Определение № 1319 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 51667 от 31.05.2023 г., подадена от Н. Г. Т. чрез адвокат Н. Д. от САК, която е насочена против въззивно Решение № 1971 от 19.04.2023 г. на СГС, ІV „в” възз.гр.състав, постановено по в.гр.д.№ 5690/2022 г.

Ответникът по касация Ц. Н. Б. е подал отговор на жалбата чрез адвокат В. А. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, СГС е потвърдил Решение № 20025572 от 29.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 64718/2019 г. по описа на СРС, 176 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторката против Ц. Н. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да плати на ищцата сумата 11 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея вследствие на извършено престъпление по чл. 159а НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.10.2018 г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата 14 005 лева, представляваща неполучен доход от секс работа (неплатени надници) за предоставени секс услуги от ищцата за периода от м. 05.2017 г. до м. 11.2017 г. и за периода от м. 01.2018 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.10.2018 г. до окончателното погасяване на вземането.

Въззивният съд е изложил, че в първоинстанционното производство безспорно е установено, че с определение от 24.10.2018 г. по НОХД № 3420/2018 г. по описа на Специализирания наказателен съд (СпНС) е одобрено споразумение, с което ответникът Ц. Н. Б. е признат за виновен в това, че от неустановена дата на м. април 2016 г. до 27.04.2018 г. в [населено място] е ръководил организирана престъпна група – структурно трайно сдружение на девет лица с участници М. Г. Г., А. Г. Г., Д. И. К., П. В. И., В. И. Ф., И. Н. И., С. Г. С., В. В. М., като групата е създадена с користна цел (набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги) и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години – престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК. Със същото определение е одобрено споразумение, с което обвиняемият В. И. Ф. е признат за виновен в извършване на следните престъпления: 1) от неустановена дата на м. април 2016 г. до 27.04.2018 г. в [населено място] е участвал в организирана престъпна група – структурно трайно сдружение на девет лица с ръководител Ц. Н. Б. и участници М. Г. Г., А. Г. Г., Д. И. К., П. В. И., В. И. Ф., И. Н. И., С. Г. С., В. В. М., като групата е създадена с користна цел (набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги) и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години – престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК, както и 2) на неустановена дата на месец април 2016 г. в [населено място] набрал (в клуб „Бар 10”, [улица], в [населено място]) и приел (в [населено място], [улица]) отделно лице – А. Н. И., с цел да бъде използвано за развратни действия (предложил на св. И., като я мотивирал да участва в съвкупления с различни мъже, и ѝ обещал срещу това да получава облага – паричната сума от 80 лева за всяко съвкупление, като свидетелката се съгласила с това предложение) – независимо от съгласието ѝ, като деянието е извършено чрез обещаване на облаги – парични средства, и деянието по чл. 159а НК е извършено в изпълнение на решение на организирана престъпна група – престъпление по чл. 159г във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 6 във вр. с ал. 1 НК.

С Присъда от 14.05.2019 г., постановена по НОХД № 4353/2018 г. по описа на Специализирания наказателен съд, изменена с Решение № 260007 от 09.04.2021 г. по ВНОХД № 321/2019 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд, потвърдено с Решение № 60131 от 18.11.2021 г. по н.д.№ 532/2021 г. по описа на ВКС, подсъдимият С. Г. С. е признат за виновен в това, че от 07.03.2018 г. до 27.04.2018 г. в [населено място] е участвал в организирана престъпна група – структурно трайно сдружение на девет лица с ръководител Ц. Н. Б. и участници М. Г. Г., А. Г. Г., Д. И. К., П. В. И., В. И. Ф., И. Н. И., В. В. М., като групата е създадена с користна цел (набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги) и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години – престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК.

От разпита на свидетелката В. И. е прието за установено, че през 2010 г. – 2011 г., по повод на работата ѝ като социален работник във фондация „Здраве и социално развитие“ по програма за превенция на Х. и полово предавани болести, свидетелката се запознала с ищцата Н. Т., която към този момент проституирала. През годините последната работела като „секс работник“ в различни клубове в [населено място], сред които и „Бар 10“. В това нощно заведение ищцата предоставяла секс услуги срещу заплащане в периода 2017 г. – 2018 г. По данни на свидетелката ищцата се притеснявала да не се зарази с венерическа болест, споделяла е желанието си да спре да работи като „секс работник“, като е имало периоди от време (без да посочва тяхната продължителност), през които не е проституирала, но впоследствие пак се е връщала към тази дейност. Знае от ищцата, че получените от клиентите парични средства същата е деляла 50 на 50 със собствениците на заведенията или поне с някой, който събира парите там. Не е запозната обаче през периода 2017 г. - 2018 г. кой е бил собственикът на клуб „Бар 10“. Не знае за кого е работела ищцата, тъй като нито я е питала, нито последната е споменала имена на трети лица.

Прието е, че от останалите събрани по делото писмени доказателства не се установяват релевантни за предмета на спора факти.

От правна страна е прието, че в тежест на ищцата е при условията на пълно и главно доказване да докаже, че ответникът е извършил противоправно деяние (изразяващо се в действие или бездействие); настъпилите вреди в претендираните вид и размер (последното – ако са имуществени); причинно-следствена връзка между деянието и вредите. Когато се твърди, че вредите са настъпили от бездействие, за да е противоправно деянието, следва да се докаже, че ответникът има предписано нормативно задължение за действие или такова, което произтича от техническите и други правила или от характера на работата. По отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане.

Посочено е, че понятието „присъда”, употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК, следва да се тълкува като съдебният акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно деяние. По своето значение приравнени на влязла в сила присъда са решението по чл. 378, ал. 4 във връзка с чл. 78а НК и одобреното от съда споразумение съгласно чл. 383, ал. 1 НПК. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните последици от деянието във връзка с това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. По въпроса относно задължителният характер на присъдата във връзка с приложението на тази норма е формирана трайна практика на ВКС, с която е изяснено, че обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. При наличие на произнасяне от наказателния съд, гражданският съд следва да изясни кое е изпълнителното деяние, кой е съставомерният резултат, кога и къде е настъпил, за да се определят обективните предели на задължителната за него сила на присъдата. В случая не е налице такава идентичност между изпълнителното деяние на съответния състав на престъпление по НК, за извършването на което ответникът Ц. Б. е признат за виновен със споразумение, одобрено от съда с определение по чл. 382 НПК от 24.10.2018 г., и заявеното от ищцата основание за ангажиране на деликтната му отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, изведено от направените в исковата молба твърдения за осъществени фактически действия, относими към друг вид престъпление (трафик на хора). Понятието „състав на престъпление“ се определя като съвкупност от признаци, от отделни белези, типични за определен вид посегателство, посочени в тяхната взаимовръзка – арг. от чл. 9, ал. 1 НК. Пълното и точно съответствие на извършеното с всички обективни и субективни признаци на състава на даден вид престъпление се идентифицира с конкретна правна норма, третираща по наказателноправен ред деянието. От обективна страна основен признак на престъплението е изпълнителното деяние – външно обективирани фактически действия, изразени като съзнателен волеви акт, проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 321, ал. 3 във вр. с ал. 1 НК се изразява в образуване или ръководене на организирана престъпна група (О.) по смисъла на чл. 93, т. 20 НК, която е създадена с користна цел или с поставена цел да върши определени други престъпления. Под „ръководене“ следва да се разбира дейност по поставяне на общи или конкретни задачи в устна или писмена форма, в изработване на план или други указания за постигане на набелязаната цел. От субективна страна престъплението се характеризира с умисъл и специална цел. За да е довършено, не е необходимо тази цел да е постигната, тъй като се касае за две отделни престъпления, с които се засягат два различни обекта на защита. Оттук следва извод, че ако деецът, като е извършил престъпление по чл. 321, ал. 3 във вр.с ал. 1 НК, с други деяния осъществи и второто престъпление, с което се засяга и друг непосредствен обект (например обектът на посегателство при трафик на хора са обществените отношения, осигуряващи половата свобода и половата неприкосновеност на отделната човешка личност, както и половия морал в обществото), ще отговаря и по съответния състав на това второ престъпление. Касае се за две отделни престъпления, извършени при условията на реална съвкупност, за които се налага отделно наказание за всяко едно от тях, след което на основание чл. 23 или чл. 25 НК се определя едно общо найтежко наказание (ТР № 23 от 15.07.1977 г. по н.д.№ 21/1977 г. на ВС, ОСНК). Със споразумение, одобрено от съда с определение по чл. 382 НПК от 24.10.2018 г., ответникът Ц. Б. е осъден за ръководене на О., като групата е създадена с користна цел и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК. Ищцата претендира обаче обезщетение за вреди в качеството на пострадало лице от реализацията на съставомерната цел - като жертва на престъплението „трафик на хора“, което посегателство представлява отделно по вид престъпление и за което по делото не са представени доказателства в подкрепа на твърденията, че спрямо нея са били извършени от страна на делинквента или участник в ръководената от него О. посочените от нея форми на изпълнителното деяние по чл. 159а, ал. 1 НК – набиране и приемане, с цел да бъде използвана за развратни действия. От данните по делото такава връзка би могла да се изведе, но не по отношение на ищцата Н. Т., а спрямо трето за настоящия спор лице – А. Н. И., за която има доказателства, че е била трафикирана от страна на един от участниците в престъпното сдружение (видно от споразумението, с което В. Ф. е признат за виновен освен за участието си в подготвителната престъпна дейност по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1 НК, така също и за осъщественото вече престъпление по чл. 159г във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 6 във вр. с ал. 1 НК, за което е била създадена групата). По делото не са ангажирани други доказателства, с които ищцата да установи при условията на пълно и главно доказване релевантните за предмета на спора факти. Посочено е, че в показанията на свидетелката И. не се съдържа информация за конкретно лице или лица, индивидуализирано/и по име или поне по прякор, които да са били свързани с твърдяната сексуална експлоатация на ищцата. От анализа на посоченото гласно доказателствено средство не може да се изведе обоснован извод за участието на ответника в тази дейност. В конкретния случай, предвид факта на осъждане на ответника за ръководене на О. с цел извършване на престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за да се приеме за установено твърдяното от ищцата деликтно поведение на ответника, не е необходимо помежду им да е налице пряка връзка, лични взаимоотношения – че именно той непосредствено е вършил дейността по набиране и приемане на ищцата (уговаряне на лицето да бъде използвано за развратни действия срещу получаване на материална облага и създаване на условия за тяхното осъществяване), дейността по охрана и превоз до и от местата, където е предоставяла „секс услуги“, че лично на него е предавала получените от клиентите парични средства. Връзката може да бъде опосредена – чрез участието на трето лице, по отношение на когото обаче следва да има доказана по несъмнен и безспорен начин както връзката му с ищцата, така и с ответника. В случая свидетелката нито споменава името на делинквента, нито на друго лице, за което да има данни по делото относно принадлежността му към организираното престъпно сдружение, ръководено от ответника. Като недоказани са определени и твърденията на ищцата, че е предоставяла секс услуги и в апартамент, находящ се на [улица], [населено място], срещу обещание за получаване на имуществена облага от страна на ответника или на участник в процесната О..

