Определение № 3841 от 06.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5102/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4827/13.10.2023 година, подадена от Е. С. Д., срещу решение № 217/07.09.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ състав, постановено по гр. д. № 365/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Шумен е потвърдил първоинстанционното решение № 562/13.07.2023 година на Районен съд Шумен, ІХ-ти състав, постановено по гр. д. № 460/2022 година, с което са отхвърлени предявените от Е. С. Д. срещу Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място] (ЦСРИХУ [населено място]) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от ГПК за признаване за незаконно и за отмяната като такова на прекратяване на трудовото й правоотношение, извършено със заповед № 3/22.03.2022 година на Директора на Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място], както и за възстановяване на заеманата преди прекратяването длъжност „трудотерапевт“, като ЦСРИХУ [населено място] бъде осъден да й заплати сумата от 5517.66 лева, представляваща обезщетение за остане без работа вследствие на незаконното уволнение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане. В подадената от Е. С. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касаторката срещу Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Шумен по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място] е подал отговор с вх. № 5438/20.11.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 217/07.09.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ състав, постановено по гр. д. № 365/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Е. С. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 19.09.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 4827/13.10.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Шумен е приел, че не се спорело от страна на Е. С. Д. и Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място] (ЦСРИХУ [населено място]), че между тях било съществувало трудово правоотношение, по което Д., от 2010 година била изпълнявала длъжността „трудотерапевт“, което правоотношение било прекратено със заповед № 3/22.02.2022 година, връчена на същата дата, считано от 23.02.2022 година, на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ–по взаимно съгласие на страните изразено писмено. В тежест на работодателя било при оспорване на извършено уволнение да докаже неговата законосъобразност и наличието на основанието за уволнение. В тежест на Е. С. Д. било да докаже по делото, че в рамките на исковия период била полагала труд по силата на трудов договор при ЦСРИХУ [населено място]; размера на дължимото и размера на брутното и нетно трудово възнаграждение за претендирания период, както и, че преди прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя била оказана твърдяната принуда да подаде молба за напускане. В чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ била уредена възможността за прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно съгласие на страните по договора, изразено писмено. Предложението за прекратяване на договора се считало за прието, когато страната, към която било отправено била изразила съгласието си в седемдневен срок от получаването му, за което била уведомила насрещната страна. Страната, отправила предложението се считала обвързана от него до изтичане на установения в закона седмодневен срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението било достигнало до насрещната страна преди или най-късно едновременно с предложението-чл. 13, ал. 2 от ЗЗД. Оттеглянето на предложението за прекратяване на трудовия договор от заявилата го страна след достигането му до насрещната страна по трудовия договор не пораждало правни последици, тъй като до изтичане на установения в закона седемдневен срок предложителят бил обвързан от предложението си (чл. 13, ал. 1 от ЗЗД), а насрещната страна разполагала с възможността да изрази съгласие за приемането му. Предложението по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ следвало да изразява ясно и по безсъмнен начин волята за прекратяване на трудовия договор, без да било нужно страната да била посочила точния текст от закона-достатъчно било от изявлението й да следвало, че желае трудовото правоотношение да бъде прекратено. Основание за прекратяване на трудовия договор трябвало да бъде посочено или да следва от текста на изявлението, когато страната по договора упражнявала потестативното си правото да го прекрати едностранно на друго основание, различно от това по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, тъй като тогава изявлението й не съставлявало предложение, а уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение и пораждало правни последици от момента на достигането му до адресата. Единствената, предвидена в КТ хипотеза, в която всяка от страните по трудовия договор можела да предложи на насрещната прекратяването му без да сочи причини за това била по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което нито предложителя следвало да посочва изрично основанието за прекратяване на трудовия договор, нито за това бил задължен приемащия предложението, ако от писменото му изявление следвало ясно изразено съгласие за