Определение № 50693 от 29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2261/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 35 от 19.02.2021 г. по в.гр.д. 775/2020 г. на ОС - Сливен, с което са уважени изцяло искове с правно основание чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят „Регионална дирекция по горите“ – Сливен чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване и въззивното решение да бъде отменено като е неправилно. Ответниците - М. Г. Ч., В. К. Ч., Я. К. Ч., В. К. Ч. и Я. К. Ч. чрез процесуалния им представител са представили общ писмен отговор на депозираната касационна жалба, в който се излагат съображения за неоснователността ѝ. Претендират се разноски. С о пределение № 60274 от 29.10.2021 г. ВКС е спрял производството по делото, до приемане на решение по Тълкувателно дело № 1 от 2021 г. ОСГТК ВКС. Настоящият състав констатира, че е прието решение по ТД № 1/2021г. ОСГТК на ВКС, поради което производството по делото следва да се възобнови. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил „Регионална дикреция по горите“ – Сливен да заплати на М. Г. Ч., В. К. Ч., на Я. К. Ч., на В. К. Ч. и на Я. К. Ч. сума от по 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на К. Я.-съпруг на първата, баща на следващите двама и син на последните двама, починал на 03.03.2017г., вследствие на трудова злополука, настъпила на 28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.03.2017г. до окончателното ѝ изплащане. Установено е по делото, че ответното дружество е било работодател на К. Ч., който на 28.02.2017 г. е претърпял пътно – транспортно произшествие в следствие на което е починал. Пътното – транспортно произшествие е признато за трудова злополука с Разпореждане № 5104 – 19 – 17 от 04.04.2017 г. на Национален осигурителен институт - териториално поделение – Сливен. Oт медицинските документи в приложеното по делото ДП № 110/2017 г. по описа на РУ – Ямбол и приетата с исковата молба епикриза се установява, че няколко дни преди инцидента К. Ч. е страдал от повишена температура, отпадналост и кашлица, а при приема му в болницата в следствие на инцидента пострадалият е диагностициран с пневмония, като придружаващо заболяване, и наличие на множеството травми получени в следствие на инцидента. На 03.03.2017 г. пострадалият работник е починал. Съдът е счел за неоснователно възражението, направено едва във въззивната жалба на работодателя, за непоставен обезопасителен колан от пострадалия при обсъждане на като факт от значение за съпричиняване на злополуката Приел е, че това възражение може да бъде направено след изтичането на срока по чл.131 от ГПК – срока за отговор на исковата молба, но най-късно до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, което в случая не е сторено. Прието е че по отношение на това възражение е настъпила преклузия. Като допълнително съображение въззивният съд е приел, че работодателят не и доказал кои увреждания на пострадалия са причинени, в резултат на евентуалната липса на обезопасителен колан, т.е. за установяване на причинната връзка между увреждането /настъпилата смърт/ и непоставянето на обезопасителен колан. Съдът е посочил, че при условията на чл.201, ал.2 КТ отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи, а именно когато работникът е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност. Посочил е, че актуалната съдебна практика определя грубата небрежност като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка, когато пострадалият работник е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност, като преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Прието е, че в случая трудовата злополука всъщност е ПТП и то е настъпило поради предприети технически неправилни действия на водача с допуснато напускане на дясната лента на платното за движение след извършена маневра изпреварване, но съдът намира, че нарушението на пострадалия Ч. не може да се квалифицира като тежко нарушение на правилата за движение по пътищата. Технически неправилни действия с волана и загубата на контрол върху автомобила с допускането му да навлезе в банкета, според въззивната инстанция не могат да се квалифицират като груба небрежност, а като обикновена такава. Съдът е отчел факта, че предприетата и завършена маневра изпреварване, предхождаща ПТП, е предприета на участък от пътя, в който изпреварването е разрешено, няма данни да е извършена неправилно, пътят е бил сух, времето ясно, при липса на насрещно движещи се МПС, като сама по себе си не е причина за настъпилото ПТП. Съобразен е и факта, че водачът на автомобила не е професионален шофьор, той не заема такава длъжност при ответния работодател, не управлява въпросния автомобил постоянно като част от трудовите си задължения, за да се изисква и очаква от него по-професионално от обикновеното поведение при подобни ситуации на пътя. Завишени изисквания спрямо него не могат да се поставят и реакцията му, според съда, е проява на обикновена небрежност – недостатъчен контрол върху автомобила и техническо неправилно действие при завиване на волана, които обаче не могат да се квалифицират като груба небрежност. Няма данни пострадалият да се е поставил съзнателно в състояние да не може адекватно да управлява МПС - не е установено да е бил под въздействието на алкохол или наркотични вещества. Във връзка с възраженията относно наличието на заболяване пневмония и обстоятелството дали това заболяване е повлияло състоянието и поведението на водача при въпросната маневра е прието, че това обстоятелство и връзката му с ПТП и поведението на починалия служител не е било въведено в първоинстанционното производство от някоя от страните и доказателства – гласни под формата на свидетелски показания, както и заключение на вещо лице, не са събирани. Посочено е, че диагнозата налична пневмония в дясно се установява единствено от анализа на епикриза –МЗ от 03.03.2017г., изд. от МБАЛ „Св. Пантелеймон“ АД, [населено място], където е посочено като придружаващо заболяване и по делото не са ангажирани доказателства и съдът не може да направи извод дали и доколко това заболяване е повлияло на моментната реакция на водача при предприемане на технически неправилните действия с волана и промяна на направлението на автомобила към десния банкет. По отношение на скоростта за движение, действително същата превишава максимално разрешената за този пътен участък скорост – 90 км/ч /няма данни за специални ограничения на скоростта в участъка/, но съдът е приел, че с оглед извършената маневра изпреварване на друго МПС – лекотоварен бус, превишаването на скоростта с минималното ускорение над допустимото не може да се квалифицира като тежко нарушение и груба небрежност, тъй като е действие, което редица водачи на МПС при подобна маневра естествено предприемат, като след това – след прибиране в своето платно за движение последва логично намаляване на скоростта и влизане в границите на законово допустимата скорост. Вещото лице е посочило, че в случай, че автомобилът продължи движението си в дясната пътна лента, то скоростта на движение на автомобила е била технически съобразена, тъй като не би последвала загуба на управление. При така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е счел, че не може да се приеме, че пострадалият е допуснал груба небрежност при управлението на МПС, чрез допускане на такова тежко нарушение на правилата за движение по пътищата, с което да е съпричинил вредоносното събитие. Наследодателят е допуснал несъзнавана, обикновена непредпазливост, изразяваща се в нарушение на правилата за движение по пътищата, която не е основание за намаляване на дължимото обезщетение. Поради това, въззивният съд е приел, че не са налице условията на закона за намаляване на отговорността на работодателя при обезвреда на вредите, настъпили от смъртта на служителя, настъпила в резултат на процесната трудова злополука. Съдът е приел, че починалият и семейството му /съпруга и деца – неженени/ са живеели в една къща и в общо домакинство и с родителите му, като отношенията били прекрасни, основавали са се на обич и доверие, а със загубата му са лишени от подкрепата, която последният е давал, която са очаквали и за в бъдеще, като загубата му била шок за всички ищци. Прието е, че смъртта на сина е лишила родителите от обичта и подкрепата, която те са получавали от него, и с оглед естеството и съдържанието на съществувалата помежду им родствена връзка, изключителни близки и всеотдайни отношения е нормално да се очаква, че болката и мъката от загубата на детето им са непреодолими във времето. При определяне размера на дължимото се обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди от трудовата злополука съдът е взел предвид представените от ищците служебни бележки, от които се установява, че всеки от тях е получил от ответното дружество брутна сума в размер на 17 820 лв. или 16 000 лв. след данъчно облагане. Сумите са изплатени на наследниците на починалия в следствие на трудовата злополука служител на Изпълнителната дирекция по горите на основание чл. 201, ал.6 от Закона за горите, съобразно посочената норма обезщетението представлява 12 брутни месечни заплати на служителя. От представените от конституираното трето лице – помагач в производството „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД писмени документи, от които се установява, че застрахователят е заплатил на ищцата М. Ч./съпруга/, В. Ч./дъщеря/ и Я. Ч./син на починалия/ суми в размер на 1666, 68 лв., както и сума в размер на по 500 лв. разноски за погребение. Съдът, като е съобразил и събраните по делото доказателства, е приел, че р азмерът на обезщетението за ищцата – съпруга на починалия от 100 000лв. е справедлив и от него следва да се приспадне размера на платеното от работодателя обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ в размер на 17820лв., както и платеното й от застрахователя „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД обезщетение от 2166,68лв. /1666,68лв.+500лв. разноски за погребение/. По този начин се получава размер на обезщетението от 80013,32лв. Тъй като исковата претенция е в размер на 80 000лв. и с оглед диспозитивното начало и забраната за присъждане свръх петитум, то искът следва да се уважи в претендирания размер от 80000лв. По отношение на ищците деца на починалия, размерът на дължимото обезщетение се определя, като от определения като справедлив размер от по 100000лв. за всеки, се приспадне размера на платеното от работодателя обезщетение по чл.201, ал.6 от ЗГ - 17820лв. за всеки от двамата, както и платеното им от застрахователя „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД обезщетение от по 1666,66лв. на всеки. По този начин се получава размер на обезщетението за всеки един от тях от по 80513,34лв. Тъй като исковата претенция е в размер на по 80000лв. и с оглед забраната за присъждане свръх петитум, то исковете им следва да се уважат в претендирания размер от по 80000лв. за всеки от двамата. По отношение на ищците –майка и баща на починалия, размерът на дължимото обезщетение се определя, като от определения като справедлив размер от по 100000лв. за всеки, се приспадне размера на платеното от работодателя обезщетение по чл.21, ал.6 от ЗГ - 17820лв. за всеки от двамата. По този начин се получава размер на обезщетението за майката и за бащата от по 82180,00лв. Тъй като исковата претенция е в размер на по 80000лв. за всеки и с оглед забраната за присъждане свръх петитум, то исковете им следва да се уважат в претендирания размер от по 80000лв. за всеки от двамата. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задълженията на съда да обсъди всички съобрани по делото доказателства, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и съответно въведените възражения, както и да отговорина всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, за задължението на съда да постанови съдебното решение въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, за правомощията на въззивната инстанция относно доклада по делото, когато докладът на първоинстанционния съд е непълен или неточен и жалбоподателят е направил оплаквания в тази посока във въззивната си жалба,за крайния момент, до който може да бъде заявено възражението за съпричиняване на иск с правно основание чл. 200, ал.1 КТ и конкретните обстоятелства, на които се основава и следва ли съдът при общо заявено възражение за съпричиняване да вземе предвид и други установени по делото обстоятелства за приноса на пострадалия без изричното им въвеждане от страната, дори служебно да изследва въпроса за съпричиняването, за предпоставките по чл. 201, ал.2 КТ за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия работник - кога постадалият работник е проявил груба небрежност, водеща до съпричиняване на вредоносния резултат, длъжен ли е съдът(при наличие на такова възражение) да намали отговорността на работодателя, ако работникът е допринесъл за трудовата злополука настъпила при пътнотранспортно произшествие, с груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ като е извършил тежки нарушения на нормативни актове – в случая Закона за движение по пътищата, кои нарушения на правилата за движение по пътищата, допуснати от пострадалия работник следва да се квалифицират като груба небрежност, възползването на правоимащите лица от алтернативата да получат обезщетение, предоставено по специалния чл. 201, ал.6 Закон за горите, изключва ли възможността да се търси втори път обезщетение от същите лица по общия закон съгласно чл. 200, ал.1 КТ; при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди, съдът ограничен ли е от обективираната в исковата молба преценка на ищеца относно справедливия размер на следващото му се обезщетени, при редукция на обезщетението за вреди с вече получени от пострадалите обезщетение – от самия работодател и от третото лице застраховател, следва ли да намали претенцията от него като справедлив размер на компенсацията или претендирания такъв, както и за приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение при предявен пряк иск срещу работодателя по чл. 200, ал.1 КТ, за задълженията на съда да посочи всички критерии и обстоятелства за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимущесветени вреди, както и значението на тези обстоятелства за размера на обезщетението. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на решения на състави на ВКС по тълкуване на понятието "груба небрежност" по смисъла на чл. 201 КТ Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът е приложил еднакъв оценъчен критерии за всички ищци, без да е отчел конкретните обстоятелства, от значение за всеки един от тях. По въпроса при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди, съдът ограничен ли е от обективираната в исковата молба преценка на ищеца относно справедливия размер на следващото му се обезщетени, при редукция на обезщетението за вреди с вече получени от пострадалите обезщетение – от самия работодател и от третото лице застраховател, следва ли да намали претенцията от него като справедлив размер на компенсацията или претендирания такъв, както и за приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение при предявен пряк иск срещу работодателя по чл. 200, ал.1 КТ, настоящият състав е счел, че от значение за отговора на същия е постановяването на тълкувателно решение по Тълкувателно дело №1/2020г. ОСГ ТК на ВКС по въпроса: „При прилагане разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт ограничена ли е в рамките на претендираната от пострадалия с исковата молба сума или размерът на справедливото обезщетение, което се намалява според установеното съпричиняване, не е обусловен от заявената претенция, но не може да се присъди сума,надхвърляща поисканата в петитума“. В тълкувателното решение е прието: “При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба“. С оглед на така дадения отговор на поставения от жалбоподателя въпрос с тълкувателното решение съставът на ВКС, четвърто г.о. намира, че не е налице противоречие с практиката на ВКС при разрешаването на същия от въззивният съд в обжалваното решение, тъй като съдът е определил размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от трудовата злополука именно без да е взел като горна граница претендирания размер в исковата молба. По въпросите за задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и съответно въведените възражения, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, за задължението на съда да постанови съдебното решение въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, както и за правомощията на въззивната инстанция относно доклада по делото, когато докладът на първоинстанционния съд е непълен или неточен и жалбоподателят е направил оплаквания в тази посока във въззивната си жалба, не налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Тези въпроси са относими към правомощията на въззивния съд, по отношение на които са дадените разяснения в ТД№1/2013г. ОСГТК на ВКС –т.1 и 2, където се приема, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище, както и че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Приема се, че само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая съдът в съответствие с тази практика се е произнесъл по спорния предмет на делото, като е изложил мотиви за това, кои възражения намира за основателни и кои не, и е анализирал заключението на приетата по делото експертиза в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, за да обоснове своя извод за липса на предпоставки за приложение разпоредбата на чл.201 КТ. В конкретния случая жалбоподателят в своята въззивна жалба не е направил оплакване за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада по делото, нито е поискал събирането на нови доказателства, което да обуславя необходимостта въззивният съд служебно да изисква събирането на такива. По въпросите до кой момент може да бъде заявено възражението за съпричиняване на иск с правно основание чл. 200, ал.1 КТ и конкретните обстоятелства, на които се основава и следва ли съдът при общо заявено възражение за съпричиняване да вземе предвид и други установени по делото обстоятелства за приноса на пострадалия без изричното им въвеждане от страната, дори служебно да изследва въпроса за съпричиняването, за предпоставките по чл. 201, ал.2 КТ за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия работник - кога постадалият работник е проявил груба небрежност, водеща до съпричиняване на вредоносния резултат, длъжен ли е съдът(при наличие на такова възражение) да намали отговорността на работодателя, ако работникът е допринесъл за трудовата злополука настъпила при пътнотранспортно произшествие, с груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал.2 КТ като е извършил тежки нарушения на нормативни актове – в случая Закона за движение по пътищата, кои нарушения на правилата за движение по пътищата, допуснати от пострадалия работник следва да се квалифицират като груба небрежност, възползването на правоимащите лица от алтернативата да получат обезщетение също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В решението на въззивния съд, в което е прието, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ, е постановено в съотвествие с практиката на ВКС, според която груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Приема се, че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно укоримо защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. Дали поведението на пострадалия е рисково и до каква степен то е довело до настъпване на вредата се установява във всеки конкретен случай. Именно конкретната преценка на събраните по делото доказателства е обусловила извода на въззивния съд ,че не намира приложение разпоредбата на чл.201 КТ. Въпросът възползването на правоимащите лица от алтернативата да получат обезщетение, предоставено по специалния чл. 201, ал.6 Закон за горите, изключва ли възможността да се търси втори път обезщетение от същите лица по общия закон съгласно чл. 200, ал.1 КТ не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същият не е обусловил решаващите изводи на съда за дължимост на обезщетение за вредите от настъпилата смърт при трудова злополука, нито преценката за размера на дължимото се справедливо обезщетение за същите, а именно в интерес на жалбоподателя със заплатената сума съдът е намалил същия. Решението не и очевидно неправилно, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът е приложил еднакъв оценъчен критерии за всички ищци, без да е отчел конкретните обстоятелства, от значение за всеки един от тях, тъй като съдът е изложил мотиви по какви критерии е определил дължимото се на всеки ищец обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг, баща и син. На основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.8 ГПК на ответниците по жалба не следва да се присъждат разноски за тази инстанция, тъй като не са представени доказателства за наличие на предпоставките на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата-наличие на материално затруднение на всеки един от ответниците, представлявани от адв. П. К.. Предвид изложените съображения, съдът