Определение № 3689 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 891/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Б. Д. Л. чрез пълномощник адв. Д. Д. от АК - В., срещу въззивното решение № 189 от 05.12.2022 г. по в. гр. д. № 353/2022 г. на AС – Варна, с което, в резултат на потвърждаване на решение № 260017/03.06.2022 г. по гр.д. № 605/2020 г. на ОС – Варна в обжалваната част, е унищожено на основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН саморъчно завещание от 12.08.2016 г. на В. И. А., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 06.01.2020 г., с което тя е завещала на Б. Д. Л. собствеността върху цялото си движимо и недвижимо имущество, което ще остане след смъртта ѝ, тъй като завещателката към момента на съставянето му не е била способна да завещава, по иска на И. Г. В.-К. срещу Б. Д. Л..

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск да се отхвърли. С изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.

Ответникът в касационното производство И. Г. В. – К., оспорва касационната жалба с писмен отговор, подаден чрез пълномощника й адв. С. Л. от АК – В..

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Делото е било за втори път пред въззивната инстанция, след като първото първоинстанционно решение № 260711/30.12.2020 г. по гр.д. № 605/2020 г. на ОС – Варна в частта по иска за унищожаване на завещанието, е било обезсилено и делото върнато на първоинстанционния съд за ново произнасяне по предявените и висящи евентуални искове в поредност първо нищожност после унищожаемост.

С второто първоинстанционно решение № 260017/03.06.2022 г. по гр.д. № 605/2020 г. на ОС – Варна са отхвърлени исковете по чл.42, б.“б“ и б.“в“ ЗН,за нищожност на саморъчното завещание на В. А. от 12.08.2016 г., и основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН е унищожено саморъчно завещание на В. И. А. от 12.08.2016 г. в полза на Б. Д. Л., с което на последния е завещана собствеността върху цялото движимо и недвижимо имущество, което ще остане след смъртта на В. А., тъй като завещателката към момента на съставянето му не е била способна да завещава. Само произнасянето по евентуалния иск за унищожаемост е било обжалвано с въззивна жалба от ответника Б. Д. Л., и с второто въззивното решение № 189 от 05.12.2022 г. по в. гр. д. № 353/2022 г. на AС – Варна, произнасянето на първоинстанционния съд в тази обжалвана част е потвърдено. Това второ въззивно решение е предмет на касационно обжалване със сега разглежданата касационна жалба на Б. Л.. В останалата част - по исковете за нищожност на завещанието, решение като необжалвано, е влязло в сила.

Въззивният съд е приел за установено, а и неспорно между страните, че ищцата И. В. - К. е наследник по закон на В. И. А., която е починала на 07.12.2019 г. Не е спорно, че на 12.08.2016 г. В. А. е съставила саморъчно завещание, с което завещала на Б. Л. цялото си движимо и недвижимо имущество, което ще остане след смъртта ѝ. Завещанието е обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 06.01.2020 г. на нотариус В. П., рег. № * на НК, с район на действие РС – Варна. Между страните не е било спорно, че към датата на съставяне на оспорваното саморъчно завещание (12.08.2016 г.), В. А. е била на 77 години и не е била поставена под пълно или ограничено запрещение. Сключеният на 6.11.2011 г. между В. А. и Д. Е. Н. договор за прехвърляне на втората собствеността върху собствения на първата апартамент в [населено място], ж.к.Ч. срещу задължение за издръжка и гледане, е бил развален с решение по гр.д.№ 1880/2016 г на ОС-Варна, а със заявление от 20.09.2016 г. В. А. е оттеглила даденото на Е. Н. /бащата на приобретателката Д. Н./ пълномощно от 7.12.2012 г. да я представлява пред трети лица ( пощенски и куриерски служби, държавни и общински органи, банки ) по повод кореспонденцията й, декларации и данъци, банкови сметки, пенсия. С ново пълномощно от 6.02.2017 г. В. А. е упълномощила адв.Д. Н. с правата да дари апратамента в ж.к.Ч. на ответника Б. Л. и по този повод да се снабди с документи.

Във връзка с годността на В. А. да завещава по смисъла на чл.43, ал.1, б.“а“ ЗН са разпитани свидетели и на двете насрещни страни, чиито показания са обсъдени от въззивния съд – свидетелите Е. Н., М. Н., Р. М., Д. Н..