прекратяването. Основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за прекратяване на трудовия договор следвало да бъде посочено задължително само в заповедта за уволнение, имаща констативен характер, предвид различните последици от прекратяване на трудовото правоотношение в зависимост от основанието за това. В случая Е. С. Д. била депозирала до работодателя си молба с която е поискала да бъде освободена от заеманата от нея длъжност „трудотерапевт“, считано от 23.02.2022 година, като тази молба била приета от работодателя и той бил изразил съгласие с предложението, като бил посочил че я приема и правоотношението да се прекрати считано от 23.02.2022 година, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като заповедта била издадена на 22.02.2022 година. Е. С. Д. била представила по делото молба от 22.02.2022 година, с която оттегляла молбата си до ЦСРИХУ [населено място] за прекратяване на трудовото правоотношение. След оспорване от страна на работодателя по реда на чл. 193 от ГПК, и дадената възможност по реда на чл. 193, ал. 2 от ГПК с протоколно определение № 390/21.04.2022 година, тази молба била изключена от доказателствената съвкупност, поради изрично заявеното от Д. страна, че не желае да се ползва от този документ. Спорът между страните бил относно твърдяната от Е. С. Д. принуда, която й била оказана от работодателя преди прекратяване на трудовото правоотношение. По искане Д. била разпитана свидетелката Е. С. Г., чиито показания макар и на пръв поглед дадени от незаинтересован свидетел, били косвени и частични, тъй като Д. не била дала отговор на въпроса на свидетелката за причините довели до твърдения конфликт с директора на Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място], а предвид, че били основани само на твърдения на ищцата, дадени по телефона от дома, където била под влиянието на родителите си, не водели до извод за оказан натиск преди подаване на молбата за напускане. Е. С. Д. била представила по делото флаш памет във второто по делото съдебно заседание и това доказателствено искане било недопустимо ,тъй като било преклудирано и първоинстанционният съд не трябвало да го допуска. Искането на Д. за назначаване на съдебно-гласова експертиза също е било преклудирано,тъй като било направено във второто по делото съдебно заседание и не следвало да бъде допускано, поради което и тези доказателства не трябвало да се кредитират от въззивният съд, тъй като са недопустими. В тази връзка не следвало да се кредитира и назначената и приета от първоинстанционния съд съдебно.гласова експертиза на флаш памет, тъй като се отнасяла за недопустимо доказателство по делото. Показанията на Т. Н., А. И. и А. М., макар и в служебни правоотношения с ЦСРИХУ [населено място], въззивният съд намирал за логични и безпротиворечиви, а и те не се опровергавали от останалите събрани по делото доказателства. Т. С. Н. твърдяла, че след назначаване била взела под опеката си Е. С. Д. и лично многократно я защитавала от недоволството на потребителите, както и че при определени ситуации Д. изпадала в състояния на неадекватност. Такова състояние било наблюдавано на 09.02.2022 година когато вечерта при тръгване от работа я попитала дали е изключила принтера, на което получила отрицателен отговор. Двете тръгнали да го изключват, при което Д. се била обърнала към свидетелката викайки: „Ти ще ме набиеш, ти ще ме убиеш.“ Заедно с колежката А. М. се били опитали да я успокоят. След няколко дни от Общината се били обадили на Директора на ЦСРИХУ [населено място] като я упрекнали, че била допуснала Т. Н. да набие ищцата. Това свидетелката възприела като уронване на авторитета, поради което поискала от ищцата да извика майка си и баща си, тъй като майката била човека, който идвал в центъра да се разправя със служителите при всеки конфликт с Е. С. Д.. Майката била пристигнала да им се кара като била заявила „Център няма да има, Вас няма да Ви има, Е. ще я има. Вие познавате ли кой е мъжът ми?”, което било чуто от група потребители, 43 – ма, които се подписали под сигнал до кмета. На 21.02.2022 година майката на Д. била отново в центъра да ги обвинява, колко са лоши. Пристигайки свидетелката била чула майката да казва на Д.: „Записвай“. Е. С. Д. била пипнала джоба си и казала „Записвам“. На следващата сутрин свидетелката била отишла при директора на ЦСРИХУ [населено място] и споделила съмнението си, че Д. прави звукозаписи на разговорите между служителите в центъра. Попитали я: „Е. ти нещо правиш ли, нещо записваш ли?“. Тя била бръкнала в единия джоб, бръкнала в другия и изкарала телефон и „химикал“, за който се установило, че бил записващо устройство. Събитието разстроило много колежките. След него Е. С. Д. саморъчно написала молбата за напускане, която била предадена на директора на ЦСРИХУ [населено място] и резолирана положително, след което свидетелката била изготвила заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. До края на този работен ден Е. С. Д. била спокойна като се била интересувала какви са начините за обезщетения, както и за това как може да кандидатства да бъде потребител в центъра. В края на работния ден на 22.02.2022 година в центъра пристигнала майката на Е. С. Д.. Свидетелката отсъствала, но от присъствалите колежки била разбрала, че поводът бил несъгласие с подадената от Е. С. Д. молба за напускане. Според свидетелката след скандала със записващото устройство Д. сама искала да напусне. По повод жалба до кмета на [община] от майката на Е. С. Д. за прекратяване на трудовото правоотношение на дъщеря й, свидетелката по своя инициатива изготвила становище вх. № 06/24.02.2022 година и жалба вх. № 04/24.02.2022 година. По същия повод към трудовото досие на Е. С. Д. били приложени: становище на директор на ЦСРИХУ [населено място] К., становище на Д. Т. П.-трудотерапевт в ЦСРИХУ [населено място]; становище от А. И.-рехабилитатор в ЦСРИХУ [населено място]; становище от Семаа С. Х.-хигиенист в ЦСРИХУ [населено място]; становище от М. Сюат Х.-хигиенист в ЦСРИХУ [населено място]; становище от П. М.-шофьор в ЦСРИХУ [населено място]; становище от А. М.-социален работник в ЦСРИХУ [населено място]; становище на П. З.-хигиенист в ЦСРИХУ [населено място]; становище от П. С.-на длъжност психолог в ЦСРИХУ [населено място]; становище от С. М.-социален работник в ЦСРИХУ [населено място]. От показанията на А. Е. И., от 2010 година в служебни правоотношения с ЦСРИХУ [населено място], които въззивният съд ценял при условията на чл. 172 от ГПК, се установявало, че на 22.02.2022 година, когато отишла на работа около 12. 30 часа, тъй като била втора смяна, била видяла колежките си много разстроени, а Е. С. Д. много притеснена, поради обстоятелството, че била хваната със записващо устройство. В разговор със свидетелката Д. била заявила, че не била искала да носи на служебното си място записващо устройство, но го била направила под натиск от майка си и баща си, както и, че много пъти им го била казвала да не го прави, защото се притеснявала и знаела, че е незаконно. Всяка вечер баща й прехвърлял файловете от записващото устройство в личния си компютър. Била обяснила на свидетелката, че била написала изцяло доброволно молба за напускане, защото осъзнавала, че това което била направила било незаконно, поради което се била притеснила и решила да напускане. По време на разговора обяснила, че все още не се била обаждала или писала на майка си, за да и каже, че била хваната и че била предала записващото устройство, защото се притеснявала от нейната реакция, след което се била разревала, което според свидетелката било вследствие емоционална нестабилност. Малко по-късно същият ден, около три-четири часа следобед, видимо много ядосана в ЦСРИХУ [населено място] била дошла майка на Д., влизайки с въпроса „Къде е Е.?“. След като от свидетелката било установено, че Д. се била заключила в тоалетната и „си била изключила телефона и че се притеснявала да провежда този разговор с майка си, майката със заповеднически тон попитала дали кабинетът на С. К. е отключен и била подала лист хартия на свидетелката с думите: „дай този лист на С. К..“ Свидетелката била отказала да вземе листа и се обърнала към А. М., която го била приела с обещанието да го предаде на директора. Двете служителки били установили, че това била молба, с която се искало предишна молба да не бъдела зачитана и според свидетелката била с подпис на майката, тъй като Е. С. Д. била през цялото време в центъра и нямала възможност да напише тази втората молба. Свидетелката обяснила на майката, че като външно лице нямала право да е в сградата на ЦСРИХУ [населено място] и, че ще предаде на дъщеря й, когато излезе от тоалетната, че я чака отвън, на което майката демонстративно отворила вратата, застанала на прага и зачакала. След като Е. С. Д. се появила майката започнала да й крещи. Свидетелката се притеснила за Д. и се била опитала да подслуша разговора, но майката се противопоставила, на което свидетелката била обяснила, че ако не иска да им слуша разговора можела да излезе отвън и там да говорят, на което майката се била разкрещяла: „Ти коя си?”. От показанията на А. Г. М., в служебни правоотношения с ЦСРИХУ [населено място] от 2010 година, които въззивният съд ценял при условията на чл. 172 от ГПК, се установявало, че до работното й място в ЦСРИХУ [населено място], Е. С. Д. била водена от майка си и баща си. Като трудотерапевт Д. никак не се била справяла със задълженията си, защото не можела, поради което имало и сигнал от потребител Д., както и оплакване от Г. М.. На 21.02.2022 година майката била пристигнала в ЦСРИХУ [населено място] по настояване на Т. Н., тъй като същият ден били узнали, че имало оплакване до кмета, за това, че последната набила Д., което било лъжа. Сутринта на 22.02.2022 година, около 9. 00 часа, Т. и директорът се били усъмнили, че Е. С. Д. ги записва, защото предния ден майка й много конкретно била казала на Е. „да записва”. Поискали от Д. и тя била извадила от единия си джоб „химикалка“, за която установили, че има светещ диод и място за зареждане, което било притеснило ищцата-изчервила се, започнала да пъшка, да се върти. След около половин-един час Д. била поискала лист хартия от М. (чистачката) и саморъчно написала нещо, след което го предала на М., а тя от своя страна го била занесла в съседната стая, където били С. К. и Т. Н.. Тогава свидетелката узнала, че било молба за напускане. В края на работния ден на 22.02.2022 година, около четири часа, били посетени от майката на Д., която от вратата започнала да вика: „Къде е Е., защо не си вдига телефона?