На следващо място въззивният съд е посочил, че не може да обоснове изводи за обстоятелствата от предмета на доказване въз основа на следните приложени по делото документи: протокол от о.с.з., проведени на 22.02.2019 г. и 14.05.2019 г. по НОХД 4353/2018 г. по описа на СпНС, мотиви към присъда от 14.05.2019 г., постановена по НОХД № 4353/2018 г. по описа на СпНС, протокол от разпит на свидетел от 02.10.2018 г. по ДП № 154/2017 г. по описа на ГДБОП-МВР, заключително мнение по чл. 235 НПК по ДП № 154/2017 г. по описа на ГДБОП-МВР, пр.пр.№ 326/2017 г. по описа на Специализираната прокуратура. Аргументирал се е със следното:

На първо място, изготвеното по реда на чл. 235 НПК писмено мнение по своята правна същност представлява становище на разследващия орган как да се решат въпросите по приключилото разследване – с прекратяване, спиране или внасяне на обвинителен акт в съда. Даването на мнение касае само взаимоотношенията „прокурор - разследващ орган“. То не е задължително нито за държавното обвинение, нито обвързва съда. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 2 от 07.10.2002 г. по н.д.№ 2/2002 г. на ВКС, ОСНК, този акт отразява вътрешното убеждение на своя издател по въпросите на обвинението и е адресиран към прокурора, а не към съда. От него не могат да произтекат някакви правни последици, включително и неблагоприятни, както за обвиняемия, така и за другите участници в досъдебното производство. Отделно от това, следва да се има предвид, че ГПК не предвижда задължителна за гражданския съд доказателствена сила на издадените в досъдебното производство актове, поради което решаващият съд не е обвързан от съдържащите се в тях констатации и с оглед доказателствата по делото може винаги да приеме за установени различни факти (Определение № 378/28.05.2010 г. по ч.т.д.№ 383/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Застъпеното становище е релевантно и по отношение на доказателствената стойност на постановление от 28.05.2018 г. по пр.пр.№ 326/2017 г. по описа на Специализираната прокуратура, ДП № 154/2017 г. по описа на ГД „Б.“ – МВР, с което е уважена молбата на ищцата да бъде конституирана като пострадало лице по смисъла на чл. 74 НПК от престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 НК. Въпросът за възстановяването или обезпечаването на имуществени вреди като предпоставка за сключване на споразумение е разгледан в ТР № 2/2016 г. по тълк.д.№ 2/2016 г. на ВКС, ОСНК. В т. 3 на ТР е прието, че за приложението на диференцираните процедури по гл. X. и гл. X. от НПК е достатъчно да бъдат възстановени или да бъде обезпечено възстановяването само на съставомерните имуществени вреди. Претендираните от ищцата имуществени вреди не са съставомерна последица от престъплението по чл. 321, ал. 3, пр. 2 НК. В споразумение, одобрено от съда с определение по чл. 382 НПК от 24.10.2018 г., не фигурира нито конкретна парична сума, нито пострадало лице, на което да бъде възстановена. Задължителна за гражданския съд сила има именно този съдебен акт. Гражданският съд не е обвързан от констатацията на органа на досъдебното производство, че ищцата има качеството на пострадало лице от престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 НК. В тази връзка следва да се отбележи, че според фактическите и правните основания, посочени от ищцата с предявяването на исковата молба, претендираните от нея вреди (неимуществени и имуществени) произтичат не от посегателството по чл. 321, ал. 3, пр. 2 НК, а от друго престъпление - трафик на хора. Доколкото няма влязъл в сила съдебен акт на наказателния съд, с който да е призната вината на ответника или на участник в процесното О., че е набирал и/или приемал ищцата, или че е осъществявал спрямо нея друга форма на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 159а НК, същата следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на тези обстоятелствата.

На следващо място - присъдата като съдебен акт представлява единство от мотиви и диспозитив. Със сила на пресъдено нещо обаче се ползва само диспозитивът. Мотивите указват какви са били съображенията на съда, обосноваващи решението, но не са самото решение по въпросите, посочени в разпоредбата на чл. 301 НПК, сред които са и тези, свързани с авторството и противоправността на деянието, както и с виновността на дееца - арг. от разпоредбата на чл. 305, ал. 4 НПК. В този смисъл задължителна сила за гражданския съд има единствено диспозитива на присъдата, но не и мотивите. Ето защо е прието, че изводите на наказателния съд относно т.нар. „вторични“ престъпления, не обвързват съда, разглеждащ настоящия спор, тъй като тези изводи са били разгледани от решаващия орган единствено във връзка със съставомерните елементи от субективната страна на престъплението по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 2 НК, но за извършването на които няма повдигнато обвинение и съответно влязъл в сила осъдителен съдебен акт срещу ответника Ц. Б. или участник в О. (с изключение на лицето В. Ф., който е признат за виновен за престъпление по чл. 159г във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 6 във вр. с ал. 1 НК, от което деяние обаче като пострадало лице е установена единствено А. И.). Въз основа на представените по делото съдебни актове на наказателния съд безспорно по делото е установено наличието на подготвителна престъпна дейност с ръководител ответника Ц. Б., но не и фактическите действия по реализацията на специалната цел, за която групата е била създадена и които в настоящото производство представляват основанието на претенцията на ищцата.

На трето място е прието, че за установяване на обстоятелства от предмета на доказване гражданският съд не може да ползва протоколите от разпит на свидетели, разпитани в хода на съдебното производство по НОХД 4353/2018 г. по описа на СпНС. С оглед принципа на непосредствеността и равенството на страните в гражданския процес, релевантните обстоятелства подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Гражданският съд не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия пред него спор. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и на закона. Цитираната разпоредба го задължава да формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред. Няма съмнение, че това са тези доказателства, които са събрани „пред и от оня съд, който ще решава делото“. Принципът на непосредствеността при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл. 11 ГПК, не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. и наказателно такова (Решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр.д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение № 94 от 05.11.2020 г. по т.д.№ 2009/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о.). В тази връзка е отбелязано, че страната, която носи тежестта на доказване, е могла да докаже твърдените от нея факти чрез всички допустими от ГПК способи, в т.ч. чрез събиране на гласни доказателствени средства посредством разпит пред гражданския съд на същите лица, участвали в качеството на свидетели в наказателното производство, но такова доказателствено искане не е било направено.

Четвърто, относно годността като доказателствен източник на показанията на ищцата, дадени в хода на досъдебно производство № 154/2017 г. по описа на ГДБОП-МВР, е прието, че същите имат такава само по отношение на тези изявления, които съдържат неизгодни за нея факти. Признанието се отличава от твърдението, защото е винаги неизгодно за признаващия. Върху неизгодността се крепи неговата доказателствена стойност. Изгодните за страната факти следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване (Решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр.д.№ 676/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; проф. д-р Ж. С., БГПП, стр. 259).

Въззивният съд е обобщил, че ищцата, която носи тежестта на доказване, не е ангажирала доказателства, въз основа на които да се направи обоснован извод, че през исковия период ответникът лично или чрез трето лице я е уговарял да бъде използвана за развратни действия срещу обещание за получаване на материална облага, че в изпълнение на тази уговорка тя е предоставяла секс услуги срещу заплащане, а получаваните от тази дейност парични средства са били предавани на свързани с ответника Б. лица. Въззивният съд е счел, че по делото не е установена по безспорен и несъмнен начин кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, поради което, без да възприема мотивите на първоинстанционния съд, въззивният е потвърдил решението на СРС като правилно като краен резултат.

За пълнота на изложението е направен и кратък анализ на съдебната практика, на която ищцата се е позовала при аргументацията си относно неправилността на решението на СРС. С Решение № 322 от 01.08.2018 г. по гр.д.№ 92/2018 г. по описа на ОС – Плевен, потвърдено с Решение № 183 от 18.07.2019 г. по в.гр.д.№ 453/2018 г. на АС - Велико Търново, ответниците са осъдени на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД солидарно на платят сумата 15 000 лв., представляващата обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, съставляващо престъпление. От мотивите на решението на ОС – Плевен е установено, че ответниците по гр.д.№ 92/2018 г. са били признати за виновни освен за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 във вр. с ал. 2 НК (за участие в О. с цел да вършат съгласувано в страната и чужбина престъпления по чл. 159а, чл. 159б, чл. 159г НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години, като групата е създадена с користна цел), така и са извършени престъпления в изпълнение на решение на престъпното сдружение (различни състави по чл. 159г НК във вр. с чл. 159б, ал. 1 във вр. с чл. 159а, ал. 1 НК), пострадало лице от които е била ищцата по гр.д.№ 92/2018 г. по описа на ОС – Плевен. В настоящия случай фактическата обстановка е различна – ответникът е осъден за ръководене на О. с цел извършване на престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, но нито той, нито участник в това престъпно сдружение е признат за виновен за осъществено спрямо ищцата „вторично“ престъпление. Ето защо авторството на деянието и причинната връзка между деликтното поведение и претендираните от ищцата Т. вреди подлежат на пълно и главно доказване. По настоящото дело са представени посочените по-горе съдебни актове на наказателния съд, касаещи само първото, „предикатно“ престъпление, както и едно гласно доказателствено средство (показанията на свидетелката И.), от което биха могли да се направят доказателствени изводи за времето и мястото на извършване на деянието - основание на настоящите искове, но не и за неговия автор. На следващо място, във връзка с обезщетението за причинени имуществени вреди са цитирани решения на ЕСПЧ (дело “Chowdury and others срещу Гърция, жалба № 21884/2015, дело “C.N. and V. срещу Франция”, жалба № 67724/2009), предмет на обсъждане на които е трафикът на хора, но с цел използване на жертвата за принудителен труд (трудова експлоатация) – по първото делото жалбоподателката противно на волята си е полагала труд като домашна помощница, а по второто дело жалбоподателите са незаконно пребиваващи на територията на Гърция мигранти, работещи във ферма за ягоди. Тази практика е преценена като неотносима към настоящия казус.

Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите:

1. „Обезщетение за вредите от незаконна облага, спечелена от експлоатацията на проституция на друго лице, субективно право на пострадалите от това престъпление ли е по чл. 84 от НПК и чл. 4 от КЗПЧОС ?” – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

2. „Имат ли задължителна сила мотивите на присъдата по чл. 305, ал. 3 от НПК за гражданския съд?” - с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие между въззивното решение и Определение № 67 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 615/2011 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 130 от 03.05.2012 г. по търг.д.№ 244/2010 г. на ВКС, І т.о., Решение № 53 от 02.11.1981 г. по н.д.№ 41/1981 г. на ВС, ОСНК и Определение № 596 от 23.07.2012 г. по търг.д.№ 996/2011 г. на ВКС, І т.о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

На първо място не се констатира наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в контекста на втория поставен въпрос – за силата, с която в рамките на гражданския процес се ползват мотивите към присъдата на наказателния съд. Въпросът е обсъден от въззивния съд и е значим за крайния изход на спора, поради което има обуславящо значение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По отношение на него обаче не е налице противоречие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС. В нея няма колебание, че задължителната сила на присъдата на наказателния съд се разпростира по въпросите извършено ли е деянието; виновен ли е деецът; наказуемо ли е деянието, т.е. досежно признаците на престъпния състав и правната квалификация на престъплението, като произнасянето по тези въпроси може да се противопостави на всички правни субекти, макар и да не са участвали в наказателния процес. Съгласно чл. 305, ал. 4 вр. чл. 301 НПК произнасянето по тези въпроси се обективира в „диспозитива“, който в този смисъл е съответен на понятието „присъда“ по смисъла на чл. 300 ГПК. Всички останали постановки в присъдата извън посочените в чл. 372, ал. 2 от НПК от 1974 г. (Обн., ДВ, бр. 89 от 15.11.1974 г., отм., бр. 86 от 28.10.2005 г.), респ. - чл. 413, ал. 2 от действащия НПК, които се обсъждат в „мотивите“ по смисъла на чл. 305, ал. 3 НПК, не се обхващат от установителното действие на силата на пресъдено нещо и следователно се намират извън обхвата на задължителната сила на присъдата. Това тълкуване е направено с Решение № 53 от 02.11.1981 г. по н.д.№ 41/1981 г. на ВС, ОСНК при действието на чл. 372, ал. 2 от НПК от 1974 г., чиято разпоредба е идентична по съдържание с чл. 413, ал. 2 от действащия НПК, поради което се явява актуално и понастоящем. Същото неотклонно е прилагано в практиката на ВС (например: Решение № 896 от 26.03.1971 г. по гр.д.№ 130/1971 г. на І г.о., Решение № 2293 от 15.11.1976 г. по гр.д.№ 1789/76 г. на І г.о., Решение № 3421 от 18.01.1980 г. по гр.д.№ 1366/1979 г. на І г.о., Решение № 2759 от 26.09.1981 г. по гр.д.№ 2095/1981 г. на І г.о.) и ВКС, включително решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК при действието на ГПК от 2007 г. (така: Решение № 25 от 17.03.2011 г. по т.д.№ 411/2010 г. на ІІ т.о., Решение № 22 от 05.05.2011 г. по т.д.№ 368/2010 г. на І т.о., Решение № 135 от 13.10.2014 г. по т.д.№ 3945/2013 г. на I т.о. и др.). Упоменаването на факти в мотивите на присъдата, които не са обхванати от задължителната сила на присъдата, е без значение при преценката за наличието на елементите от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД (Решение № 18 от 09.03.2018 г. по т.д.№ 1512/2017 г. на ВКС, I т.о., Решение № 127 от 29.10.2015 по т.д.№ 1882/2014 г. на ВКС, II т.о.).

Приложени към разглеждания случай, тези принципни постановки налагат извод, че споразумението, оформено с протокола от о.с.з. 24.10.2018 г. по НОХД № 3420/2018 г., както и присъдата по НОХД № 4353/2018 г. (със съдържанието й след упражнения инстанционен контрол) обвързват гражданския съд да приеме за установено, че Ц. Н. Б. е извършил престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК, като от м. април 2016 г. до 27.04.2018 г. в [населено място] е ръководил организирана престъпна група от девет лица, създадена с користна цел (набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги) и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК („Трафик на хора“), а В. И. Ф. и С. Г. С. са участвали в организираната и ръководена от Ц. Н. Б. престъпна група. Извън тези констатации не е налице акт, по силата на който при условията на чл. 300 ГПК да е допустимо в производството по настоящото гражданско дело да бъде формиран извод за извършено от Ц. Н. Б. деяние, явяващо се елемент от фактическия състав на деликта, релевиран от касаторката като източник на претърпените от нея вреди. Следва да се подчертае, че установяването на фактите, необхванати от задължителната сила на присъдата, но явяващи се елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, е в тежест на ищцовата страна. Тяхното надлежно доказване се извършва пред гражданския съд, с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело и при спазване на принципите по чл. 9 и чл. 11 ГПК - равенство на страните в процеса и непосредственост (така: Решение № 7 от 09.03.2022 г. по гр.д.№ 2000/2021 г. на ВКС, III г.о.).

Други изводи относно преценката дали въпрос № 2 обективира основание за допускане на обжалването не следват от практиката, релевирана от касаторката в обосновката към обсъжданото питане. Изложеното по-горе налага извод за съответствие между приетото с въззивното решение – от една страна, а от друга - Решение № 53 от 02.11.1981 г. по н.д.№ 41/1981 г. на ВС, ОСНК и Решение № 130 от 03.05.2012 г. по търг.д.№ 244/2010 г. на ВКС, І т.о., което изключва възможността за допускане на обжалването по въпрос № 2. По отношение на Определение № 67 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 615/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и Определение № 596 от 23.07.2012 г. по търг.д.№ 996/2011 г. на ВКС, І т.о. следва да се има предвид, че същите изначално не могат да са източници на аргументи за допускане на касационното обжалване, доколкото са постановени във фазата по селектиране на касационните жалби. Съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК актовете от този вид не попадат в обхвата на практиката, визирана с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Питането под № 1 от изложението също не обективира основание за допускане на обжалването, тъй като отговорът по него няма решаващо значение за изхода на спора. Видно от изложените от въззивния съд мотиви, искът е отхвърлен не по съображения, че лицето, експлоатирано от друго лице за реализиране на доходи от проституция, няма право на обезщетение за вредите, претърпени в резултат от такава форма на експлоатация. Напротив – въззивният съд изрично и категорично се е разграничил от съображенията, мотивирали районния съд да отхвърли иска. Изложеното в мотивите на въззивното решение свидетелства за принципното разбиране на въззивния съд, споделяно и от касационната инстанция, че лице, което е експлоатирано за проституция, разполага със защитено от закона право да получи обезщетение за вредите от експлоатацията му. Това принципно разбиране обаче не е достатъчно, за да се уважи предявения иск, защото присъждането на обезщетение може да бъде постановено само при успешно проведено в гражданския процес доказване, че са налице елементите от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД. Първият от тези елементи е ответникът по иска да е автор на деяние, намиращо се в причинно-следствена връзка с претърпени от ищцовата страна вреди. Съобразявайки задължителната сила на споразумението по НОХД № 3420/2018 г. и присъдата по НОХД № 4353/2018 г. – и двете по описа на Специализирания наказателен съд, въззивният съд е приел, че е принципно възможно ръководителят на организираната престъпна група да понесе отговорност по чл. 45 ЗЗД. В тази връзка е изложено, че предвид факта на осъждане на ответника за ръководене на О. с цел извършване на престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за да се приеме за установено твърдяното от ищцата деликтно поведение на ответника не е необходимо помежду им да е налице пряка връзка, лични взаимоотношения; връзката може да бъде и опосредена – чрез участието на трето лице, по отношение на когото обаче следва да има доказана по несъмнен и безспорен начин както връзката му с ищцата, така и с ответника. В случая нито ответника, нито член на неговата О. не е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 159а НК по отношение на ищцата, поради което такова деяние – както на ответника, така и на свързано с него лице, не може да бъде прието за установено при условията на чл. 300 ГПК. При това положение и на основание чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за доказването на деяние на ответника, съставляващо източник на увреждане на ищцата, е била за ищцовата страна. В тази насока са били заявени доказателствени искания с исковата молба – за изискване на веществени доказателства, намиращи се по ВНОХД № 321/2019 г. на Апелативния специализиран наказателен съд, както и за разпит на С. С. Ж. като свидетел. Първото от исканията е оставено без уважение от първоинстанционния съд с Определение № 20189824 от 24.09.2021 г. Въззивната жалба не съдържа оплакване за допуснато в тази връзка процесуално нарушение, като изрично е заявено, че не се заявяват доказателствени искания. Това процесуално поведение на ищцовата страна има за резултат преклудиране на възможността веществени доказателства, намиращи се по ВНОХД № 321/2019 г., да бъдат приобщени към доказателствата по настоящото дело и въз основа на тях да се формират изводи по предмета на спора. Второто доказателствено искане е уважено с посоченото определение от 24.09.2021 г., но в първото съдебно заседание (съгласно протокол от 25.11.2021 г.) ищцовата страна се е отказала от разпита на С. С. Ж. като свидетел. Това процесуално поведение на ищцовата страна има за резултат преклудиране на възможността посоченото лице да бъде изслушано като свидетел по настоящото дело. С въззивната жалба е поддържано, че ищцата е жертва на доказан трафик на хора, но извод, че по отношение на нея е извършено престъпление по чл. 159а НК от ответника или член на ръководената от него престъпна група не може да се направи от събраните по делото доказателства. Техният анализ е обосновал формирането на решаващ мотив, че не е доказано както ответникът като ръководител на подготвителната престъпна дейност (извършител на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1 НК), така и член на ръководената от него престъпна група да е осъществил по отношение на ищцата фактически действия по реализацията на специалната цел, за която престъпната група е била създадена, които действия да са източник на претендираните за обезщетяване вреди. При така извършените процесуални действия, какъвто и отговор да бъде даден на поставения в изложението въпрос № 1, по спора не би могъл да се постигне краен резултат, различен от постановения с атакуваното решение, поради което и същият не съставлява основание за допускане на обжалването.

Касаторката не се позовава на основание от кръга на предвидените с чл. 280, ал. 2 ГПК. Независимо от това съставът на ВКС служебно извърши проверка за валидността и допустимостта на съдебния акт и не констатира данни, поставящи под съмнение спазването на изискванията за постановяване на валидно и процесуално допустимо въззивно решение. Не се констатира и основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото прочитът на акта не дава основание за извод за допуснато явно нарушение на императивна материално-правна норма, на основни съдопроизводствени правила или очевидна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Мотивите на съдебния акт свидетелстват за извършен от въззивния съд пълен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, резултатите от който обосновават направените фактически констатации относно релевантните за спора обстоятелства. Приложимият закон е определен в съответствие с търсената защита, като е приложен според точния му смисъл. Не се установява да е допуснато нарушение на основните принципи на правоприлагането по граждански дела. Изложените от въззивния съд съображения са логични и аргументират постановения изход от спора.

Преди датата на провеждане на заседанието по чл. 288 ГПК по настоящото дело е постъпило „Допълнение към Касационна жалба“ с вх.№ 3047 от 20.02.2024 г. На първо място, процесуалният закон не предвижда възможност за допълване съдържанието както на касационната жалба, така и на изложението към нея извън срока по чл. 283 ГПК или извън производството по отстраняване на нередовности, каквото в случая не е провеждано поради отсъствието на предпоставките по чл. 285, ал. 1 ГПК. Независимо от това, за пълнота на изложението, съставът на ВКС намира, че аргументите в „Допълнението“ не са в състояние да променят извода за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съставът на ВКС констатира, че въззивното решение почива на разбиране за правото на жертвите на трафик да получат обезщетение от трафикиралите ги лица, което е в съответствие както с Решение № 13 от 27.09.2022 г. по к.д.№ 8/2022 г. на Конституционния съд на Република България, така и с Решение на ЕСПЧ от 28.11.2023 г. по жалба № 18268/18 (дело К. срещу България ), като отхвърлянето на претенцията е последица от непроведеното доказване в изпълнение на чл. 154, ал. 1 ГПК. Предвид разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България, без значение за крайния изход на настоящото гражданско дело би било решението на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 8/2024 г.

По изложените съображения, Върховният касационен съд