От приетата по делото медицинска документация за здравословното състояние на завещателката е установено, че същата е имала оплаквания и е търсила помощ от специалист психиатър още след смъртта на съпруга ѝ през 2008 г., като първоначално ѝ е поставена диагноза „рекурентно депресивно разстройство“. Обсъдена е многобройната медицинска документация в годините след това за проведени изследвания, постъпване три пъти за психиатрично лечение в периода 2013-2015 г. с подробно описани анамнези, диагнози и резултати от образни изследвания, с последна диагноза от 25.05.2015 г. „рекурентно депресивно разстройство, смесена корова и подкорова съдова деменция“, като според анамнезата, жената се оплаквала от потиснато настроение, тревожност, чувство за вина, паметови проблеми (забравяла скорошни събития), не можела да борави с пари.

По делото са назначени две комплексни експертизи. Пред първостепенния съд е изслушано заключение на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза от специалист психиатър и д-р по клинична. Тази експертиза е била оспорена и е назначена повторна комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза с участието на шест вещи лица – психолози и кличнични психолози. Вещите лица и в двете екпертизи са изтъкнали, че е налице достатъчно медицинска документация, свързана с психичното и соматично състояние на посмъртно освидетелстваната А.. В заключенията е посочено, какво е било състоянието на завещателката, неговото развитие в годините и конкретно към датата на завещателното разпореждане. В повторната експертиза вещите лица са посочили, че В. А. е страдала от смесена корова и подкорова деменция, като данни за органични нарушения на главния мозък се откриват още в образното изследване от 03.10.2012 г, а при хоспитализацията в началото на 2013 г. е отчетен когнитивен дефицит. Вещите лица изтъкват, че смесената корова и подкорова деменция е описана в епикриза от 10.11.2014 г., както и в последващата от 2015 г. През годините заболяването е прогресирало, като към 12.08.2016 г. дементният синдром е бил лек към умерено тежък. В заключение вещите лица единодушно посочват, че към датата 12.08.2016 г. В. А. не е била в състояние да разбира свойството и значението наизвършените действия и не е била способна да се грижи сама за себе си. При защитата на заключението си по реда на чл. 200, ал.2 ГПК в открито съдебно заседание, вещите лица са разяснили, че при завещателката се наблюдава спад на интелигентността до патологична степен на лека умствена изостаналост, което се дължи на заболяването ѝ, че болните като В. А. подлежат на внушение и те могат да бъдат лесно контролируеми. По отношение на възможността за обработка на факти и състояния, болните повтарят заученото и привидно изглеждат, че са разбрали какво им се говори, но всъщност не могат да разберат последствията от съгласиетоси с нещо или от някое свое действие. Според вещите лица дори и В. А. да е осъзнавала, че подписва завещание, не е била в състояние да разбира в дългосрочен план какви ще са последиците от нейните действия, тъй като е изгубила възможността си за абстрактно логично мислене, което да ѝ служи и в случая да бъде отговорна за действията си. Промяната в състоянието ѝ е била тотална, а също и в мисленето и в поведението ѝ, на базата на медицинските изследвания заключават, че е засегнала цялата личност, всички психични сфери, които са пречели на жената да бъде с годностите на нормалната личност, състоянието ѝ я направило зависима отгрижите на други хора, а от тук и заключението, че нарушената когниция и съпътстващата безпомощност предопределят и улесненото ѝ поддаване на внушения и манипулации.

Въззивният съд е приел, че експертизите са изготвени от утвърдени специалисти – психиатри и психолози, заключенията им са пълни, ясни и обосновани, в един и същи мисъл по двете експертизи, а повторната разширена такава не е и оспорена от страните, поради което и изводите на вещите лица са били кредитирани. Възприемането на експертните заключения е обосновано и с кореспондиращите на изводите на вещите лица медицинска документация и показанията на част от свидетелите по делото- свидетелите Е. Н. и М. Н., доколкото последните са познавали завещателката дълги години и са могли да отчетат видимите нарушения на психичната й годност към момента на завещанието. За свидетелите на ответника- Н. и М., е прието, че същите са имали спорадични срещи със В. А. и не са могли да преценят спада в интелектуалната й годност, поради което показанията им са кредитирани само в контекста на възприятията им, че В. забравяла някои неща, повтаряла по няколко пъти нещо, в дома й било занемарено, а данните от тях за водена нормална комуникация от В. А. са преценени с мнението на вещите лица, че е възможно поведението на последната да изглежда привидно разумно, но в действителност да не разбира последствията от съгласието си или от някое свое действие. По тези съображения въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.43, ал.1, б. "а" от ЗН и завещателното разпореждане е унищожаемо, защото е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, и така е потвърдил решението на първостепенния съд, в обжалваната част.

По отношение на оплакванията на въззивника-ответник с въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция и направените в тази връзка доказателствени искания, въззивният съд е посочил в решението, че е оставил същите без уважение с определението си № 542 от 30.09.2022 г. С това определение, постановено по чл.267 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение направените с въззивната жалба доказателствени искания по мотив, че доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционинят съд е подробен и за сочените с въззивната жалба факти и обстоятелства въззивникът е ангажирал по делото доказателства, които са събрани. Искането на въззивника е било за допускане до разпит на нови шестима свидетели, които са били разпитвани по ДП № 122182020 г. на Районна прокуратура Варна, и за съдържанието на дадените от които лица показания е разбрал едва след приключване устните прения пред първата инстанция, като за установяване на последно е поискал от въззивния съд да изиска всички материали по посоченото ДП, вкл. и молбата на ответника чрез адв.Д. Д. да се запознае с преписката и отказът на наблюдаващия прокурор по нея, които твърди да не се намират в получената в съда преписка на 13.05.2022 г. Посоченото ДП е било поискано от ответника като ново доказателство при второто първоинстанционно разглеждане на делото, първоначално съдът е изискал преписката, но в последното открито съдебно заседание на 05.05.2022 г. е отменил това свое разпореждане, а материалите от тази преписка са постъпили по делото на 13.05.2022 г. (налични са в кориците на делото).

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от Б. Л. въпроси, по който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС или с казуалната практика на ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да направи самостоятелен анализ на доказателствата, върху които основава своето решение, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тяхната допустимост и относимост? - противоречие с Решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр.д. № 6396/2014 г. на I – г.о., Решение № 17 от 23.07.2014 г. по търг.д. № 811/2012 г. на II – т.о. и Решение по гр.д. № 4297/2014 г. на IV – г.о.;

2. Длъжен ли е въззивният съд, в случаите когато изключва доказателства, представени от страна в преклузивния срок по чл. 146, ал.3 ГПК, да изложи мотиви относно допустимостта на съответните доказателства и относно наличието на предпоставките по чл. 147 ГПК респективно чл. 266 ГПК? - противоречие с Решение № 371 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 1906/2013 г., Решение № 182 от 08.11.2013 г. по гр.д. № 1959/2013 г. и Решение по гр.д. № 5128/2016 г. на I – г.о.;

3. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? - противоречие с Решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I – г.о., Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на IV – г.о. и Решение по търг.д. № 1050/2014 г. на I – т.о.;

4. Имат ли медицинските експертизи по – голямо доказателствено значение или следва да се ценят наред с всички останали доказателства и изключва ли изготвянето на експертизи необходимостта от разпит на свидетели, така както приемат ОС и АС – Варна? - противоречие с Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV – г.о., Решение № 698 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 14/2010 г. на III – г.о.;

5. Длъжен ли е съдът да изготви доклад по делото и да разпредели доказателствената тежест? - противоречие с Решение № 253 от 07.08.2018 г. по търг.д. № 2382/2017 г. на I – т.о. и Решение № 60173 от 15.02.2022 г. по търг.д. № 1724/202, г. на I – т.о.

По първите два въпроса се сочи наличие и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се още, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Предвид мотивите на въззивното решение и данните по делото, от значение за изхода на спора се явяват първите два процесуалноправни въпроси, доуточнени от касационната инстанция, относно дължимите процесуални действия на въззивния съд по преценка за наличие на препоставките по чл.266 ГПК за допускане на нови доказателства от въззивния съд, по който въпрос се разкрива процедиране в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд не е извършил преценка на направеното с въззивната жалба твърдение за съществуване на обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, и на оплакването с въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд по чл.147 ГПК, и този начин е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана и в посочената от касатора решения на ВКС, което обуславя наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Останалите въпроси в изложението към касационната жалба обобщават оплакванията на касатора за допуснати нарушения на чл.17, ал. 2 ГПК, чл.146 ГПК и чл.202 ГПК, които подлежат на обсъждане при постановяването на решение по реда на чл. 290 ГПК.

При допускане на касационното обжалване касаторът дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатеното при въззивното обжалване – сумата 346,97 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение