Определение № 352 от 30.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 868/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. С. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 117 от 05.11.2019г., постановено по в.гр.д.№ 385/2019г. на Варненския апелативен съд в потвърдителната му част. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Против посоченото решение е подадена и частна жалба от Р. Н. М. в частта му, с която е оставена без разглеждане въззивната ѝ жалба срещу първоинстанционното решение /в тази му част въззивното решение има характер на определение/. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 463 от 12.04.2019г. по гр.д. № 1145/2018г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Л. С. П. срещу Р. Н. М. иск с правна квалификация чл.109 ЗС за премахване на изградените в поземлен имот *** по КККР на гр. Варна обекти - “Медицински център и амбулатория за индивидуална и групова практика за първична и специализирана медицинска помощ” и аптека. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката Л. С. П. сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.За необходимостта от съгласие на останалите етажни собственици при извършване на преустройство на собствени обекти при наличие на условията на чл.185, ал.1 ЗУТ; 2. Дали при наличие на хипотезата на чл.38, ал.5 ЗУТ следва ли да има доказателства за спазване на изискването на чл.38, ал.9 ЗУТ и 3. За задължението на съда да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. Поддържа, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а третият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по жалбата Р. Н. М. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС като в съставените два акта за държавна собственост от 1951г. е описан като масивна триетажна сграда, застроена на 165 кв.м. и състояща се от два големи магазина и две малки дюкянчена, обединени в едно голямо помещение и едно малко дюкянче на партера, два апартамента с отделни входове на първия етаж, два апартамента със същото разпределение на втория етаж, тавански полуетаж с четири стаички, изба с едно голямо отделение под магазините и четири по-малки отделения за всеки от апартаментите. В дворното място от 395 кв.м.е описана и паянтова постройка със застроена площ от 88 кв.м. След одържавяването имотът е използван като столова на ГНС и ОНС – В., като за нуждите им са извършени редица преустройства и пристроявания, а паянтовата сграда е премахната. По този начин дворното място е било застроено изцяло, като всички постройки с обслужващо предназначение са изградени законно в периода 1961г. – 1987г. и са съществували към момента на реституцията му. Първото преустройство на съществуващия в сградата магазин, което не е предмет на спора в настоящото дело, е осъществено от ответницата въз основа на разрешение на строеж от 10.06.2002г., в резултат на което същият е разделен на два самостоятелни магазина като е изградена разделителна стена с дебелина 25 см от блокчета “Итонг”. Двата магазина имат самостоятелни санитарни възли, изградени преди преустройството, а избеното помещение под тях също е разделено на две. На 02.03.2016г. е издадено разрешение за строеж, което е за промяна на предназначението на вече обособените два магазина в медицински център и аптека. При това преустройство са направени две вътрешни промени – зазидани са е една врата и един прозорец и са извършени необходимите довършителни работи – шпакловки, боядисване и подновяване на санитарните възли. Направен и ремонт на покрива, откъдето е имало течове. С преустройството не се увеличават натоварванията, не се засягат конструктивни елементи и не се намаляват носимостта, устойчивостта и дълготрайността на конструкцията на сградата. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че промяната на предназначението на съществуващите в сградата магазини е извършена без отнемане на общи помещения или площи и не представлява ново строителство, поради което не е било необходимо съгласие на останалите етажни собственици съгласно чл.185, ал.1 ЗУТ, като е била спазена и предвидената в ЗУТ процедура. Посочено е, че помещенията, предмет на исковата претенция са съществували преди реституцията, поради което твърдението на ищцата, че те са в резултат на ново строителство, създаващо пречки за ползването на дворното място, са недоказани. Крайните изводи на съда за неоснователност на иска са мотивирани и с разпоредбите на чл.6, ал.1 ЗУЕС и чл.38, ал.4 ЗУТ. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два въпроса, посочени по-горе, не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като са формулирани според твърденията на касаторката и не кореспондират на приетото от въззивния съд, че в имота не е извършено ново строителство, а само козметичен ремонт без засягане конструкцията и обема на сградата, с цел промяна предназначението на съществуващите два магазина, съгласно одобрения проект и разрешението за строеж. Освен това разпоредбата на чл.38, ал.9 ЗУТ няма никакво отношение към настоящия случай и позоваването на нея е неоснователно. По отношение на тези въпроси не са налице и сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, а именно необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ. Поставеният процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторката, според която съдът трябва да обсъди всички релевантни доказателства в тяхната съвкупност и да основе решението си на установените от него факти и на закона, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, излагайки самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Освен това същата не сочи кои относими към спора доказателства не са обсъдени от въззивния съд и какви правнорелевантни факти са установени с тях. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По частната жалба на Р. Н. М.. С първоинстанционното решение (по предявения от Л. С. П. против Р. Н. М. иск с правна квалификация чл.108 ЗС) е признато за установено, че ищцата е собственик на 11,94 % или 54 кв.м ид.части /с характер на общи части към сграда в режим на етажна собственост/ от поземлен имот с идентификатор *** въз основа на дарение с нот.акт № 21/1997г., като искането за предаване на владението им е отхвърлено. Срещу това решение в частта му, с която е прието, че ищцата притежава 54,20 кв.м ид.части от поземления имот, е подадена въззивна жалба, която с обжалваното решение на въззивния съд, имащо характер на определение в тази му част, е оставена без разглеждане поради липса на правен интерес от обжалването. С молба вх.№ 4448/09.06.2020г. жалбоподателката е заявила, че оттегля подадената от нея жалба и иска производството по делото по нея да бъде прекратено. С оглед направеното искане и на основание чл.275, ал.2, във вр. с чл.264, ал.1 ГПК производството по жалбата на Р. Н. М. следва да се прекрати. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.