Определение № 2293 от 01.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 849/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Театрално-музикален и филхармоничен център-Р.“, с адрес [населено място], [улица], представлявано от директора С. Л., чрез пълномощника му по делото адв. Надежда В., против Решение №7828 от 22.12.2025г. по в. гр. д. №8533/2025г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 8400 от 11.05.2025г., постановено по гр. д. № 41725/2024г. по описа на Софийски районен съд, 58-и състав, в обжалваната му част, с която са били уважени предявените от Т. С. К., ЕГН [ЕГН], против „Театрално-музикален и филхармоничен център-Р.“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 от КТ, като е признато за незаконно и отменено уволнението й от длъжността „директор“ на „Театрално-музикален център- Р.“ /сега „Театрално-музикален и филхармоничен център-Р.“/, извършено със Заповед № РД12-443/31.05.2024г. на министъра на културата, тя е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, и на основание чл. 225, ал. 1 от КТ „Театрално-музикален и филхармоничен център-Р.“ е осъден да й заплати сумата от 17 229,42 лв.- обезщетение за оставане без работа поради уволнението й за периода от 01.06.2024г. до 01.12.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /11.07.2024г./ до окончателното й заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Т. С. К., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. В. Б., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника „Театрално-музикален и филхармоничен център-Р.“ за нередовност на исковата молба. Посочил е, че с оглед направеното възражение за липса на процесуална легитимация от страна на първоначалния ответник- Министерството на културата, първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е предоставил възможност на ищцата да вземе становище по възражението на ответника и да заяви промяна на ответника. С депозираното уточнение на исковата молба ищцата е предявила при условията на евентуалност и иск срещу „Театрално-музикален и филхармоничен център-Р.“, с което констатираната нередовност е била отстранена. Така подадената искова молба заедно с приложенията към нея е връчена на посочения ответник за депозиране на писмен отговор, като такъв не е постъпил от него. Предвид липсата на подаден отговор на исковата молба и доколкото в хипотезата на чл. 114 ГПК съдът не следи служебно за местната подсъдност, а тя се проверява само по възражение на ответника, то заявеният за първи път от ответника на етапа на въззивното производство отвод за местна подсъдност е приет за преклудиран. За преклудирано е прието и направеното за пръв път във въззивната жалба на ответника възражение за погасяването на исковете по давност. По наведеното от ответника оплакване за допуснати нарушения при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК въззивният съд е посочил, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по делото е в съответствие с изискванията на процесуалния закон, доколкото съдът е определил обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения, посочил е правната квалификация на претендираните от ищеца права и на насрещните права и възражения на ответника и е разпределил доказателствената тежест между страните в съответствие с разпоредбата на чл. 154 ГПК. Макар и съдът не е осъществил стриктно процедурата по чл. 312 ГПК, доколкото е изготвил проектодоклад, а не доклад, и не е указал на страните, че в едноседмичен срок могат да вземат становище във връзка с дадените указания и доклада по делото, а им е предоставил срок до първото открито съдебно заседание (за което ответникът е бил редовно призован, но не е изпратил свой представител), това нарушение не е довело до нарушаване на правото на ответника да получи търсената защита и да участва в процеса, както и да взема становище по исканията и доводите на насрещната страна и да ангажира доказателства. Поради тази причина и доколкото направеното от ищцата доказателствено искане за приемане на представени документи като писмени доказателства е направено в откритото съдебно заседание, за което ответникът е бил редовно призован и не е изпратил представител, то не е била налице хипотезата на чл. 312, ал. 2 ГПК за връчване на страните на разпореждане по направените доказателствени искания, поради което не е налице процесуално нарушение. Поради същата причина, направеното във въззивната жалба доказателствено искане по чл. 190 ГПК според съда се явява преклудирано по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК и неоснователно. От фактическа страна съдът е приел, че съгласно споразумение № РД12-1038 от 23.12.2021г. ищцата Т. С. К. е заела длъжността директор на „Театрално-музикален център- Р.“, считано от 29.12.2021г. за срок до 29.12.2025г. Със заповед № РД-12-443/31.05.2024г. на министъра на културата Н. Т. трудовото й правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ- поради това, че е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съдът е посочил, че за законосъобразността на уволнението на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 предл. 1 КТ /в редакцията към ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г. / е от значение дали работникът или служителят е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по смисъла на чл. 68 от КСО през време на действието на трудовото правоотношение, като право на работодателя /а не негово задължение/ е да прецени дали и кога след възникване на основанието да прекрати трудовото правоотношение. Съгласно чл. 68, ал. 1 и ал. 2 КСО във връзка с чл. 15, т. 9 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 и 2 КСО се придобива при възраст 62 години и 2 месеца за жените и 64 години и 7 месеца за мъжете и осигурителен стаж 36 години и 6 месеца за жените и 39 години и 6 месеца за мъжете. В конкретния случай към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, който е релевантния момент за преценка на законността на уволнението, ищцата е имала навършени 66 години и 4 месеца. От страна на ответника не е бил подаден отговор на исковата молба и не са ангажирани каквито и да било доказателства за установяване на обстоятелството, че тя е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към момента на прекратяване на трудовия договор. Доказателствено искане за установяване на тези обстоятелства е заявено едва с въззивната жалба с доводи за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, но с оглед липсата на допуснати процесуални нарушения, свързани с доклада по делото, същото е оставено без уважение като преклудирано. Тъй като ответникът не е доказал факта на придобиване на право на пенсия от страна на ищцата към момента на прекратяване на трудовия й договор, съдът е приел, че този факт не е установен в хода на производството. Изложил е и съображения, че от представените от ответника Министерство на културата писмени доказателства не се установява изискуемия осигурителен стаж на ищцата. В писмо, изходящо от ответника и адресирано до главния секретар на Министерството на културата, находящо се на л. 58 от делото на СРС, е посочено, че общият признат трудов стаж и професионален опит на ищцата възлиза на 10 г., 3 м. и 26 дни. С приетото по делото удостоверение УП-3 с изх. № 49 от 20.03.2023г. се установява осигурителен стаж на ищцата за периода от 12.09.2019г. до 29.12.2021г., възлизащ на 2г., 3м., 17 дни. От справката на НАП за актуално състояние на трудовите договор на ищцата към 20.03.2023 г. се установява, че за периода 21.08.2017г. до 23.12.2021г. трудовият й стаж възлиза на 3 години и 23 дни. От представените фишове за работна заплати е видно, че осигурителният стаж на ищцата възлиза на 11 години, 5 месеца и 19 дни, а в трудовата книжка е удостоверено, че осигурителният стаж е равен на трудовия. Според съда приложената по делото автобиография на ищцата не може да установи наличие на трудов и осигурителен стаж, доколкото ищцата изрично оспорила този факт. При липсата на доказателства, които да установяват по надлежния ред, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение са били налице предпоставките на чл. 68, ал. 1-2 КТ и предвид това, че депозираната автобиография не установява противното, съдът е приел, че към датата на издаване на уволнителната заповед фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ не е бил налице, поради което трудовото правоотношение е било незаконосъобразно прекратено. Предвид горното предявеният иск за признаване за незаконно и отмяна на уволнението е приет за основателен. С оглед уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за основателен е приет и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, като в тази връзка съдът е посочил, че към датата на постановяване на решението не е изтекъл срокът на трудовото правоотношение (доколкото видно от трудовия договор същият изтича на 29.12.2025г.). За ирелевантно за уважаването на този иск е прието обстоятелството, че заеманата от ищцата преди уволнението й длъжност междувременно е била заета от друго лице въз основа на конкурс, който факт е установен от приетите във въззивното производство писмени доказателства- споразумение № РД 12-477 от 20.06.2025 г. За основателен е приет и искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225 КТ за заплащане на обезщетение за оставането на ищцата без работа в резултат на незаконото уволнение в периода 01.06.2024г.-01.12.2024г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът обосновава наличието на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1.Ако в хода на трудов спор, касаещ законосъобразността на уволнението, е проведен нов валиден конкурс и лицето, спечелило конкурса, е постъпило на работа, трябва ли да се приеме, че трудовото правоотношение с уволнения работник се е прекратило автоматично на основание чл.325, ал.1, т.8 от КТ- с постъпване на работа на работника или служителя, който е избран или спечелил конкурса? 2.Ако въззивният съд очевидно констатира, че срокът на трудовото правоотношение изтича по време висящността на трудовия спор във фазата на касационното обжалване, следва ли да приеме, че субективното материално право на ищеца се е погасило и съответно да отхвърли иска по чл.344, ал.1, т.2 от КТ? Иска се допускане на касационно обжалване на решението и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност в частта му, с която е бил уважен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Според настоящия състав на съда не се установява поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая и двата поставени от касатора в изложението въпроси са свързани с уважения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на ищцата на заеманата от нея преди уволнението длъжност. По първия въпрос от изложението, отнасящ се до правното значение на проведения след уволнението на ищцата конкурс, в резултат на който на заеманата от нея длъжност е било назначено лицето, спечелило конкурса, касаторът не е посочил съдебна практика. Въпреки липсата на такава обаче въпросът не може да се приеме, че е от значение за прилагането на закона и развитието на правото, доколкото правната уредба в КТ дава ясен отговор на същия. Съгласно разпоредбата на чл.328, ал.1, т.8 от КТ възстановяването на незаконно уволнен работник или служител на заеманата преди уволнението длъжност е основание за прекратяване на трудовия договор с лицето, което е заело длъжността след уволнението, като разпоредбата не предвижда изключения за приложението й в хипотезата, при която посоченото лице е заело длъжността след проведен конкурс. Предвид горното проведеният след уволнението на работника или служителя, който е заемал длъжността след проведен конкурс, нов конкурс и заемането на длъжността от друго лице, спечелило конкурса, не може да е пречка за възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител при положение, че срокът на трудовия му договор не е изтекъл. Нормата на чл.325, ал.1, т.8 от КТ, на която се позовава касаторът, предвиждаща прекратяване на трудовия договор с постъпване на работа на работника или служителя, спечелил конкурса, урежда хипотеза, при която длъжността е била заемана до провеждане на конкурс, какъвто не е настоящият случай. Вторият въпрос от изложението, отнасящ се до настъпилото след постановяване на въззивното решение изтичане на срока на трудовия договор на ищцата, също има ясен отговор от съдебната практика. Съгласно разясненията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 2/2012 от 23.10.2012г. по тълкувателно дело № 2/2012г. на ОСГК, когато уволнението е признато за незаконно, но междувременно- докато трае съдебния процес и преди постановяване на решението, срокът на трудовия договор е изтекъл, искът за възстановяване на работа се отхвърля, тъй като материалното потестативно право на възстановяване на предишната работа на незаконно уволнения работник или служител не съществува, а възстановяването на работа предпоставя трудово правоотношение, което би съществувало, ако не беше незаконното уволнение. В съдебната практика няма спор и по въпроса, че решението на съда трябва да отразява материалноправното положение между страните по делото към момента на приключване на устните състезания. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с посочените разрешения, като е приел, че доколкото към датата на приключване на устните състезания и постановяването на решението срокът на трудовото правоотношение на иццата не е изтекъл, то претенцията й за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност следва да се уважи. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото не са налице сочените от касатора основания и при извършената служебна проверка настоящият състав на съда също не констатира такива по чл.280, ал.2 от ГПК, то обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от ЗА касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. В. Б., която е оказала безплатна правна помощ на ответната страна по касационната жалба, адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 400 евро. При определянето на същото съдът отчете критериите по чл.36, ал.3 от ЗА и съобрази обстоятелството, че в касационното производство не се събират доказателства и не е било проведено открито съдебно заседание, а адвокатът е изготвил писмен отговор на касационната жалба. Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 при произнасянето си съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за възнаграждения за адвокатска работа, тъй като същите съставляват правила, противоречащи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. с чл. 4, пар. 3 от ДФЕС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,