Определение № 391 от 04.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2187/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса срещу решение № 179 от 03.06.2019г. по в.т.д. № 113/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 548 от 30.11.2018г. по т.д. № 85/2018г. на Окръжен съд – Стара Загора, касаторът е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети Иван Рилски“ ЕООД следните суми: главница в размер на 78 235 лева по фактура № 227/15.05.2015г. за извършена през месец март 2015 г. болнична помощ, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 15.05.2015г. до 29.03.2018г. в размер на 22 832 лева, ведно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 29.03.2018г. до окончателното й изплащане; главница в размер на 5 803 лева по фактура № 238/17.06.2015г. за извършена през месец март 2015 г. болнична помощ, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 17.06.2015г. до 29.03.2018г. в размер на 1 640 лв., ведно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 29.03.2018г. до окончателното й изплащане; главница в размер на 27 430 лева по фактура № 228/15.05.2015г. за вложени медицински изделия в оказаната болнична помощ, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 15.05.2015г. до 29.03.2018г. в размер на 8 005 лв., ведно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 29.03.2018г. до окончателното й изплащане; главница в размер на 1 080 лева по фактура № 239/17.06.2015г. за вложени в оказаната болнична помощ медицински изделия, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 17.06.2015г. до 29.03.2018г. в размер на 305 лв., ведно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 29.03.2018г. до окончателното й изплащане; главница в размер на 4 150 лева по фактура № 241/18.06.2015г. за вложени в оказаната болнична помощ медицински изделия, ведно с мораторна лихва върху главницата за периода 18.06.2015г. до 29.03.2018г. в размер на 1 171 лв., ведно със законната лихва върху неплатената главница, считано от 29.03.2018г. до окончателното й изплащане, както и направените в първоинстанционното производство разноски в размер на 10 526 лева.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че следва да бъдат заплатени на изпълнителя на болнична медицинска помощ извършени от него на основание индивидуалния договор по чл.59, ал.1 ЗЗО дейности в случаите, когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка, като твърди, че мотивите на съда са неясни и противоречиви. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил твърденията и доводите в жалбата.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение-изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности /лимити/ за дейностите за съответен месец?

2. Клаузите на сключен през 2015г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се лимитира стойността на извършените от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения от НЗОК бюджет, нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми и конкретно с чл.52 от Конституцията на Република България, чл.2, ал.2, чл.4, чл.35, чл.45, чл.25, чл.26, ал.2 ЗЗО и чл.4, ал.4 от ЗБНЗОК за 2015г.?

3. Отмяната на т.2 и т.3 от Решение № РД-НС-04-9/27.01.2015г. на Надзорния съвет /НС/ на НЗОК с Решение № 5750/29.08.2016г. на Административен съд София по адм.дело № 7527/2015г., потвърдено с Решение № 493 от 12.01.2018г. по адм.д. № 11702/2016г. на ВАС обосновава ли извода, че Решение № РД-НС-04-9/27.01.2015г. на НС на НЗОК не е произвело действие, поради което не е налице правно основание за лимит на дейностите, извършени през 2015г. от изпълнители на болнична медицинска помощ?

Касаторът прави и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидната му неправилност.

Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети Иван Рилски“ ЕООД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а съставляват основания по чл.281, ал.3 ГПК. Излага съображения за неоснователност на довода за очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен Договор № 241469/24.02.2015 г. с предмет оказване на болнична помощ по клинични пътеки със срок - срока на действие на Националния рамков договор /НРД/ за медицинска дейност за 2015 година, неразделна част от който е приложение № 2 - „ Стойности на дейностите, медицинските изделия и лекарствените продукти за лечение на онкологични заболявания в условията на болнична медицинска помощ“. Посочил е, че в чл. 1 ал. 2 т. 1 е предвидено че възложителят – НЗОК заплаща извършената медицинска дейност съгласно ПМС № 94/24.04.2014 г. за приемане на методики за остойностяването и заплащането на медицинската помощ по чл. 55 ал. 2 т. 2 от ЗЗО, съгласно методиката за остойностяване по приложения 2А и 2Б към чл. 2 на Методиката и съгласно Националния рамков договор за обемите и цените на медицинската помощ за 2015 г., приет между НЗОК и БЛС, а именно Договор № РД – НС – 01 -2 /29.12.2014 г., обн. В ДВ бр. 5/2015 г. и в сила от 01.01.2015 г. С Анекс № 3 от 24.03.2015 г. - в сила от 23.03.2015 г., договорът е изменен относно утвърдените стойности за заплащане на дейностите за болнична помощ с ново приложение № 2, съставляващо неразделна част от него, а с Допълнително споразумение № 4/06.04.2015 г. – в сила от 20.03.2015 г. /съгласно § 3 от ПМС №$ 57/2015 г./, договорът е отново изменен, като в чл. 1 ал. 2 т. 1 текстът ПМС № 94/24.04.2014 г. е заменен с ПМС № 57/16.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и заплащане на медицинската помощ по чл. 55 ал. 2 т. 2 от ЗЗО – обн. ДВ бр. 21/2015 г.. Въззивният съд е обсъдил чл. 20 т.6 от индивидуалния договор, в който е предвидено, че възложителят заплаща на изпълнителя за всеки отделен случай по клиничната пътека извършената и отчетена по нея дейност в рамките на стойностите по приложение № 2; чл. 40 ал. 3 от същия, предвиждащ, че изпълнителят не може да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти и медицински изделия на стойност, надвишаваща стойностите в Приложение № 2 за съответния месец; чл. 42 ал. 1 от договора, според който стойността по финансово – отчетните документи по чл. 28 и чл. 52 ал. 1 не следва да надвишава размера на определените стойности по Приложение № 2; чл. 30 ал. 2 т. 1 от договора, предвиждащ, че отчетните документи на изпълнителя не се приемат, ако надвишават тези стойности. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че дейностите и медицинските изделия по процесните фактури са от визираните такива в чл. 45 от ЗЗО и НРД за 2015 г., че са реално извършени от болницата – изпълнител и са съобразно изискванията на чл. 46 ал. ал. 2 и 3 от ЗЗО.

Въззивният съд е приел, че законодателната уредба на обществените отношения в сферата на здравното осигуряване се съдържа в ЗЗО, ЗБНЗОК и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове и е обсъдил относимите разпоредби от тях. Приел е, че разпоредбите на чл. 20, ал. 1, т. 6 и чл. 40, ал. 6 от индивидуалния договор между страните не противоречат на НРД за 2015 г. и поради това не е налице нищожност поради противоречие по смисъла на чл. 59 ал. 2 от ЗЗО, нито е налице основанието за нищожност противоречие със закона и конкретно ЗЗО – както неправилно е приел първоинстанционният съд, още по малко с чл. 52 от Конституцията на РБългария. Посочил е, че действително ЗЗО гарантира на здравно осигурените лица предоставяне на безплатна медицинска помощ от избран от тях изпълнител в обхвата на визирания задължителен пакет дейности, но в рамките на утвърдения от ЗБ на НЗОК за съответната година бюджет, разходван по предвидените в ЗБ на НЗОК правила.

Посочил е, че спорният по делото въпрос е дължи ли се на изпълнителя на болнична медицинска помощ заплащане на реално престирани и отчетени от него на основание индивидуалния договор по чл. 59, ал. 1 дейности, които са в обхвата на тази помощ – визирани в чл. 45 от ЗЗО и НРД за 2015 г. и извършени съобразно изискванията на чл. 46, ал. ал. 2 и 3 от ЗЗО в случаите, когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка. Въззивният съд е приел въз основа на обсъдените от него законови разпоредби, че делегираните бюджети са възведени от закона като задължителен финансов способ и принцип за финансиране на дейността в областта на болничната медицинска помощ, заплащана чрез системата на задължителното здравно осигуряване, които разпоредби не са противоконституциони предвид Решение № 2/22.02.2007 г. на Конституционния съд по к.д. № 12/2006 г.. Изложил е съображения, че, от друга страна, на задължително здравноосигурените лица /които не са страна по договорите/ е предоставен пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и свободен избор на изпълнител на тези дейности /чл. 2, ал. 2, чл. 4, чл. 35, ал. 1 от ЗЗО/; че НЗОК е длъжна да заплаща всички дейности в обхвата на този пакет /чл. 45 ал. 1 от ЗЗО/ на избрания от здравно осигуреното лице изпълнител; че в бюджета за съответната година е задължително да има резерв за непредвидени и неотложни разходи, средствата от който се разходват за заплащане на разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства – чл. 25 и чл. 26, ал. 2 от ЗЗО, в който смисъл и чл. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г., като решенията за корекция на стойностите и използване на средствата от резерва са изцяло и единствено в компетенциите на НЗОК и се вземат от надзорния й съвет съобразно приети от него правила; че съгласно § 1 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2015 г. тя е изрично овластена да разпределя и преизпълнението в приходната част на бюджета за здравноосигурителни плащания. Изтъкнал е, че посочените разпоредби са също императивни и същевременно изпълнителите на болнична медицинска помощ – и по закон, и съгласно договора, нямат право да откажат предоставянето й в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурените лица на каквото й да е основание, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределените им лимитирани бюджети. Счел е, че разходването на бюджета в един по ранен момент не лишава зравноосигурените лица от правото им да ползват гарантирания от закона чрез бюджета на НЗОК пакет болнична медицинска дейност чрез свободен избор на болница изпълнител, нито е основание, освобождаващо изпълнителя от задължението му да оказва тази помощ. Поради това е достигнал до извод, че не може да се говори за неизпълнение и още по малко за виновно такова на индивидуалния договор от страна на ищцовата болница досежно оказаната от нея медицинска помощ в превишение на установените месечни, респ. тримесечни цени и изобщо на бюджетната рамка за съответната година, тъй като с превишението на тези стойности същата не е надхвърлила обема на възложената й работа, доколкото не касата, а здравноосигуреното лице е с безусловно признато му от закона право на свободен избор на изпълнител. По тези съображения въззивният съд е заключил, че превишените стойности на надлежно оказаната от изпълнителя болнична медицинска помощ не може да остане и не е предвидено да остане неразплатена, а напротив - изрично е предвидено заплащането й със средства от резерва на бюджета на НЗОК, за което НС на НЗОК следва да вземе съответните решения по чл. 4 ал. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г., а при невъзможност няма пречка това да стане в рамките на бюджета на НЗОК и за следващи години. Посочил е, че нарушението на чл. 21, т. 4 от Методиката – невключването на пациентите в листата на чакащите, не обосновава извод в противна насока, тъй като тези лица биха я получили през същия месец април 2015 г. /ако изберат друго болнично заведение, ненадхвърлило лимита за хоспитализации/, или в по – късен момент в рамките на същата 2015 г. – ако бяха включени в листата на чакащите по чл. 21, т. 4 от Методиката, като и в двата случая се дължи плащане от бюджета на НЗОК за 2015 г., доколкото извършените от изпълнителя дейности са в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет здравни дейности. В тази връзка се е позовал и на възможността НС на НЗОК по чл. 26, ал. 2 от ЗЗО и чл. 4, ал. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г. да вземе решение за изменение и корекция на предварително определените прогнозни бюджетни рамки на съответните РЗОК и изпълнителите, което е не само негово право, но и задължение. Обосновал е извода си и с приетия за водещ принцип - реализирането на гарантираните от Конституцията и ЗЗО права на здравноосигурените лица, а не стриктното съблюдаване на бюджетната рамка.

Допълнително, въззивният съд е посочил, че с Решението № РД – НС – 04 – 9/27.01.2015 г. на НС на НЗОК в частта му относно определените лимитни стойности на изпълнителите на болнична помощ и в частност на ищеца е обявено за нищожно с влязлото в сила решение на АдмСъд – С. - потвърдено с решение № 493/12.01.2018 г. по адм. д. № 11702/2016 г. на ВАС и е счел за неоснователно възражението на въззивника, че след като изплатените за 2015 г. средства на изпълнителите на БМП надвишават прогнознитe стойности, определени с обявеното за нищожно в тези му части решение на касата, съдебното решение няма правни последици.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос по начина, по който е формулиран, няма характера на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а по същество представлява оспорване на правилността на обжалваното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Крайният извод на съда за наличие на задължение за заплащане на извършената над лимита дейност по оказана медицинска помощ в рамките на гарантирания пакет от здравни услуги е обоснован със счетени за императивни разпоредба от ЗЗО и ЗБНЗОК за 2015г., с оглед на което е прието, че изпълнителите на болнична медицинска помощ – и по закон, и съгласно договора, нямат право да откажат предоставянето й в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурените лица на каквото й да е основание, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределените им лимитирани бюджети; че разходването на бюджета в един по ранен момент не лишава зравноосигурените лица от правото им да ползват гарантирания от закона чрез бюджета на НЗОК пакет болнична медицинска дейност чрез свободен избор на болница изпълнител, нито е основание, освобождаващо изпълнителя от задължението му да оказва тази помощ; че не може да се говори за виновно неизпълнение на индивидуалния договор от страна на ищцовата болница досежно оказаната от нея медицинска помощ в превишение на установените месечни, респ. тримесечни цени и изобщо на бюджетната рамка за съответната година, тъй като с превишението на тези стойности същата не е надхвърлила обема на възложената й работа, доколкото не касата, а здравноосигуреното лице е с безусловно признато му от закона право на свободен избор на изпълнител; че изрично е предвидено заплащането на превишените стойности на надлежно оказаната от изпълнителя болнична медицинска помощ със средства от резерва на бюджета на НЗОК, за което НС на НЗОК следва да вземе съответните решения по чл. 4 ал. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г., а при невъзможност няма пречка това да стане в рамките на бюджета на НЗОК и за следващи години. Във връзка с тези мотиви на въззивния съд правен въпрос не е поставен, а несъгласието на касатора с крайния извод за наличие на задължение да се заплати за извършената над лимита по сключения индивидуален договор дейност по оказана медицинска помощ представлява оплакване за неправилност, което не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос не е обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд не е приел за недействителни клаузи на договора, ограничаващи заплащането на оказаната помощ, противно на направената в касационната жалба интерпретация на мотивите на обжалваното решение.

Третият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е поставен във връзка с мотиви, които въззивният съд е изложил като допълнителни, наред със съображенията му, изведени след анализ на относимите материалноправни разпоредби. Поради това този въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,