Определение № 3268 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 208/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. А., Р. М. Ф. и Ш. И. М., чрез адв. Я. М. С. от САК, и касационна жалба на „Олмена транс“ ООД, [населено място], чрез адв. Н. М. от АК-К., срещу въззивно решение № 165/31.10.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 70/2025 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, в частта му с която е потвърдено решение № 177/01.04.2024 г. по гр.д. № 1019/2022 г. на Районен съд – Кърджали, в частта с която „Олмена транс“ ООД е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 КТ, да заплати: на С. А. А. сумата 27 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие смъртта на Е. Р. М. с /лице съжителствало на семейни начала с ищцата/, настъпила на 01.11.2021 г., в резултат на трудова злополука, а на Р. М. Ф. и Ш. И. М. сумите от по 27 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие смъртта на сина им Е. Р. М., настъпила на 01.11.2021 г., в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 01.11.2021 г., а исковете за разликите над присъдените суми до пълните претендирани размери от по 90 000 лв. за всеки от ищците са отхвърлени. Ищците С. А. А., Р. М. Ф. и Ш. И. М. обжалват въззивното решение в частите, отхвърлящи предявените от тях искове за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди за горниците над уважените размери до пълните предявени размери от по 90 000 лв. на исковете им. В касационната жалба излагат доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Сочат, че съдът макар и да е приел, че за размер на обезщетение от по 90 000 лв. за всеки от ищците е справедлив, неправилно е стигнал до извод, че в случая било доказано проявена „груба небрежност“ от страна на пострадалото лице Е. Р. М. и съпричиняване от негова страна, с оглед на което намалил обезщетението със 70%. Молят решението в тези части да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси: 1. „При определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД?“; 2. „Съставлява ли нарушение на чл. 52 от ЗЗД позоваването в съдебното решение, че обезщетението се определя по справедливост, без да са посочени обстоятелствата и критериите, въз основа на които се определя същото?“; 3. „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?“; 4. „Може ли изводът за наличие на „груба небрежност“ на работника да се основава на предположение, без доказателства за действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и механизма на злополуката?“; 5. „Всяко действие на работника при изпълнение на трудовите задължения ли се явява съпричиняващо при трудова злополука и основание за намаляване на обезщетението по чл. 201, ал. 2 КТ?“; 6. „Следва ли де се приеме наличие на груба небрежност от работника, като същия е допуснал нарушение на трудови задължения поради обективна невъзможност да спази правилата на работа поради неосигуряване на средства за безопасност от работодателя?“; и 7. „Следва ли де се приеме наличие на „груба небрежност“ и в какво съотношение при условие, че нарушение на трудовите задължение и на нравилата за безопасност от работника са свързани с обективна невъзможност да бъдат изпълнени трудовите задължение без тези нарушения, поради неосигуряване на технически средства за безопасното им изпълнение от работодателя (липса на оборудване на товарен автомобил със спирателни клинове в случая), т.е. за нарушението работодателят има принос, като не осигурил средства за безопасно извършване на работата?; 8. „Всяко нарушение на трудовите задължение и правилата за безопасност ли се явява „груба небрежност“ и какви са критериите за разграничение на обикновената от грубата небрежност при изпълнение на трудовите задължения, респ. следва ли съдът с решението си да мотивира ограничителните критерии при определяне на степента на констатирана небрежност от работника?“. Считат, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 121/15.11.2017 г. по гр. д. № 5321/2016 г. на III г.о.; решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на IV г.о.; решение № 276/06.11.2017 г. по гр. д. № 106/2017 г. на IV г.о.; решение № 156/05.01.2018 г. по гр. д. № 5302/2016 г. на III г.о.; решение № 113/17.09.2018 г. по гр. д, № 1603/2017 г. на IV г.о. и решение № 253/07.03.2018 г. по гр. д. №4430/2016 г. на IV г.о. По третия въпрос също се сочи противоречие с разрешенията, дадени в решение № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на IV г.о. и решение № 127/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о. Според касаторите – ищци разрешенията на въпроси № 4 и 5, дадени от въззивния съд, са в противоречие с: решение № 310/27.01.2014 г. по гр. д. № 1145/2012 г. III г.о. и решение № 50217/09.11.2022 г. по гр. д. № 1201/2022 г. на III г.о. По въпроси №№ 6, 7 и 8 се твърди, че е налице противоречие с ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК; решение № 79/27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. на IV г.о.; решение № 51/08.05.2018 г. по гр.д. № 2302/2017 г. на III г.о.; решение № 302/07.10.2013 г. по гр.д. № 3248/2013 г. на IV г.о.; решение № 202/12.12.2014 г. по гр.д. № 1298/2014 г. на III г.о.; решение № 194/21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г. на III г.о. Излагат се съображения, че въззивното решение в обжалваната му част е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът „Олмена транс“ ООД не е подал писмен отговор на касационната жалба на ищците в законоустановения срок и не е взел становище по същата. Същият обжалва въззивното решение в осъдителните му части, с които исковете на ищците са уважени, както следва: на ищцата С. А. А. за разликата над 10 000 лв. до размера от 27 000 лв., а на ищците Р. М. Ф. и Ш. И. М. за разликата над 5 000 лв. до размера от 27 000 лв. Излага твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон, и за необоснованост. Счита, че размерът на определеното обезщетение за неимуществени вреди на всеки от ищците е необосновано завишен. Изразява се и несъгласие с определения размер на съпричиняване от страна на служителя Е. Р. М., тъй като според ответника единствено и само поведението на М. при управлението на МПС и неспазването на неговите задължения като водач е било причина за настъпване на трагичния резултат. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ответникът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а именно: с т. II на ППВС № 4/1968 г. и ТР № 4/29.01.2013 г. по тьлк. дело № 4/2012 г., както и с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 58/20.04.2018 г. по гр.д. № 2037/2017 г.; решение № 290/18.11.2015 г. по гр.д. № 15/2015 г. на IV г.о.; решение № 25/16.02.2016 г. по гр.д. № 3233/2015 г. на III г.о.; решение № 348/2011 г. по гр.д. № 387/2010 г.; решение № 510/2010 г. по гр.д. № 1923/2009 г.; решение № 291/2012 г. по гр.д. № 951/2011 г.; решение № 79/2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. и решение № 125/04,05.2016 г. по гр.д. № 4417/2015 г. на IV г.о. без касаторът да е формулирал конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Изразено е несъгласие с извършения от въззивния съд анализ и оценка на приетите по делото доказателства, с преценката извършена от съда на обстоятелствата относими към понятието „справедливост” при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, а така също и с приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултата от пострадалия служител. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по тази С. А. А., Р. М. Ф. и Ш. И. М. са подали писмен отговор, с който оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата. „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], трето лице помагач на страната на ответника, в писмени отговори на касационните жалби на страните, изразява становище за неоснователност на жалбата на ищците и зачастична основателност на жалбата на ответника- работодател. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: За да уважи предявените искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди до посочените размери, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ. Приел е, че Е. Р. М. е бил син на ищците Р. М. Ф. и Ш. И. М., и е живеел на семейни начала с ищцата С. А. А.. Между Е. М. и ответното дружество бил сключен граждански договор от 29.10.2021 г. с предмет на договора: извършване на определена работа К.- Б. –К., за периода от 29.10.2021 г. до 01.11.2021 г., за превоз на земна маса на строителен обект в [населено място], длъжност: „шофьор“ на тежкотоварен камион Мерцедес над 12 т, който договор бил обявен за трудов договор, по чл. 405а от КТ с Постановление на Дирекция „Инспекция по труда“ - К. от 01.11.2021 г. На 01.11.2021 г. настъпила трудова злополука с пострадал Е. Р. М., който починал по време на осъществяване на трудовата си дейност. Според протоколите съставени във връзка с разследване на злополуката, в деня на инцидента М. се намирал на обичайното си работно място - пътен участък до строителен обект в [населено място], обл.К.. Нямало точни показания за конкретните му действия. След неуспешен опит за връзка по телефон, управителят на фирмата - М. М. и сина му - Е. М., намерили ищеца паднал под задната гума на камиона /който приживе последния управлявал/. Опитвали се да го освободят изпод гумите на автомобила, но разбирали, че той вече е мъртъв. Нямало информация за проведени инструктажи и обучения за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, липсвала оценка на риска на работната дейност. С влязло в сила разпореждане № 5104-08-11 от 31.03.2022 на ТП на НОИ – К. злополуката била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Механизмът на трудовата злополука и причината за смъртта на работника са изяснени от приетите по делото СМЕ и САТЕ. Според заключението на СМЕ, смъртта на Е. М. се дължи на множество несъвместими с живота увреждания - масивни разкъсвания на органи от гръдната и коремната кухина. Смъртта настъпила много бързо и била неминуема. Описаните травматични увреждания възникнали при действието на твърд тъп предмет с изключително голяма сила и добре отговаряли да са възникнали при прегазване /притискане от колелото/ от тежко МПС през корема и гърдите. При изследването на трупа на Е. М. не били установени налични травматични увреждания, които не могат да бъдат обяснени с прегазване и притискане от масивна автомобилна гума от товарен автомобил с голяма маса. Констатираните при изследването травматични увреждания имали категорично характеристика на прижизнени такива, т.е. прегазването било причинено приживе на М.. Установена била концентрация на етилов алкохол в кръвта на М. от 0,69 промила, която отговаряла на лека степен на алкохолно опиване, която се характеризира с емоционална неустойчивост, лесна уморяемост, отслабване на концентрацията, на вниманието, съобразителността, забавени реакции, умерено изразени координационни нарушения, вегетативни смущения. Въз основа на заключението на техническата експертиза е прието за установено, че товарен автомобил марка „Мерцедес 3240 А.”, управляван от Е. М. е превозвал изкопни маси до [населено място]. На датата на инцидента, около 18,10 ч., М. позиционирал автомобила на разтоварището, дал назад и при което колелата на най-задния мост се покачили върху насипа на около 0,30 м. над нивото на околния терен, при което автомобилът получил наклон напред. Водачът М. изключил двигателя на автомобила, без да задейства ръчната спирачка, след което слязъл от автомобила. В тази ситуация той слизайки от кабината все още не бил предприел действия по разтоварването /ръчната спирачка не е била задействана и технологично не е било възможно то да се извърши/. При слизането от кабината, М. следвало да бъде изключително внимателен да не попадне в габаритите на автомобила. Преди да слезе от нея, следвало да хоризонтира автомобила и да задейства ръчната спирачка. По неизвестни причини попаднал между левите колела на I-ви и II-ри предни мостове, т.е. в габаритите на автомобила. В този момент поради необезопасяването, под действието на хоризонталната съставка на силата на теглото, и това, че задния край на коша бил проникнал в разтоварени изкопни маси, автомобилът се придвижил напред като притиснал /прегазил/ с лявото колело на II-ри преден мост М.. Според вещото лице по САТЕ, от техническа гледна точка причината за инцидента на 01.11.2021 г. била липсата на обезопасяване на товарния автомобил срещу потегляне по наклона на насипа и попадането на М. в габаритите на автомобила. Ако автомобилът е бил обезопасен преди водача да слезе от кабината и да навлезе в габаритите му, инцидентът нямало да се случи. Към момента на инцидента, процесния товарен автомобил бил технически изправен и нямало констатирани технически неизправности по него, които да са в причинна връзка с инцидента. Нямало и причинно - следствена връзка между товара в автомобила и настъпилата смърт на М.. За да не настъпи инцидента, при необезопасен автомобил, М. не следвало да навлиза в габаритите на автомобила. Неправилно било необезопасяването на автомобила и навлизането на М. в габаритите му. При определяне на размерите на дължимите обезщетения съдът е приел, че за възмездяване на неимуществените вреди на ищците от настъпилата смърт на Е. М. са необходими и достатъчни по 90 000 лв. за всеки от тях, така както са претендирали в исковата молба. Приел е за неоснователни възраженията поддържани от ответника във въззивната му жалба, че на родителите на М. следва да бъде определено обезщетение в по-нисък размер, тъй като от показанията на разпитаните свидетели, било установено, че М. не бил прекъсвал връзката с родителите си и се е грижил за тях. Съдът е приел, че размерите на обезщетенията, дължими на ищците, следва да бъдат намалени поради установено съпричиняване от страна на работника в размер на 70 %. За да определи степента на съпричиняване, въззивният съд се е позовал на заключението на САТЕ, като е посочил, че основна вина за настъпването на инцидента е поведението на починалия, който е проявил груба небрежност като не взел всички възможни мерки, за да предотврати настъпването на злополуката /преди слизането от автомобила да вземе необходимите мерки за обезопасяване му, и да не навлиза в габаритите на необезопасения автомобил/, като освен това е бил с отслабена концентрация и в състояние на алкохолно опиянение - била установена и концентрация на етилов алкохол в кръвта му от 0,69 промила, отговаряща на лека степен на алкохолно опиване, характеризиращо с емоционална неустойчивост, лесна уморяемост, отслабване на концентрацията, на вниманието, съобразителността, забавени реакции, умерено изразени координационни нарушения, вегетативни смущения /видно от заключение на СМЕ/. От друга страна, съдът е взел предвид констатираните нарушения и пропуски на работодателя - дружеството не сключило трудов договор с починалия въпреки наличието на предпоставки за това, като в резултат от липсата на трудов договор на М. не били извършвани необходимите инструктажи и обучения за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, както и оценка на риска на работната дейност, като е приел, че това поведение от страна на работодателя също е допринесло за настъпването на вредоносния резултат. В заключение, съдът е определил крайните размери на обезщетенията от по 27 000 лв. за всеки ищец. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В случая, касаторът - ответник не е формулирал правен въпрос, съобразно разясненията на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Поставените в изложението на касаторите – ищци въпроси с №№ 1 и 2, се свеждат до обобщения въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Същите са неотносими и не могат да обусловят достъп до касация на въззивното решение в обжалваната от ищците част, доколкото спор дали определения от първоинстнционния съд като справедлив размер на обезщетенията за всеки ищец от по 90 000 лв. не е бил повдиган пред въззивния съд. Изрично във въззивната си жалба ищците са посочили, че така определения размер от първоинстнционния съд е „справедлив и законосъобразен“. Въведените от тях оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстнционния акт са били свързани единствено с приетият от съда процент на съпричиняване от пострадалия М. от 70 %, довел до редуциране на определеното обезщетение до размер на 27 000 лв., което според ищците не кореспондира с реалния обем на вредите. В случая при отчетено и от въззивния съд 70 % съпричиняване от страна на пострадалия, на всеки от ищците са присъдени суми, след намаляване на определеното чл.52 от ЗЗД, обезщетение от по 90 000 лв., намерено от съда за необходимо и достатъчно /с оглед и на заявеното в исковата молба/ за възмездяване на неимуществените им вреди. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 3 повдигнат от ищците въпрос, който макар да обуславя обжалваното решение, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т. ч. и тази посочена в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства (експертизи, писмени доказателства и свидетелски показания) и установените от тях правнорелевантни факти. Съдът е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи относно наличието на фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, размера на дължимите от работодателя обезщетения и степента на установеното съпричиняване от страна на пострадалия. Обстоятелството, че ищците не са съгласни с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както се посочи по-горе, не са предмет на проверка във фазата по селекция на касационната жалба. Повдигнатите от ищците въпроси с №№ от 4 до 8, касаят приложението на чл. 201, ал. 2 КТ: Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно-обезпечителна, договорна, има обективен характер и не представлява санкция за неправомерно поведение на работодателя, поради което работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. В константната практика на ВКС грубата небрежност се определя като липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /в т. см. решение № 55/21.06.2023 г. по гр. д. № 3556/2022 г. на III г.о./. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Вината на пострадалия не може да се предполага - доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и за механизма на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи. За да бъде намалено обезщетението при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, работодателят съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за съпричиняване на работника поради груба небрежност и да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на IV г.о./. Грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения, който се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението /в т. см. решение № 169/19.03.2023 г. по гр. д. № 5295/2023 г. на III г.о./. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Възражението на работодателя за съпричиняване от страна на пострадалия работник е било разгледано от въззивния състав, като последният с оглед на събраните по делото доказателства е обосновал извод за неговата основателност, респ. за доказаност на проявена от работника груба небрежност. Посочил е обстоятелствата, въз основа на които е определил степента на установеното съпричиняване и съразмерно с този процент на съпричиняване е намалил обезщетенията за неимуществени вреди. Предвид това, по тази група въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не е налице соченото и от ищците, и от ответника, основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите на страните не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение