Определение № 1239 от 22.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 592/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 09.03.2012г. по гр.д.№ 1000/ 2011г., с което ОС Плевен е обезсилил първоинстанционното решение като недопустимо и е върнал делото за ново разглеждане. Жалбоподателят Е. П. З., чрез процесуалния си представител, поддържа че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по процесуален въпрос от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответникът [фирма] -В., чрез процесуални си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е обезсилил първоинстанционното решение е решение като недопустимо и е върнал делото за ново разглеждане. Съдът е взел предвид, че в исковата молба се поддържа, че между страните е сключен трудов договор № 22/09.08.2010 г., който е прекратен със заповед № 6/13.09.2010 г. на основание чл. 325 т. 4 КТ. Посочено е също, че по време на съществуващото трудово правоотношение между страните Е. П. е работил на длъжност „шофьор” в ищцовото /въззивно/ дружество и управлявайки камион, собственост на фирмата е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата на територията на Р. Ф., за което му е наложено административно наказание глоба в размер на 6 540 евро, която е заплатена от френския партньор на дружеството ищец. Дружеството е поддържало, че заплащайки задължението, е претърпяло вреда в размер на сумата от 6 823,80 евро, поради което претендира същата в левовата й равностойност от 13 346,20 лв, заявявайки, че въпреки поканата за доброволно изпълнение ответникът не е заплитил същата доброволно, е поискало последната да му бъде присъдена по съдебен ред При преценка на обстоятелствата, посочени в исковата молба и така заявеното искане, въззивният съд, я е счел за неясна. Приел е, че с молба от 09.01.2012г., в изпълнение на указанията на съда, дружеството-ищец “Д. Е И – Т. ”-В. Е., е уточнило, че отговорността на ответника следва да бъде реализирана по реда на непозволеното увреждане, а не по реда на пълната имуществена отговорност. С оглед на направеното уточнение въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения изложени в исковата молба правната квалификация на предявения иск е чл. 74 ЗЗД, а не чл. 45 ЗЗД или чл. 211 КТ. Съдът е изложил съображения, за това че съгласно тълкувателно решение № 1/17.01.2001 г. на ВКС, когато въззивният съд констатира за първи път нередовности по исковата молба, той може да остави без движение исковата молба при констатация за дефекти в нея, като даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора, но в конкретният случай нередовността на исковата молба се отнася до наличие на противоречие между изложени фактически обстоятелства и петитум на предявения иск, за която нередовност съгласно чл.7 ГПК съдът следи служебно. Въззивният съд е счел, че в конкретната хипотеза определянето на точната правна квалифиция на предявения иск от въззивния съд и изготвянето на нов доклад по делото не би спомогнало за разглеждането на спора по същество, тъй като ответната страна би била лишена от възможността да организира ефективно защитата си в триинстанционно производство именно по действително предявения иск. Съдът е счел, че при условията на чл. 270, ал.3, изр.3 ГПК следва да обезсили решението на първоинстанционния съд и да върне делото на същия съд за произнасяне по предявения иск. В изложение по допустимостта на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на процесуалния въпрос за правомощията на ли въззивният съд при констатация за нередовност на исковата молба свързана със същността на спора – трудов или гражданскоправен такъв, който е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос, който е от значение за спора, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът