Определение № 937 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3203/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от ПП Българска социалистическа партия, чрез адвокат А. С., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №2831/09.05.2025г. постановено по в.гр.д. №6527/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Насрещната страна Т. М. И. с писмен отговор, чрез адвокат Ю. Г., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените въпроси не са разглеждани от въззивния съд, а останалата част са решени при съобразяване на установената практика на ВКС. Сочи още, че касаторът не е изложил обстоятелства, които да основават допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което ПП Българска социалистическа партия е осъдена да заплати на Т. М. И. сумата от 5 310, 60 лв., представляваща парично обезщетение за оставането ѝ без работа в периода от 05.05.2020 г. до 05.11.2020 г., поради незаконното ѝ уволнение, на основание чл. 344 ал.1, т.3 от КТ вр. с чл. 225, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.12.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че с решение на Районен съд – София по гр.д. № 27820/2020 г. било признато за незаконно и отменено, на основание чл. 344 ал.1 т.1 от КТ уволнението на Т. М. И., извършено на основание чл. 328 ал.1 т.3 от КТ със заповед № ЗУЧР – 020/05.05.2020 г. на Председателя на Националния съвет на БСП. Констатирал, че решението е влязло в сила на 16.11.2022 г. и направил извод, че същото се ползва със сила на пресъдено нещо за съда и страните по делото, поради което наведените във въззивната жалба доводи за законосъобразността на уволнението са извън предмета на производството. Въззивният съд посочил, че съобразно извършената справка с оригинала на трудовата книжка на ищцата, в проведеното на 26.09.2023 г. открито съдебно заседание, в същата липсвал запис за последващо трудово правоотношение на лицето, след прекратяване на сключения между страните договор. Приел, че посоченото обстоятелство се установява и от представената по делото справка от НАП за липса на сключени трудови договори от Т. М. И. в периода от 06.05.2020 г. до 06.11.2020 г. Съдът установил, от представения по делото фиш месец април 2020г., че полученото от ищцата брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 1 267, 30 лв. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че по делото е установено наличието на определените в закона предпоставки за уважаване на предявения иск, като отбелязал че между страните не е налице спор относно неговия размер. Съдът направил извод за недопустимост на наведеното с въззивната жалба възражение за прихващане с получено от ищцата обезщетение от Бюрото по труда, като преклудирано, заявено след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК и проведено открито съдебно заседание по делото пред първостепенния съд. В допълнение посочил, че получаването на обезщетение за безработица е самостоятелно правоотношение на ищцата с Бюрото по труда, което не е страна в материалноправната връзка по чл. 225 ал.1 от КТ, респ. не е участник в процеса относно това право, поради което по отношение на същото са неприложими правилата за прихващането. Изложил още, че получените от лицата обезщетения за безработица подлежат на възстановяване при наличие на предвидените в закона предпоставки за това, по аргумент от чл. 54е ал.1 от КСО. Въззивният съд намерил за неоснователно и възражението за прихващане на сумата предмет на иска с получено от ищцата обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ. Развил съображения, че правото на служителя реално да ползва отпуска, за който му е изплатено обезщетението се погасява, поради което при евентуалното му завръщане на работа, той не може да го ползва. Приел, че с отмяната на уволнението като незаконно, изплатената на това основание сума не подлежи на връщане, а от там липсва активно по компенсацията вземане на работодателя, годно да бъде прихванато с това на работника по чл. 225 ал. 1 КТ. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда за основателност на иска за заплащане на главницата, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.12.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. По отношение на същите следва да се налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът е направил искане за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са от значение за решаване на конкретния правен спор, за точното прилагане на закона и за развитие на правото, и по които не е формирана практика на касационната инстанция, както следва: 1/ Длъжен ли е съдът в производства по трудово-правни спорове да даде указания на ответника да представи доказателства, заедно с отговора на исковата молба под страх от преклузия, респ. ако не ги е дал може ли ответникът да релевира такива в първото по делото заседание и 2/ Ако съдът не решава трудово-правния спор по реда на Глава ХХV от ГПК, може ли да се правят доказателствени искания, респ. да се представят доказателства в първото по делото заседание, при условие, че не са направени такива до този момент. В изложението страната е навела доводи, че е направила искания по доказателствата, но първостепенният съд е отказал да ги допусне като не своевременни. Поставените въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд. В депозираната пред него въззивна жалба не е бил въведен довод за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при разглеждане на делото и събиране на доказателствата, поради което и съдът не се е произнасял по такива възражения. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по принципните въпроси за разпределение на доказателствената тежест, настъпването на преклузията и допустимите доказателствени средства в производствата по трудови спорове е налице установена и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване или изменение. Ето защо, по тези въпроси не са налице както общата, така и посочената от страната допълнителна предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът е формулирал и следния въпрос: Може ли да се извърши прихващане до размера на по-малкото между обезщетение за незаконно уволнение и обезщетение за неползван годишен отпуск. Този въпрос е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното решение, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Въпросът е намерил своето разрешение във формираната и трайно установена съдебна практика на касационната инстанция, на която се е позовал и въззивния съд, която не се нуждае от изменение или осъвременяване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.1 от ГПК и направеното искане касаторът ПП Българска социалистическа партия следва да бъде осъдена да заплати на Т. М. И. сумата от 850лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Същата, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 434,60 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,