Определение № 741 от 30.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2477/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Р. Г. Г., Д. Т. Г. и М. Т. П., и касационна жалба на ответника Териториално поделение „Държавно горско стопанство“ – гр.Стара Загора на ДП „Югоизточно държавно предприятие“ – гр.Сливен, срещу решение № 115/16.04.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 1042/2020 г. на Старозагорския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 120/09.10.2019 г. по гр. дело № 8/2019 г. на Гълъбовския районен съд, ответникът е осъден да заплати: на ищеца Д. Г. – сумата 100 000 лв., на ищцата Р. Г. – сумата 80 000 лв. и на ищцата М. П. – сумата 50 000 лв., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 30.08.2018 г. до окончателното им изплащане, представляващи обезщетения за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 30.08.2018 г., при която е настъпила смъртта на Т. Г. Т. – баща на първия ищец, съжител (на съпружески начала) на втората ищца и син на третата ищца, като исковете им по чл. 200 от КТ са отхвърлени за разликите над горепосочените суми до пълните им предявени размери: 150 000 лв. – на първия ищец и от по 100 000 лв. – на останалите две ищци. Ищците обжалват въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част поради нарушения на материалния закон, като в жалбата на ответника – и поради необоснованост и нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В подадените отговори страните поддържат, че няма основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на насрещната страна, както и за неоснователност на жалбите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и как следва да се прилага този принцип. Касаторите-ищци навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 178/02.01.2019 г. по гр. дело № 4579/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 114/19.07.2019 г. по гр. дело № 2413/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 180/05.11.2019 г. по гр. дело № 1885/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) правилна ли е преценката на съда за липсата на проявена груба небрежност от страна на пострадалия Т. Г. Т.; 2) въз основа на ангажираните по делото доказателства, може ли да се счете, че са налице предпоставките на чл. 201, ал. 2 от КТ за намаляване отговорността на работодателя, т.е. – дали пострадалият, извършвайки определени действия в нарушение на установени правила за безопасност на труда, е предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си умения; и 3) по какъв начин следва да бъде определен размерът на обезщетението и следва ли да бъде направена преценка на всички установени по делото обстоятелства. По отношение на първия и третия въпрос жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по първия въпрос в противоречие с решение № 194/21.06.2011 г. по гр. дело № 1248/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. дело № 4001/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а по третия – в противоречие с т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. По отношение на втория въпрос касаторът-ответник сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Първите два правни въпроса в изложението на касатора-ответник са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по правния спор по делото, поради което те не предполагат даване на принципен отговор – с по-висока степен на абстрактност – относно тълкуването на приложими по делото правни норми (в случая – на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ). Разрешаването на тези два въпроса изисква правна преценка и обсъждане на събраните доказателства и на установените с тях правнорелеватни факти по делото, която преценка няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касационното обжалване. Тази преценка на доказателствата и обстоятелствата по делото не може да бъде извършвана във фазата на селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това, тези два правни въпроса не могат да се подведат под хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на тази разпоредба. В този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото там, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Третият правен въпрос в изложението на ответника и правният въпрос в изложението на ищците са такива по приложението на чл. 52 от ЗЗД и са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, но в случая не са от значение за изхода на материалноправния спор между страните по делото, като съображенията за това са следните: Макар от страна на ответника да е формулиран този материалноправен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД (по какъв начин следва да бъде определен размерът на обезщетението и следва ли да бъде направена преценка на всички установени по делото обстоятелства), в касационната му жалба липсват оплаквания и доводи за неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд, а именно – последният в нарушение на същата да е определил размерите на обезщетенията, присъдени на тримата ищци за репариране на претърпените от тях процесни неимуществените вреди (в жалбата на ответника се съдържат единствено оплаквания и съображения за нарушение на материалноправните разпоредби на чл. 200, ал. 1 и чл. 201, ал. 2 от КТ и на съдопроизводствените правила и за необоснованост, при формирането на изводите на окръжния съд, че ищците са претърпели неимуществени вреди вследствие смъртта на пострадалия при процесната трудова злополука (тезата на ответника е, че те изобщо не са претърпели такива вреди), както и че от страна на пострадалия не е била проявена груба небрежност, която да е допринесла за настъпването на смъртта му). При това положение, дори настоящата инстанция да допусне касационното обжалване по третия правен въпрос на ответника, предвид ограничението на касационната проверка за правилност – само по посочените в жалбата касационни основания (чл. 290, ал. 2 от ГПК), тя не би могла да обсъжда правилността на изводите на въззивната инстанция относно определянето на справедливите размери на процесните обезщетения – в насока, ползваща ответника – за тяхното намаляване, предвид липсата на оплаквания и доводи от негова страна, същите да са завишени в нарушение на чл. 52 от ЗЗД. В касационната жалба на ищците се съдържа оплакване за неправилност на преценката на въззивния съд при определяне размерите на процесните обезщетения и за нарушение на принципа за справедливост, закрепен в чл. 52 от ЗЗД, но същевременно както в жалбата, така и в изложението на ищците, от тяхна страна изрично се поддържа, че в обжалваното решение окръжният съд е извършил правилна преценка на фактите, които са от значение при определянето на справедливи по размер обезщетения за претърпените от тях процесни неимуществени вреди. При така заявеното изрично становище на ищците, формулираният тяхна страна материалноправен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД (кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и как следва да се прилага този принцип) също се явява без значение за изхода на спора по делото, респ. – и той не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че при определяне размерите на процесните обезщетения за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил със задължителните указания и разяснения по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени със сочената и от двете страни по делото, т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., като обжалваното въззивно решение не в противоречие и с посочените от ищците три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, няма основание за присъждане на претендираните и от двете насрещни страни, разноски за касационното производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение