата на постъпване на изявленията на ответника в банката, и когато датата на постъпване на изявленията съвпада с датата на вписване на решението на централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ, може ли да бъде приложена презумпцията по чл. 59, ал. 4 ЗБН; допустимо ли е прилагане на презумпцията за знание по чл. 59, ал. 4 ЗБН, когато вземането или задължението е придобито на датата на вписване на решението на централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 ЗКИ; 6) допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014 г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия; при тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон; трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване. Не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване. Значението на първия въпрос се аргументира с липса на обсъждане от страна на въззивния съд на представените по делото договори за цесия, с които ответникът е придобил насрещните си вземания, при преценката за недоказаност на знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ГПК. По този въпрос не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при обосноваване на решаващите си изводи съдът е съобразил приетите за установени факти в съответствие с критериите, установени с формираната по приложението на чл. 59, ал. 5 и чл. 59, ал. 3 ЗБН практика на ВКС, цитирана и във въззивното решение. Вторият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. В по-голямата си част - дали определени факти притежават белега „общоизвестност“ - въпросът е фактически, а не правен. В останалата част - относно необходимостта страна по делото да се позове на общоизвестен факт и срока за това - въпросът не се явява обусловил правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от тълкувателното решение, доколкото последните не са основани на извод за настъпила процесуална преклузия. Третият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл възможността за косвено доказване, а е основал извода си за недоказаност върху конкретната преценка, че установените факти не доказват пълно наличието на знание. От фактическо, а не правно естество, е и четвъртият въпрос, чийто отговор може да бъде само конкретен, в зависимост от обстоятелствата на отделния случай, съдържанието на уговорките и анализа на съвкупността от доказателства и установените с тях факти. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и петият въпрос, доколкото по приложимостта на презумпцията по чл. 59, ал. 4 ЗБН въззивният съд се е произнесъл само във връзка с второто изявление за прихващане, като е приел за установена достоверна дата на придобиване на вземането 06.11.2014 г., предхождаща вписването в търговския регистър, т. е. при недоказаност на презумпционната предпоставка. И шестият въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С дадената формулировка и изложените аргументи, свеждащи се до оспорване на извода, че нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията в сила до 28.11.2014 г. не обхваща извършените от кредитори прихващания, въпросът отразява поддържаната от жалбоподателя теза, че понятието „длъжник“ в същата редакция следва да се тълкува като обхващащо и кредиторите на банката, явяващи се едновременно с това и нейни длъжници със задълженията, срещу които се извършва прихващането. По този въпрос е установена последователна практика на ВКС (т. д. № 2015/2020 г., I т. о., т. д. № 990/2021 г., II т. о., т. д. № 1506/2020 г., I т. о., т. д. № 1824/2020 г., II т. о.) относно съдържанието на понятието „длъжник“ по смисъла на чл. 59, ал. 5 ЗБН от значение за въпроса дали редакцията на разпоредбата в сила до 28.11.2014 г. обхваща само прихващанията, извършени от банката – длъжник в производството по несъстоятелност или и прихващанията, извършени от кредитор, явяващ се същевременно и неин длъжник. Прието е, че относително недействителни до влизане в сила на изменението от 2014 г. са единствено прихващанията, извършени от банката след началната дата на неплатежоспособността. С така установената практика изводите на въззивния съд са съобразени, което изключва допускането на касационно обжалване по този въпрос. С тези мотиви съдът