Определение № 882 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3858/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 215/03.07.2024 г. по гр.д. № 287/2024 г., с което Окръжен съд – Сливен, потвърждавайки решение № 260004/03.04.2024 г. по гр.д. № 287/2021 г. на Районен съд - Сливен, е осъдил „Е.Миролио“ ЕАД да заплати на основание чл. 200 КТ на М. С. С. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 23.02.2018 г., ведно със законните лихви от датата на злополуката, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер за сумата 50 000 лв. Касаторът М. С. иска решението да бъде допуснато до касационен контрол в частта, с която искът е отхвърлен, по въпроса как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по иска по чл. 200 КТ на работник, пострадал при трудова злополука? Касаторът счита въпросът обуславящ – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с ППлВС № 4/23.12.1968 г., което има запазено задължително действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) и се прилага за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество касаторът се оплаква, че решението противоречи на чл. 52 ЗЗД. Касаторът „Е.Миролио“ ЕАД иска касационният контрол да бъде допуснат по същия въпрос и предпоставки, каквито касаторът-ищец поддържа, респ. твърди, но в частта на въззивното решение, с която искът е уважен. Повдига и други материалноправни въпроси, които уточнени и конкретизирани според разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния: Следва ли да се приеме, че работникът е допринесъл за трудовата злополука, допускайки „груба небрежност“ в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ, когато злополуката е настъпила вследствие проява на хронично заболяване, за което работникът е знаел, но не е лекувал? Касаторът-ответник счита и този въпрос включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че има значение за точното прилагане на чл. 201, ал. 2 КТ и за развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД и чл. 201, ал. 2 КТ. Всеки касатор оспорва значението на повдигнатите въпроси и жалбата на насрещната страна. Всеки претендира разноските по делото. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че според оплакванията във въззивните жалби срещу първоинстанционното решение за частично уважаване на иска по чл. 200 КТ в размер на сумата 15 000 лв., пред него спорът е концентриран в три насоки. Първо, какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди от трудовата злополука от 23.02.2018 г. Второ, дали твърденията на работодателя по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, ако са верни, обосновават „груба небрежност“ в смисъла по чл. 201, ал. 1 КТ, а именно че от 2014 г. ищцата е с диагноза „анемия“, но не се е лекувала, заболяването е станало хронично, и проява на анемията е причина при почистването на предпредачната машина – авторегулатор, ищцата да залитне или дори за момент да загуби съзнание, и да падне по гръб от третото най-горно стъпало на машината. Трето, дали твърденията по възражението са доказани. Препращайки към фактическата обстановка в първоинстанционното решение, въззивният съд е намерил, че ищцата е работила по трудов договор с ответника като „предач“. На 23.02.2018 г. около 22.00 ч. в края на работната си смяна при почистване на предпредачната машина-авторегулатор, което е част от възложените й трудови задължения, макар изпълнявайки точно инструкциите на работодателя и ползвайки обувки, препятстващи подхлъзване, предоставени й от работодателя, тя пада по гръб върху циментовия под на помещението от най-горното трето стъпало на машината. Ударът е увредил 12-тия гръден прешлен на гръбначния й стълб, вследствие на което по причина на трудовата злополука с решение на ТЕЛК й е определена 50 % трайно намалена работоспособност. Въззивният съд е приел, че следните обстоятелства, които са установени по делото са от значение, за да определи сумата 15 000 лв. за справедлив размер на обезщетението: 1) към злополуката ищцата е на 47 години; 2) травмата е тежка – счупване на 12-тия гръден прешлен, представляващо фрактура от компресионен тип на гръбначния стълб; 3) злополуката е настъпила в края на работната смяна, при насъбрана умора в късния час от работния ден и при падането върху циментовия под – при тези установени обстоятелства, ищцата неизбежно се е уплашила и е била силно стресирана; 4) през първите 6 месеца по лекарско предписание е носила специален реклинационен корсет, който е затруднявал всяко движение на снагата и е създавал неудобства дори при елементарни действия; 5) била е затруднена в самообслужването и се е нуждаела от чужда помощ; 6) препоръчаното й оперативно лечение за възстановяване на височината и обема на увреденото прешлено тяло, за осъществяване на декомпресия и стабилизиране на гръбначния стълб, което макар да не е изпълнила, също установява тежестта на травмата; 7) дългият възстановителен период – от 6 месеца до 1-година, след който състоянието на ищцата е облекчено, но не и възстановено – тя продължава да изпитва болки и страдания, като с решението на ТЕЛК й е определена 50 % трайно намалена работоспособност, т.е. поне в 3-годишния срок на решението пълно възстановяване не може да се очаква; 8) при проведеното консервативно лечение тялото на 12-тия прешлен, което е клиновидно деформирано, е причинило компресия на гръбначномозъчния канал – първоначално на епидуралното, а по-късно и на субарахноидното пространство и 9) вследствие на всички тези обективно проявени обстоятелства, които имат за причина трудовата злополука, ищцата е изнервена, изпитва душевен дисконфорт, болки и страдания, продължава да изпитва болки и неудобства от счупването на 12-ти гръден прешлен, а пълното й възстановяване с или без операция не може да се очаква. За да приеме за неоснователно възражението по чл. 201, ал. 1 КТ, въззивният съд се е мотивирал с това, че хроничното заболяване на ищцата – анемия, диагностирано през 2014 г., за което тя е знаела, но не е лекувала (така заключението на вещото лице хематолог и признанията на ищцата, че е свикнала с и е „овладяла“ анемията) не може да окачестви като нарушение на трудовите задължения като предач в предприятието на ответника нито като нарушение на правилата за безопасност, т.е. обективно не покриват понятието „груба небрежност“ в смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Въззивният съд е добавил, че дори да приеме обратното, съпричиняването на вредоносния резултат, включително поради „груба небрежност“, не следва да почива на предположения, а в тежест на работодателя е да го докаже. Приел е, че за това е било необходимо по делото да бъдат установени и други, настъпили на работното място прояви на хроничното заболяване анемия на ищцата, каквито доказателства работодателят не е посочил, респ. не са били събрани. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите въпроси обуславят решението. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя при спазване на ръководните указания, дадени в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/1968 г. То има запазено действие, прилага се и за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ и задължава съдилищата при преценката кое обезщетение е справедливо, да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му. Постановлението указва на съдилищата тези обстоятелства да бъдат посочени в мотивите на решението и да бъде обсъдено тяхното значение, като се отчитат спецификите на всеки отделен случай. В ППВС № 4/1968 г., както и в трайно установената практика на ВКС, намерила израз в множество решения на Върховния касационен съд, включително в тези, на които касаторите се позовават, е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, характера и степента на увреждането, причинените морални страдания; вид и продължителност на лечението, прогнозата за в бъдеще, респ. последиците за физическото и психическото здраве на лицето, за работоспособността му, за трудовата и социална реализация, икономическите условия в страната и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и да анализира и оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент. Макар въззивният съд да е посочил установените по делото обстоятелства, които имат за причина трудовата злополука от 23.02.2018 г., а с това – и значение за справедливия размер на обезщетението, то не е съобразено с установимите от изброяването им особености на конкретния случай. Следователно по първия въпрос, повдигнат и от двамата касатори, са налице общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, в това число цитираната, съзнаваната небрежност (самонадеяността) в наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са несъотносими. в наказателното право самонадеяността е форма на небрежността, която е уредена отделно и има свое самостоятелно значение, докато грубата небрежност в гражданското право е степен на небрежността (гражданското право не различава формите на небрежността). Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност; това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне за проверка дали въззивното решение е съобразено с тази практика, включително като съобрази, че не му е известна практика на Върховния касационен съд точно по повдигнатия въпрос – за значението на хронично заболяване, за което работникът е знаел, но не е лекувал, и за възможността трудовата злополука да има за причина проявеното при настъпването й заболяване на работника. Това обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол – общата и допълнителните и по втория материално-правен въпрос, повдигнат от касатора-ответник. При тези мотиви, съдът