“. Твърдяла, че са я били заключили в тоалетната. Свидетелката излязла да говори с майката, която й дала лист хартия с молба от името на Е. С. Д., която не била написана от нея, за да го предаде на С. К.. След това си били тръгнали, при което свидетелката била чула майката да казва на Д.: „Колко пъти ти казахме да не подписваш и да не пишеш нищо?“. В тежест на Е. С. Д. по делото било да докаже ,че е налице твърденият порок по отношение на едностранното й волеизявление за напускане на работа, което тя била изразила в писмена молба до работодателя си. На основание чл. 44 от ЗЗД правилата относно договорите намирали съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допускал те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, като в случая волеизявлението на Д. попадало в тази регламентация, тъй като с него се целяло прекратяване на нейното трудово правоотношение. На основание чл. 30 от ЗЗД заплашването било основание за унищожаване на договора, когато едната страна била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора, чрез възбуждане на основателен страх. За да било налице заплашване било необходимо: 1.) действие на другата страна или трето лице, което да било възбудило основателен страх у заплашвания чрез противоречащи на закона или морала действия на психическа принуда; 2.) действия, които да били предизвикали основателни страхове за предстояща злина, т. е. засягане на съществени лични или имуществени блага или интереси на заплашената или на нейни близки, като преценката за основателността на страха следвало да бъде обективна и абстрактна-с оглед на човек с нормален интелект и воля, а не с оглед на субективните качества на конкретния заплашван; 3.) осъществяването на тази злина да зависело в някаква степен от заплашващия. 4.) заплашването да било извършено за да застави заплашвания да извърши сделка с определено съдържание; 5.) да имало причинно-следствена връзка между заплашването и извършването на сделката от заплашваното лице, които предпоставки не се били установили по делото. От показанията на свидетелката А. Е. И., които кореспондирали безпротиворечиво с останалите събрани писмени доказателства и показанията на другите водени от ЦСРИХУ [населено място] свидетели, се установявало, че на 22.02.2022 година Е. С. Д. била притеснена от нерегламентираното използване от нея на звукозаписно устройство в работния процес, но го била правила под натиск от родителите си. Обяснила била на свидетелката А. Е. И., че била написала молбата за напускане сама, изцяло доброволно и че се притеснявала от реакцията на майка си. В този смисъл били показанията и на свидетелката А. М., която казвала, че Д. се била изчервила, започнала да пъшка и да се върти, признак на притеснение от откриването на звукозаписното устройство от служителите на „трудотерапевт“. От показанията на А. Г. М., се установявало, че след като Д. и нейната майка си били тръгнали, свидетелката била чула майката да казва: „Колко пъти ти казахме да не подписваш и да не пишеш нищо?“, което налагало извода, че върху Д. бил оказан натиск от майката да не напуска по собствено желание. Предвид това, въззивният съд считал ,че по делото не се доказвала твърдяната от Е. С. Д. принуда, която била упражнена от работодателя върху нея преди прекратяване на трудовото правоотношение да вземе решение и да напусне по собствено желание. Не се установили посочените от Е. С. Д. в исковата й молба твърдения ,че у нея са били създадени страхови представи съобразно предвиденото в чл.30 от ЗЗД и че волята й да подаде молба за прекратяване на трудовото й правоотношение била изтръгната по принудителен начин, чрез упражнена психическа принуда и възбуждане на основателен страх за живота, здравето, честта и имуществените й интереси и че упражненото влияние било с такъв интензитет, който представлявал сериозна заплаха, довела до възбуждането у нея на основателен страх. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд считал, че прекратяването на трудовото правоотношение на Е. С. Д. било законосъобразно и искът й по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил неоснователен и следвало да се отхвърли. Поради акцесорния си характер и с оглед изхода от правния спор по чл. 344, ал.1, т. 1 от КТ, неоснователни се явявали и исковете за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 5517.66 лева за времето през което Е. С. Д. била останала без работа. С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция била достигнала, съответствали на правните съждения на първоинстанционния съд, то обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. С. Д. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Шумен да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това (1.) допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение некредитирайки събраните в първоинстанционното производство доказателства?; (2.) за това допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение некредитирайки събрани в първоинстанционното производство доказателства по направено с отговора на въззивната жалба възражение за преклузия за събиране на доказателства в първоинстанционното производство?; (3.) за това нарушен ли е от страна на въззивния съд принципа на непосредствеността?; (4.) за това налице ли е основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, на което е прекратено трудовото правоотношение на ищцата при знание за заболяването й?; (5.) за това приложима и относима ли е разпоредбата на чл. 44 и чл. 30 от ЗЗД за пораждане, изменение или прекратяване на трудовото правоотношение?; (6.) за това с какви доказателствени средства ищецът следва да докаже осъществената от работодателя принуда за подаване на молбата за напускане?; (7.) за това получаването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение отразява ли действителната воля на служителката за прекратяването й?, както и (8.) за това следва ли да бъдат обективно ценени показанията на заинтересовани свидетели, които са служители при ответника? Последният, осми, от така поставените въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване, тъй като отговорът му се съдържа в разпоредбата на чл. 172 от ГПК, съгласно която показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Затова въззивният съд не е имал основание да изключва показанията на посочените във въпроса свидетели от доказателствения материал и да не ги преценява с оглед на всички останали доказателства по делото. Петият от въпросите също не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Шумен до касационен контрол, тъй като при постановяването му въззивният съд е възприел становището на Е. С. Д., че изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие е такова по чл. 44 от ЗЗД и по отношение на него намира приложение правилото на чл. 30 от ЗЗД. Въпросът би бил обуславящ ако съдът по съществото бе възприел обратното становище, а именно за неприложимост на разпоредбата на чл. 30, във връзка с чл. 44 от ЗЗД. Същевременно въззивният съд е приел, че евентуалната принуда, упражнена от работодателя спрямо работника или служителя, за подаване на заявление за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие по доказване с всички предвидени от закона доказателствени средства. Затова и шестия от поставените от Е. С. Д., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът би бил обуславящ в случай, че съставът на Окръжен съд Шумен бе приел, че доказването на принудата е ограничено откъм определени доказателствени средства. Седмият от поставените от Е. С. Д., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, също не обуславя допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът би бил обуславящ, в случай, че прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие се извършваше по инициатива на работодателя, като именно в този случай би могло да се преценява дали получаването на заповедта от работника или служителя представлява съгласие с направеното от работодателя предложение. В случая инициативата за прекратяване на правоотношението е на Е. С. Д., т. е. нейното съгласие е изразено в един предходен момент и не се нужда е от последващо потвърждаване от нейна страна. Четвъртият от формулираните от Д. въпроси също не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване, тъй като поначало за прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, здравословното състояние на работника или служителя е без значение. То би имало значение само ако заболяването поставя работника или служителя в невъзможност да разбира и/или ръководи действията си и е направено искане за унищожаване на изявлението по реда на чл. 31 от ЗЗД, каквато хипотеза не е налице по делото. Третият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Е. С. Д. въпроси се основава на това, че член на въззивния съдебен състав, който бил изготвил доклада по делото, е бил заменен, поради което съдията постановил обжалвания съдебен акт не бил участвал, нито пряко, нито косвено, при събирането на доказателства по делото, освен тези в последното съдебно заседание, което пряко или косвено било довело постановяване на съдебното решение в противоречие със закона. Така формулиран и обоснован въпросът се отнася до това дали съдебния състав, разглеждащ въззивната жалба, трябва да е неизменен от началото до края на въззивното производство или може целият или определени негови членове да бъдат заменени. Същият не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Шумен до касационно обжалване, тъй като в гражданското производство, за разлика от наказателното, не важи принципа за неизменност на състава. Първият и вторият от посочените в изложението на Е. С. Д. въпроси също не обуславят допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Шумен, тъй като при направено във въззивната жалба или в отговора на същата оплакване за недопустимост и/или неотносимост към спора на събрани пред първата инстанция доказателства, дължи произнасяне и по това възражение. В такъв случай въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка дали посочените доказателства са допустими и/или относими към спора да не се позове на тях при постановяване на решението си. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 217/07.09.2023 година на Окръжен съд Шумен, ІІ състав, постановено по гр. д. № 365/2023 година, по подадената срещу него от Е. С. Д., касационна жалба с вх. № 4827/13.10.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Е. С. Д. ще трябва да заплати на Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с увреждания [населено място] сумата от 1600.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение