Определение № 235 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1847/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „СН Авто“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. Л. К., против въззивно решение № 3081 от 04.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 5673/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.03.2022 г., постановено по гр. д. № 18341/2021 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, в която „СН Авто“ ЕООД е осъдено да заплати на И. И. Д. по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ сумата от 6271,05 лв., представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019 г. до 16.03.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.03.2021 г. до окончателното й изплащане и сумата от 880 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.04.2019 г. до 30.03.2021 г. и са присъдени съдебни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата И. И. Д. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: По делото не е било спорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „автомонтьор“, с основно месечно трудово възнаграждение, както следва: в периода от 02.01.2019 г. до 31.12.2019 г. в размер на 600 лв. и в периода от 01.01.2020 г. до 16.03.2020 г. в размер на 610 лв., както и че през процесния период ищецът е полагал труд в ответното дружество. Основният спорен въпрос е бил дали работодателят е погасил задължението си за заплащане на трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019 г. до 16.03.2020 г. Въззивният съд е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ, изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника /платежно нареждане/ – ако по писмено искане на работника възнаграждението се изплаща по банков път. Установеното по делото изгубване на трудовото досие на ищеца и ведомостите за заплати за периода м. 09.2014 г. до м.11.2020 г. /вследствие на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 194, ал. 1 НК/ преодолява забраната за събиране на гласни доказателства – чл. 165, ал. 1 ГПК. В първоинстанционното производство са разпитани св. Т. П. П. /по искане на ответника/ и св. Г. П. П. /по искане на ищеца/, а във въззивното производство /чл. 266, ал. 3 ГПК/ – св. Е. Й. И. и св. А. С. С. /по искане на ответника/. Съдът е приел, че в показанията на свидетелите Е. Й. И. и А. С. С. не се съдържа никаква информация за това дали за трудовите възнаграждения, дължими за исковия период, са били съставяни ведомости за заплати, респективно какво е било тяхното съдържание – и двамата свидетели най-общо посочват, че са били очевидци на предаване на пари в брой на служителите на ответника, в т. ч. на ищеца, но същевременно заявяват, че не им е известно те да са се подписвали за това в някакъв документ. Показанията на свидетелите Т. П. П. и Г. П. П. следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни и кореспондиращи помежду си в частта им, в която същите заявяват, че трудовите възнаграждения са се изплащали в брой /в плик/ на служителите в сервиза, за което те са се подписвали във ведомости при счетоводителя. Същевременно показанията им са взаимно изключващи се в частта им относно обстоятелството дали за процесните трудови възнаграждения са били съставяни ведомости и какво е било тяхното съдържание – първият от тях сочи, че ищецът всеки месец се е подписвал в съответната ведомост /т. е. във ведомостите за заплати не е имало неположени подписи от служители/, а вторият – че от началото на 2019 г. нито той, нито ищецът са разписвали ведомости за дължими текущо трудови възнаграждения; че често се случвало работодателят да забавя изплащането на трудовото възнаграждение с 1-2 месеца, а от началото на 2019 г. – спрял да ги изплаща, като свидетелят разписвал ведомости със стара дата; че ищецът отправял искания до работодателя да му бъдат изплащани възнаграждения. Доколкото показанията на свидетелите не могат да бъдат съпоставени с други доказателства, тъй като такива липсват, то трябва да намерят приложение неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – проведено от ответника доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК, е разколебано от проведеното от ищеца насрещно доказване /което не е нужно да е пълно/. Отделно от това е посочил, че в показанията на св. Т. П. не се съдържа достатъчно информация дали ищецът се е подписвал именно във ведомостите за дължимите за процесния период трудови възнаграждения. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Какви са допустимите доказателства, извън посочените в чл. 270, ал. 3 КТ, с които работодателят може да доказва, че е изпълнил задължението си да изплати на работника уговореното трудово възнаграждение, в т. ч. и когато нарочно съставените документи са изгубени или унищожени не по вина на страната, която твърди това?“; 2. „Относими и допустими ли са за доказване на извършено плащане на трудово възнаграждение на служителя срещу подпис по ведомост, за която има данни, че е изгубена не по вина на работодателя, вследствие на доказано престъпление, свидетелски показания, установяващи факта на фактическо предаване на сумата, както и факта на съществуване на въпросната ведомост, като документ в най-общи граници и подписването й от служителя? В тези случаи достатъчно ли е установяването със свидетелски показания на съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него или показанията следва да възпроизвеждат дословно съдържанието на документа?“; 3. „Длъжен ли е съдът да подложи на прецизен анализ всички събрани по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност, съответно следваше ли да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора? Как следва да се преценяват показанията на свидетел, който има правен спор с насрещната страна – изолирано или в съвкупност с останалите доказателства по делото?“; 4. „Достатъчно ли е за доказването на фактът на извършеното плащане наличието на косвени доказателства и установяването но делото па няколко кумулативно дадени обстоятелства – индиции, като например: фактическо предаване на въпросната сума на трудово възнаграждение, деклариране и внасяне на всички дължими суми за данъци и задължителни осигурителни вноски, установяване на съществуването и подписването на ведомост за период, попадащ в процесния?“; 5. „Има ли задължение решаващият съд да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, първите два с решение № 89 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 558/ 2012 г., IV г. о., решение № 241 от 07.01.2015 г. по гр. д. № 3269/ 2014 г., III г. о. и решение № 258 от 03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о., третият с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о. и решение № 700 от 28.10.2010 г. но гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., четвъртият с решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г., IV г. о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о. и петият с решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г, IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о. и решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о. Поддържа и очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивното решение не е очевидно неправилно, каквото е настояването на касатора, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Първият, вторият и четвъртият от поставени въпроси не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а са твърде общо и теоретично поставени. Въпросите касаторът привързва с оплаквания за неправилност на констатациите на въззивния съд при преценка на събраните доказателства, които обаче подлежат на разглеждане само, ако бъде допуснато касационно обжалване на решението по реда на чл. 288 ГПК. Следва да се посочи още, че всички доказателствени искания на касатора са били уважени от двете инстанции по същество. Третият и петият въпроси се отнасят до задълженията на въззивния съд, но са разрешени в съответствие с константната практика, включително посочените от касатора съдебни решения на ВКС. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил доказателствата, събрани по делото, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството. Посочил е, че предвид установената кражба на ведомостите обстоятелствата относно плащането на заплатите на ищеца биха могли да се установят със свидетелски показания. В практиката на ВКС – например решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., решение № 428 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 843/2009 г., I г. о. и др. е прието, че съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Свидетелските показания, изходящи от лицето, което е заинтересовано в полза или във вреда на една от страните, следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение, като се отчита дали свидетелят е лично ангажиран от даването на подобни показания. При преценката дали свидетелските показания да бъдат кредитирани, съдът следва да отчита съществуват ли противоречия с останалите доказателства по делото и дали са обективни и вътрешно непротиворечиви. Не могат да се игнорират свидетелски показания на основание, че са дадени от лице, посочено в чл. 172 ГПК, но съдът следва при преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, останалите доказателства, обсъдени самостоятелно и в съвкупност и от правилата на логиката. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика е извършил преценка на показанията на св. Г. П. П., заедно с останалите събрани по делото доказателства. Разпитаните по делото свидетели обясняват, че в сервиза е било практика заплатите да се дават в плик на ръка на служителите. Свидетелите обаче не свидетелстват с категоричност, че на ищеца са били изплатени дължимите суми за заплати, нито за кой месец се отнасят и в какъв размер са били. Ето защо, съдът е приел, че ответникът не е провел пълно и главно доказване, че е изплатил сумите на ищеца. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда сами по себе си не могат да обосноват достъп до касационно обжалване, те представляват касационно оплакване за неправилност на решението. По изложените съображения касационното обжалване на решението не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото, касаторът следва да заплати на адвокат С. Д., представляващ ответната страна по касация И. И. Д. адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 761,33 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение