Определение № 301 от 14.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1096/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., двамата заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу определение № 3325 от 16.12.2021 г. по в.ч.гр.д. № 3556/2021 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, дванадесети състав, с което е потвърдено определение № 264023 от 02.08.2021 г., постановено по т.д. № 708/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-17 състав, за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения срещу „Дунарит“ АД иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното определение с твърдението, че въззивният съд не е съобразил характера на разпоредбата на § 3 ЗИДЗБН, обн. ДВ, бр. 22 от 13.03.2018 г., с която е изменен чл. 62, ал. 1 ЗБН и срокът за предявяване на искове за попълване на масата на несъстоятелността е удължен от 2 на 5 години, както и обстоятелството, че в конкретния случай искът е предявен след влизане в сила на законодателното изменение. Застъпва се становището, че: нормата на § 3 ЗИДЗБН не е била обявявана за противоконституционна и все още е действащо право; процесуалноправните разпоредби от категорията на § 3 ЗИДЗБН се прилагат и към правоотношения, предмет на неприключили по време на влизането им в сила съдебни дела, тъй като с тях се въвежда по-съвършена процедура и те са в интерес на правните субекти; приетото от Конституционния съд на Република България решение № 8 от 27.05.2021 г. действа занапред от влизането му в сила (12.06.2021 г.) и с оглед на това действителността на процесуалното действие – предявяване на иск за попълване на масата на несъстоятелността в срока по чл. 62, ал. 1 ЗБН, изменен с § 3 ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.), следва да се преценява към момента на извършването му, когато е била действаща разпоредбата на § 7 ПЗР ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.); нормата на § 7 ПЗР ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.) е с еднократно действие, защото с нея законодателят единствено и само е придал действие на разпоредбите на целия ЗИД спрямо откритите към датата на влизането му в сила (17.03.2018 г.) производства по несъстоятелност на търговски банки, поради което решението на Конституционния съд, което действа само занапред, не би могло да повлияе на действието на § 7 ПЗР ЗИДЗБН, а и след 17.03.2018 г. тази разпоредба вече няма характер на действащо право. Моли се за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставя следният въпрос, за който се поддържа, че е включен в предмета на делото и е обусловил изхода му: Към кой момент следва да се направи преценка за спазване на преклузивния срок, предвиден в чл. 62, ал. 1 от ЗБН – в редакцията към момента на предявяване на иска или с оглед Решението на Конституционния съд, с което § 7 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г./ е бил отменен? Твърди се и наличието на самостоятелното основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Ответникът по частната касационна жалба – „Дунарит“ АД, [населено място], в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не изразява становище по нея. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди обжалваното определение при условията на пълен въззив, съставът на въззивния съд е посочил, че производството по делото е образувано по предявен на 16.04.2020 г. от синдиците на „КТБ“ АД (н.) срещу „Дунарит“ АД иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН. Към датата на откриване с решение от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на Софийски градски съд на производството по несъстоятелност на банката разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗБН е предвиждала, че исковете по чл. 59, ал. 5 ЗБН могат да бъдат предявени от лицата по чл. 60, ал. 3 ЗБН (синдиците на банката и ФГВБ) и от всеки кредитор на банката в 2-годишен срок от откриване на производството по несъстоятелност на банката. Искът по чл. 59, ал. 5 ЗБН е предвиден в защита на потестативни права на кредиторите на банката в несъстоятелност, чието упражняване може да бъде осъществено именно и само по съдебния ред, регламентиран с разпоредбите на чл. 59 и чл. 62 ЗБН. Изтичането на предвидения в чл. 62, ал. 1 ЗБН преклузивен срок за упражняване на посочените потестативни права, при съобразяване на обстоятелството, че тези права могат да бъдат упражнени само по исков ред, погасява не само процесуалното право на иск, но и самото материално потестативно право. Според въззивния съдебен състав, регламентираният в чл. 62, ал. 1 ЗБН (в редакцията на разпоредбата преди изменението със ЗИДЗБН, обн. ДВ, бр. 22 от 13.03.2018 г.) двугодишен срок за предявяване на иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН за попълване на масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД (н.), е изтекъл на 22.04.2017 г., поради което с изтичането на срока за упражняване на потестативното право пред съда чрез иск за обявяване недействителността на извършеното от ответника „Дунарит“ АД прихващане от 31.10.2014 г., потестативното материално право е погасено и правоотношението е приключило. С разпоредбата на § 3 на ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.) е предвидено изменение на чл. 62, ал. 2 ЗБН, като 2-годишният срок е заменен с 5-годишен срок от откриване на производството по несъстоятелност за предявяване на исковете по чл. 59, 60, 60а за попълване на масата на несъстоятелността на банка. Новата редакция на разпоредбата е приета и влязла в сила след изтичане на приложимия по отношение на производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД (н.) законоустановен срок. Според решаващия съдебен състав, на основание чл. 14, ал. 1 ЗНА новата редакция на чл. 62, ал. 1 ЗБН може да има обратно действие, т. е. да се прилага и за правоотношения, възникнали и приключили преди влизането й в сила, само ако това изрично е предвидено от законодателя. Обратно действие на новата редакция на чл. 62, ал. 1 ЗБН спрямо заварените правоотношения във връзка с несъстоятелността на „КТБ“ АД, както и на останалите изменения на ЗБН, приети със ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.), е изрично предвидено с разпоредбата на § 7 ПЗР на ЗИДЗБН (обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г.), но същата е обявена за противоконституционна с решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд. Съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ, след влизане на решението на Конституционния съд в сила въпросната разпоредба не е част от действащото право и не се прилага спрямо неприключилите правоотношения, каквото се явява и настоящото производство. В случая производството по несъстоятелност на банката е открито с решение от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на Софийски градски съд; към датата на откриване на производството по несъстоятелност разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗБН е предвиждала, че исковете по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН могат да бъдат предявени от посочените лица в 2-годишен срок от откриване на производството по несъстоятелност на банката – т. е. преклузивният срок за предявяване на исковете е до 22.04.2017 г. и след тази дата е недопустимо предявяването на посочените искове, а настоящият иск е бил предявен на 16.04.2020 г. Настоящият съдебен състав намира, че формулираният - като разрешен от въззивния съд при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - правен въпрос не може да обоснове искания достъп до касационна проверка. Същият се свежда до действието на Решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на КС на РБ, с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г./, относно придаденото обратно действие на същия закон. На този въпрос е дадено разрешение с постановеното решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. по описа на КС на РБ, задължително за съдилищата, на основание чл. 14, ал. 6 от ЗКС, на което обжалваното определение съответства. Доколкото спазването на срока по чл. 62, ал. 1 ЗБН представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН и за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно по време на целия исков процес, то настъпилите в хода на неговата висящност последици от постановеното конституционно решение следва да се зачетат. При липса на обратно действие на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/13.03.2018 г./ и след изтичане на първоначалния 2-годишен срок по чл. 62, ал. 1 ЗБН, правата на ответниците, възникнали в резултат от извършени прихващания, действия и сделки, не могат да бъдат оспорвани с посочените в същата правна норма искове. В този смисъл е и трайноустановената практика на ВКС, ТК - определение № 60239/14.06.2021 г. по ч. т. д. № 902/2021 г. на I т. о., решение № 60167/22.12.2021 г. по т. д. № 1284/2019 г. на II т. о., решение № 158/03.12.2021 г. по т. д. № 763/2020 г. на I т. о., решение № 60142/25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на I т.о., решение № 60178/15.12.2021 г. по т. д. № 2020/2020 г. на ВКС, І т. о., определение № 190/15.05.2022 г. по ч. т. д. № 681/2022 г. на І т. о., определение № 209/16.05.2022 г. на ІІ т. о., определение № 286/06.07.2022 г. по ч. т. д. № 582/2022 г. на І т. о. и др., при наличие на която не би могло да се приеме, че поставеният за разрешаване въпрос има значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Не е налице и квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, която предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите му – обстоятелства, които в конкретния случай не се установяват. Предвид изложеното и при този изход на делото, на основание чл. 62, ал. 2, изр. второ, предл. 2 ЗБН, частният касатор следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение