Определение № 246 от 22.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 129/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10786/16.11.2023 г. на К. Н. В., [населено място], подадена чрез процесуалния представител адвокат И. И., срещу въззивно решение № 375/12.10.2023 г. по в. гр. д. № 396/2023 г. на Окръжен съд - Плевен в частта, с която К. В. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на ищеца Л. И. Г. още 10 000 лева към първоначално присъдената с първоинстанционното решение сума от 5000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Въз основа на какви обстоятелства се определя справедливостта на обезщетението за вреди – кои са конкретните факти, относими към стойността на засегнатите блага; 2. Ако не е направено своевременно формално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, но от събраните по делото доказателства е очевидно, че такова е налице и има такъв довод в защитата на ответника, следва ли съдът да съобрази решението си с този доказан факт. Ответникът по касация – Л. И. Г., чрез процесуалния представител адвокат З. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на сторените по делото разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 391/23.03.2023 г. по гр. д. № 5853/2022 г. на Районен съд - Плевен в частта, с която искът на Л. И. Г. против К. Н. В. по чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 5 000 лева до пълния предявен размер от 15 000 лева. Постановено е друго, с което К. Н. В. е осъден да заплати на Л. И. Г. 10 000 лева допълнително към вече присъдените от първоинстанционния съд 5000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, изразяващи се в главоболие и световъртеж, вследствие от нанесената средна телесна повреда, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 16.12.2020 г. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са присъдени 5000 лева – обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Приел е, че наведеното от ответника К. В. възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради напускане на болничното заведение от Л. Г. е преклудирано. Посочено е, че с оглед разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. В нея е прието, че К. В. е причинил средна телесна повреда на Л. И., изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота. По делото е допусната и приета медицинска експертиза, от заключението на която се установява, че при проведените прегледи и изследвания Л. Г. е диагностициран с: черепно-мозъчна травма (кръвоизлив между меките мозъчни обвивки-травматична субарахноидна хеморагия, счупване на черепната основа тилно вдясно); лицева травма (масивни кръвонасядания по лицето, по-изразени в областта на дясната орбита и около устата, две разкъсно-контузни рани в областта на горната челюст вдясно, счупване на носните кости и лявата скулна кост, кръвоизлив в пазухите/синусите на лицевите кости). Вещото лице е посочило, че Л. Г. е съобщил, че губел съзнание, но това не води до извод за наличие на травматична кома – причинено му е мозъчно сътресение с количествено притискане на съзнанието, водещо до съответната общомозъчна симптоматика - гадене, повръщане, главоболие. Пострадалият е напуснал болничното заведение, в което е бил приет, по собствено желание, поради което обсъждането на оздравителния период и евентуалните остатъчни явления може да се извършва само на основата на обичайната прогноза за развитие на това състояние. Разяснено е от вещото лице, че дългосрочните последици от субарахноидния кръвоизлив на мозъка могат да се изразят в отслабване на интелектуалните способности, главоболие, ортостатичен световъртеж, за каквито оплаквания съобщава и ищецът. Посочено е, че по делото има представени два медицински документа след престоя в болничното заведение - единият е за преглед при офталмолог с поставена диагноза „пресбиопия“, която не е свързана с получените травми, и амбулаторен лист за направен преглед при медицинско лице, от който се установява, че неврологичното състояние е сравнително добро, но има нарушено равновесие – пробата на Ромберг, както и промяна в походката. И при този преглед Г. е съобщил за световъртеж, особено при рязко ставане и завъртане, както и за наличие на главоболие. Медицинският експерт е допълнил, че тези оплаквания може да не са в резултат на субарахноидния кръвоизлив, но представляват възможни прояви на субарахноидална хеморагия. Болките от външните наранявания са преминали за седмица, 10-15 дни, но на местата, на които има счупвания на кости, процесът на възстановяване е удължен. От показанията на свидетелите е установено, че Л. Г. се е възстановявал два-три месеца, като сега има непрекъснато главоболие, световъртежи, отпадналост и загуба на обоняние. Свидетелката П. го посещавала всеки ден като приятелка и знаела, че той е пиел изписаните от болницата лекарства в продължение на месец, но тъй като не ходел на работа, нямал пари и спрял да посещава и лекари. Свидетелят С. е заявил, че всички лекарства и превръзки за Г. е закупил със свои средства, като пострадалият доста време ги е пил, без свидетелят да знае точния период. След случката свидетелят не е търсил Г. за помощ в работата с климатици поради световъртежа, който ищецът е имал. По оплакването за противоречие в свидетелските показания, съдът е приел, че пострадалият е приемал лекарствени медикаменти в период около три месеца след инцидента. Съдът е приел, че показанията на свидетеля Г. за това, че е видял ищеца много скоро след претърпения инцидент в отлично здравословно състояние да пазарува и пие кафе в центъра на [населено място], не налагат извод, че Г. не е претърпял вреди. За неоснователно е преценено и твърдението, че ищецът не може да полага труд и е напуснал своята работа поради травматичното увреждане. Посочено е, че сключеният от ищеца трудов договор на 04.05.2020 г. е бил прекратен на основание чл. 71, ал. 1 КТ (от работодателя в срока за изпитване), считано от 30.10.2020 г., т.е. преди датата на инцидента - 16.12.2020 г. Сключеният на 07.10.2021 г. трудов договор с друг работодател на длъжността „водач на мотокар“ е бил прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ въз основа на подадена на 25.05.2022 г. молба от Л. Г. и по взаимно съгласие на страните. По отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е счел, че нанесените вреди не са съотносими с други средни телесни повреди, като счупване на крайник, които впоследствие са възстановими без съществени последици за пострадалия. В случая се касае за черепно-мозъчна травма, включваща лицева травма, две разкъсно-контузни рани в областта на горната челюст, счупване на носните кости и лявата скулна кост, кръвоизлив в пазухите, тилна травма и вътречерепни увреждания, т.е. уврежданията, последствията от които, както е посочено от вещото лице, обикновено се наблюдават с години. От доказателствата по делото е установено, че преди 16.12.2020 г. Л. Г. е преминал курс, включващ модул „правоспособност за работа с верижни и колесни трактори и агрегатирани към тях работни машини – Кат. Твк“ през 2004 г., като преди инцидента според свидетелката П., Г. се е занимавал именно с подобна машина – фадрома, марка „М.“. През 2018 г. Г. е придобил правоспособност за водач на електрокари и мотокари, като в периода 07.10.2021 г. до 01.06.2022 г. е работел именно като водач на мотокар. При установените данни въззивният съд е приел за недоказано, че ищецът не може да полага труд и е напуснал работа поради травматичното увреждане. Същевременно са отчетени настъпилите промени в социално-битовия живот на Г., който станал по-затворен, не получавал покани за допълнителна дейност, от която да получава доходи, оплаквал се от световъртежи и болки в главата. В заключение въззивният съд е приел, че сумата от 15 000 лева представлява справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса относно определянето на обезщетението за причинени неимуществени вреди по справедливост. Налице е константна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са видът и характерът на увреждането, интензитетът и продължителността на понесените от ищеца болки и страдания, отражението върху начина му на живот и конкретните му преживявания. В случая размерът на дължимото обезщетение е съобразен с практиката на ВКС относно приложението на закона след преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, а именно: броя и вида на причинените увреждания /черепно-мозъчна травма (кръвоизлив между меките мозъчни обвивки-травматична субарахноидна хеморагия, счупване на черепната основа тилно вдясно) и лицева травма (масивни кръвонасядания по лицето, по-изразени в областта на дясната орбита и около устата, две разкъсно-контузни рани в областта на горната челюст вдясно, счупване на носните кости и лявата скулна кост, кръвоизлив в пазухите/синусите на лицевите кости)/, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания /възможност за дългосрочни последици/, тяхното отражение върху ежедневието /асоциалност, уплах, световъртежи и болки в главата/. С оглед на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос дали възражението за съпричиняване се преклудира след изтичане на срока за отговор на исковата молба. По него е налице трайно установена практика на ВКС /напр. решение №92/24.07.2013 г. по т. д. №540/2012 г., I т.о., решение № 56/30.01.2024 г. по гр.д. № 1796/2023 г. на ВКС, IV г.о./, според която приносът на пострадалия като основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди от деликт следва да бъде надлежно релевиран като възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, респ. в допълнителния отговор. Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. В случая въззивният съд е съобразил цитираната практика и е приел, че наведеното възражение за съпричиняване не следва да се разглежда, тъй като е преклудирано. Следва да се има предвид, че касационно обжалване не може да бъде допуснато по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, поради липса на произнасяне по заявено възражение за съпричиняване и липса на мотиви по твърдяно противоречие в свидетелските показания. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК и не обуславят допускане на касационно обжалване на това основание. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото К. Н. В. следва да заплати в полза на Л. И. Г. 1200 лева – разноски по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.