Определение № 275 от 07.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 502/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Г. С. М. и [фирма] срещу решение № 7466 от 3.11.2015 г., постановено по гр.д. № 11470 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, Четвърти „Г“ състав, с което е отменено решението от 17.07.2015 г. по гр. д. № 12374 по описа за 2014 г. на Софийския районен съд, 73 състав, за отхвърляне на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ и по чл.344, ал.1, т.3 от КТ до размера от 6 270,76 лв., постановено е друго решение за отмяна на уволнението на Г. С. М., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на [фирма] да заплати на служителката 6 270, 76 лв. обезщетение за оставането и без работа, а в частта, с която искът по чл.344, ал.1, т.3 от КТ е отхвърлен над 6 270,76 лв. до 23 841,96 лв. първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторите твърдят, че решението на Софийския градски съд в неблагоприятните за тях части е необосновано, неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.

Касаторът Г. С. М. сочи като основание за допускане на касационното обжалване т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните проблеми:

1. Може ли да се извършва прихващане на обезщетението по чл.344, ал.1, т.3 от КТ с обезщетенията по чл.220 и чл.222 от КТ? По този въпрос касаторът смята, че практиката на ВКС трябва да бъде променена.

2. Относно прилагането на текстовете на Европейската социална харта, отнасящи се за предсрочното освобождаване на представител на работниците и служителите и на лице, което е сезирало контролните органи по спазване на трудовото законодателство за нарушенията на работодателя.

3. За присъждане на обезщетение за целия период от време от уволнението до явяване на работното място съгласно Директива 2002/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, според която трябва да се дерогира остарялата норма на чл.225, ал.1 от КТ.

На свой ред касаторът [фирма] желае да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския градски съд поради противоречие с цитираната от него практика на ВКС по следните въпроси:

1. Какви са предпоставките на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 от Кодекса на труда, и по-специално трябва ли работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба № 5, за да е налице задължение на работодателя да проведе процедурата по чл.333 от КТ като условие за законосъобразност на уволнението?

2. Следва ли работодателят да поиска разрешение по чл.331, ал.1 от КТ от инспекцията по труда за уволнението на служител, за който ТЕЛК е установила по реда на Наредба № 5, че не страда от заболяване по чл.333, ал.1, т.3 от КТ и ако не поиска такова разрешение, отразява ли се това на законността на уволнението?

3. При условие че има стабилно решение на ТЕЛК, постановено в производството по Наредба № 5, с което се установява, че служителят не страда от заболяване по тази наредба, следва ли да се приеме, че защитата по чл.333, ал.1, т.3 от КТ е неприложима спрямо този работник?

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

След като ищцата е декларирала, че боледува от диабет, работодателят е поискал мнение на ТЕЛК, в което е било посочено, че тя не страда от това заболяване. Ето защо работодателят не е поискал разрешение от инспекцията по труда за нейното уволнение. По делото не са събрани други доказателства, от които да се установи здравословното състояние на ищцата към момента на уволнението. освен мнението на ТЕЛК. При тези данни въззивният съд е приел, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като работодателят е бил длъжен да поиска разрешение от инспекцията по труда. Този решаващ извод в обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС по повдигнатите от работодателя първи два въпроса. Според решения № 156 от 6.6.2012 г. по гр.д. №1845/2010 г. на Четвърто Г.О., № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. №477/2010 г. на Четвърто Г.О.,, № 853 от 17.12.2010 г. по гр.д. №767/2010 г. на Четвърто Г.О., № 355 от 17.06.2010 г. по гр.д.№ 477/2010 г. на Четвърто Г.О. и № 61 от 2.4.2015 г. по гр.д. №4165/2014 г. на Трето Г.О. на ВКС закрилата по чл.333 от КТ има обективен характер. Това означава, че работникът или служителят трябва действително да страда към момента на уволнението от посочено в Наредба № 5 заболяване, за да може да се ползва от такава закрила. По втория въпрос в решение № 21 от 2.2.2011 г. по гр.д. № 808/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС е прието, че когато според мнението на ТЕЛК работникът или служителят не страда от заболяване, включено в Наредба № 5, работодателят не е длъжен да иска разрешение от Инспекцията по труда. Следователно по първите два въпроса на работодателя трябва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския градски съд на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В допълнителните си съображения въззивният съд е счел, че мнението на ТЕЛК не е административен акт/ вероятно имайки предвид, че не е индивидуален административен акт/ и не подлежи на обжалване по административен ред. Този извод на съда не противоречи на цитираната от работодателя съдебна практика по третия му въпрос. От тази практика не може да се достигне до желания от касатора отговор на този въпрос в смисъл, че решението на ТЕЛК се ползва със стабилитет и обвързва гражданския съд. Посочените в изложението решения и определения на ВКС съдържат извода, че решението на ТЕЛК има доказателствено значение и е приравнено на другите медицински документи/решение № 156 от 6.6.2012 г. по гр.д. №1845/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС/, който извод не противоречи на приетото от въззивния съд. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Приемайки, че искът за заплащане на обезщетение за оставането на ищцата без работа е основателен, въззивният съд е извършил прихващане на това обезщетение с платените от работодателя при уволнението обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ, което прихващане е съобразено със задължителната практика на ВКС/решение № 88 от 29.01.2010 г. по гр.д.590/2009 г., решение № 67 от 9.4.2014 г. по гр.д. № 4085/2013 г. на Трето Г.О. на ВКС и много други/. Противно на твърдението на касатора М., обезщетенията по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ не са предвидени с наказателна спрямо работодателя цел. Тези обезщетения могат да бъдат прихващани от обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ, тъй като обезвреждат едни и същи имуществени загуби, които са причинени от оставането на работника или служителя без работа за определен период от време и няма други, различни от тези имуществени вреди които следва да бъдат компенсирани от работодателя. Посочената в касационната жалба възможност служителката да остане да работи на намален с един час работен ден и да ползва този час отпуск по чл.157, ал.1, т.6 от КТ, за да си търси работа, не променя размера на евентуалното обезщетение. Когато работодателят не спази срока на предизвестие, той заплаща изцяло трудовото възнаграждение за този срок и работникът/служителят е свободен да си търси друга работа. Неотносими към спора за възможността за прихващане са и цитираните от касатора М. разпоредби от осигурителното право, тъй като не касаят трудовите правоотношения. Ето защо няма причини съществуващата практика по първия въпрос на касатора М. да бъде променена, тъй като отговаря на съществуващите обществени отношения. Същият извод важи и по третото питане на касатора. Разпоредбата на чл.225, ал.1 от КТ, ограничаваща срока на обезщетението, нито е остаряла, нито противоречи на Директива 2002/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 г. за създаване на обща рамка за информация и консултации на работниците и служителите в Европейската общност. Както личи от заглавието и от формулираната в нейния чл.1 цел, тази директива по никакъв начин не касае периода на дължимото при незаконно уволнение обезщетение. Изводът, че този период се определя от националното законодателство и не се дерогира от международноправни норми следва и от чл.24, т.4 от цитираната от касатора Европейска социална харта/Д.В., бр.43 от 4 май 2001 г./. Тази разпоредба гласи, че обезщетенията при предсрочно освобождаване без основателни причини се определят с националното законодателство, колективните споразумения или с други средства, съответстващи на националните условия.

Вторият повдигнат от касатора М. въпрос касае довода и в исковата молба, че се ползва със закрилата на чл.333, ал.1, т.5 от КТ като представител на работниците и служителите по чл.7а от КТ. Въззивният съд не е обсъждал този довод на служителката, поради което въпросът не е относим към спора и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че по първите два въпроса на работодателя трябва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, а по повдигнатите от служителката въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение