Определение № 50399 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1180/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ - А. Николов Донов и Кристи Христова Маринова, срещу решение № 746 от 03.12.2021г. по т.д. № 2651/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 260075 от 30.09.2020г. по т.д. № 1541/2017г. на СГС, ТО, VI-17 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ - А. Николов Донов и Кристи Христова Маринова против „ИНГ Банк” Н.В. иск с правно основание чл.3, ал.3 вр. ал.2, изр.2 ЗБН за прогласяване за нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка” АД – в несъстоятелност на прихващане, извършено от „ИНГ Банк” Н.В. с изявление, обективирано в писмо, получено от „КТБ” АД на 26.11.2015г., на вземания на „ИНГ Банк” Н.В. към „КТБ” АД – в несъстоятелност за получаване на сума в общ размер на 230 271,29 евро срещу задължението на „ИНГ Банк“ Н.В. да заплати на „КТБ“ АД /н/ сума в размер на 2 500 275 евро, дължима съгласно споразумение за синдикиран заем, сключено на 27.08.2007г. между „КТБ“ АД и „ИНГ Банк“ Н.В. и представляваща част от погасената от кредитополучателя по синдикирания заем „Национална електрическа компания“ ЕАД сума от главницата, която част е заплатена по сметка на „ИНГ Банк“ Н.В. и съответства на участие на „КТБ“ АД /н/ във финансирането по синдикирания заем; иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ” АД – в несъстоятелност на същото прихващане и иск с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ” АД – в несъстоятелност на същото прихващане.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че приложимо към извършеното прихващане е правото на Кралство Нидерландия на основание чл.17 от Регламент Рим I, като излагат съображения, че от направеното от ответника волеизявление е ясно, че се цели именно погасяване на неговите вземания посредством погасяване на част от насрещните задължения, по отношение на които вземания в нито един момент не са представени доказателства, нито са правени твърдения, че е приложимо друго право, освен правото на РБългария. Поддържа още, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не се е произнесъл по наведените твърдения за липса на предявяване на вземанията на „ИНГ Банк” Н.В. в производството по нессъстоятелност по реда на чл.63 ЗБН, респ. непредявяването на установителен иск по чл.65 ЗБН във връзка със спора за приложимото право, не се е произнесъл и по изрично направеното възражение за нищожност на процесното прихващане поради невъзможен предмет и по искането за прогласяване на същата, тъй като към 26.11.2015г. вземането на ответника изобщо не е съществувало. Намира за неправилен и извода на въззивния съд, че предвиденият в правото на Нидерландия Павлов иск, уреден в защита на правата на кредитора, се предявява от синдика срещу действие на несъстоятелния длъжник на основание чл.42 ЗОН, като излага съображения, че предявяването на този иск цели отмяната от името и спрямо кредиторите на несъстоятелността на една правна сделка, която ги уврежда. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за неприложими мотивите на ТР № 1 от 20.12.2019г. по тълк.д. № 1/2019г. на ОСТК на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства, включително изрично направено възражение за нищожност на правна сделка? Твърдят, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 1 от 08.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.

2. Действително ли е прихващане на задължение към банка в открито производство по несъстоятелност, извършено тогава, когато извършващият прихващането кредитор не е предявил вземането си в срока по чл.63, ал.1 ЗБН, нито е предявил установителен иск по чл.65, ал.1 ЗБН? Касаторите поддържат, че по въпроса липсва съдебна практика, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. Откриването на производство по несъстоятелност на търговска банка оказва ли влияние на вземанията, които е имала същата преди постановяване на решението по чл.13 ЗБН? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 20.12.2019г. по тълк.д. № 1/2019г. на ОСТК на ВКС, а при условията на евентуалност – че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗКИ изисква ли съществуването на идентична като фактически състав норма в чуждото право или е необходимо съществуването на възможност за оспорване на правния акт, което да води до същите правни последици? Касаторите твърдят, че по въпроса следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „ИНГ БАНК” Н.В., дружество, учредено и действащо съгласно законите на Нидерландия, представляван от адв. А. К. и адв. Р. Г., оспорва касационната жалба. Излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: 1/ първият въпрос е поставен във връзка с възражение, което е направено за първи път в касационната жалба, поради което въззивният съд не е имал задължение да се произнесе по него; синдиците никога не са оспорвали вземанията на „ИНГ БАНК” Н.В.; към датата на извършеното прихващане не е изтекъл срокът по чл.65, ал.1 ЗБН, поради което вземанията не са били погасени по давност; дори и същите да са били погасени по давност, съгласно чл.103, ал.1, предл.2 ЗЗД прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността; 2/ вторият въпрос представлява подвъпрос на първия, с оглед на което към него са относими изложените вече съображения за недопустимост на оплакването поради навеждането му едва с касационната жалба и за материалноправната му неоснователност, а от друга страна, не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 3/ третият въпрос е изграден върху разсъждения, които не почиват на никаква правна норма, и поради това няма отношение към правилното решаване на спора; 4/ четвъртият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото въззивният съд е извършил преценка, че правото на Нидерландия не съдържа разпоредби, които да допускат оспорване на прихващането в конкретния случай, а не изобщо, и чл.147, ал.1 ЗКИ не говори за всякакви възможни форми на оспорване на сделката, а само за такива оспорвания, които са относими към „конкретния случай”. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 27.08.2007 г. е сключено споразумение за синдикиран заем между „Корпоративна търговска банка“ АД и ответника, с което се уговарят условията, при които двете финансови институции предоставят синдикиран заем на „Национална електрическа компания“ ЕАД за финансиране на реконструкцията и модернизацията на каскада „Долна Арда“; че страните по споразумението са постигнали съгласие, общият размер на финансирането да е 15 900 000 евро, от което участието на „КТБ“ АД е в размер на 5 000 000 лв., както и че плащанията, които кредитополучателят извършва за погасяване на заема се правят към ответната холандска банка; че по искане на „КТБ“ АД на 05.03.2014 г. „ИНГ Банк“ Н.В. е издала банкова гаранция № 36/01/423, като по тази гаранция „ИНГ Банк“ Н.В. е изплатила на бенефициента „Макай Сторес лимитид“ сума в размер на 36 392.43 британски лири, и с оглед на това и предвид договорните отношения между двете банки за „ИНГ Банк“ Н.В. е възникнало вземане срещу „КТБ“ АД да получи платените на бенефициента суми в размер на 36 392.43 британски лири, както и да получи направените разноски по изпълнение на поръчката в размер на 250 евро; че по искане на „КТБ“ АД на 30.05.2013 г. „ИНГ Банк“ Н.В. е издала банкова гаранция № 36/01/360, като по тази гаранция „ИНГ Банк“ Н.В. е изплатила на бенефициента „М. Юръп Б.В.“ сума в размер на 70 000 евро и с оглед на това и предвид договорните отношения между двете банки за „ИНГ Банк“ Н.В. е възникнало вземане срещу „КТБ“ АД да получи платените на бенефициента суми в размер на 70 000 евро, както и да получи направените разноски по изпълнение на поръчката в размер на 125 евро; че „КТБ“ АД е издала акредитив № 30/01/446, с който се е задължила по нареждане от „Юникорн АУ“ да плати на „Оейзис фешън лимитид“ сума в размер на 43 500 британски лири, както и че акредитивът е потвърден от „ИНГ Банк“ Н.В., която банка е получила редовни документи и е заплатила на бенефициента сума в размер на 24 311.91 британски лири, които „КТБ“ АД дължи да възстанови; че „КТБ“ АД е издала акредитив № 30/01/447, с който се е задължила по нареждане от „Юникорн АУ“ да плати на „Уерхаусе фешън лимитид“ сума в размер на 30 000 британски лири, както и че акредитивът е потвърден от „ИНГ Банк“ Н.В., която банка е получила редовни документи и е заплатила на бенефициента сума в размер на 15 345.67 британски лири, които „КТБ“ АД дължи да възстанови. Приел е за установено още, че ответникът е отправил до банката изявление за прихващане на вземанията, които са възникнали за него във връзка с извършените плащания по посочените две банкови гаранции и два акредитива и във връзка с осъществени консултантски услуги, които са в общ размер на 230 271.29 евро, със своите задължения към „КТБ“ АД, възникнали на основание споразумението за синдикиран заем, като това изявление е получено от „КТБ” АД на 26.11.2015 г.

Въззивният съд е намерил за неоснователни релевираните във въззивната жалба доводи за неприложимост на разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗКИ и за отсъствие на предвидените в нея две предпоставки. Посочил е, че с разпоредбата на чл.137, ал.2, т.3 и т.12 ЗКИ, транспонираща чл. 10 от Директива 2001/24/ЕО, законодателят е определил реда, по който се извършва производството по ликвидация и производството по несъстоятелност на банка, лицензирана в Република България, като указва, че се прилага българското законодателство, включително относно: условията, при които могат да се правят прихващания (т.3) и условията и реда за обявяване на правните актове, увреждащи интересите на кредиторите, за нищожни, унищожаеми или непротивопоставими спрямо тях (т. 12). Взел е предвид, че с транспониращата разпоредбата на чл. 30 от Директива 2001/24/ЕО разпоредба на чл.147, ал.1 ЗКИ законодателят е предвидил изключение относно приложението на чл.137, ал.2 ЗКИ, обхващащо правилата за обявяване за нищожни, унищожаеми или непротивопоставими на актове, увреждащи всички кредитори, когато лицето, ползващо се от акта, представи доказателства, че към акта, увреждащ всички кредитори, се прилага правото на друга държава членка и това право не допуска оспорването на съответния акт в конкретния случай. Намерил е, че граматическото и логическото тълкуване на разпоредбите на чл.137, ал.2, т.12 и на чл.147, ал.1 ЗКИ налага извод, че законодателят е въвел правила относно определянето на приложимото право, регулиращо условията и реда, по който една правна сделка или действие с правно значение могат да бъдат обявени за нищожни, унищожаеми или непротивопоставими спрямо всички кредитори на несъстоятелна банка, като правилото, предвидено в чл.137, ал.2, т.12 ЗКИ е общо, а в чл.147, ал.1 ЗКИ е уредено изключение от него и кумулативните предпоставки, при които то е налице.

Въззивният съд е посочил, че с оглед релевираните от въззивника твърдения във въззивната жалба се оспорва наличието на първата предпоставка – приложимостта на чуждо право, в конкретния случай правото на Нидерландия. Приел е, че предмет на всеки един от предявените искове е сделка, представляваща прихващане, извършено от ответника „ИНГ Банк“ Н.В., дружество учредено и действащо съгласно законите на Нидерландия, с отправено от него до „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност изявление, обективирано в писмо, получено от банката на 26.11.2015 г.. Изтъкнал е, че вземането на страната, която прави изявлението за прихващане, се определя като активното, а насрещното вземане с титуляр страната, която не изявява воля за прихващане, се определя като пасивно такова, и от волята на страната, която прави изявлението за прихващане, зависи погасяването единствено и само на пасивното вземане, тъй като по него тя е задължена да изпълни, докато погасяването на активното вземане не е поставено в зависимост от волята на прихващащия, тъй като то зависи от поведението на длъжника по него. Приел е, че с извършването на прихващането активната страна погасява своето съществуващо задължение към насрещната страна, а не своето вземане. Посочил е, че насрещните вземания са възникнали в резултат на сключено между страните Споразумение за синдикиран заем на „Национална електрическа компания“ ЕАД за финансиране на реконструкцията и модернизацията на каскада „Долна Арда“ и видно от разпоредбите на същото споразумение (чл.12), страните са постигнали договореност приложимото право към споразумението да е това на Нидерландия, което е в съответствие и по правилата на член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), даващ свобода на страните да уреждат договорите от избраното от тях право. Намерил е, че със сключеното споразумение страните по него (ищец и ответник в настоящето производство) са направили изричен избор на приложимото към него право, а именно това на Нидерландия, без изрично да са уговорили приложимото такова по отношение на прихващанията. Посочил е, че съгласно разпоредбата на член 17 от цитирания регламент в случаите, когато правото на прихващане не е договорено между страните, прихващането се урежда от правото, приложимо към вземането, за което се предявява правото на прихващане. С оглед характера и същността на изявлението за прихващане, което е насочено към погасяване на вземането на насрещната страна (пасивното по своята същност вземане), въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че приложимите правила по отношение на извършеното прихващане са тези на Нидерландия.

Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното във въззивната жалба възражение относно приложението на чл.3:45 от ГК на Нидерландия. Посочил е, че от събраните по делото доказателства, вкл. и по отношение на разпоредбите, тълкуването и съдебната практика по приложението на нидерландското право, се установява, че според правилата на чл.3:45 от Гражданския кодекс чуждото право познава Павловия иск. Съобразно правилото на чл.42 от Закона за обявяване на несъстоятелност синдикът на несъстоятелния може да се позове на разпоредбата на чл.3:45 от ГК, в случаите когато сделките са извършени от несъстоятелния. Приел е, че в конкретния случай и предвид изложеното по отношение на прихващането като способ за погасяване на задълженията, такава възможност за атакуване на сделката, извършена от кредитор, не съществува по приложимото чуждо право. Взел е предвид, че съгласно изложеното тълкуване на чуждия закон, той допуска атакуването по този ред на съзнателни правни сделки, извършени от несъстоятелния, а в конкретния случай следва да се има предвид, че сделката не е извършена от несъстоятелния, а се реализира чрез изявление на кредитора. Позовал се е на приетото по делото правно становище на проф. д-р Б. Ш., че нидерландската правна система не признава права на синдика да атакува с преферентен или с друг иск прихващане, извършено от кредитор на несъстоятелния, както и че косвен ефект (положителен резултат) би могъл да се прояви само и единствено при произнасяне на съда относно размера, основанието и привилегиите на кредитора на несъстоятелния, каквото оспорване не се установява в настоящето производство. От друга страна, въззивният съд е взел предвид, че чрез извършеното прихващане се погасяват задължения на несъстоятелната банка.

Въззивният съд е преценил като неоснователни наведените във въззивната жалба доводи, че задължението на ответника произтича от банков кредит, поради което не се обхваща от разпоредбите на цитирания Регламент, като е посочил, че видно от обстоятелствената част на исковата молба и събраните по делото доказателства, задълженията на страните са възникнали в резултат на процесното споразумение.

Приел е за неоснователни и наведените твърдения, че от момента на откриване на производството по несъстоятелност банката не е титуляр на каквито и да е права, че същата се превръща в персонифицирана маса на несъстоятелността, а правата на банката стават права, чийто титуляр е масата на несъстоятелността. Намерил е за неоснователно позоваването на ТР №1/19 г. на ОСТК на ВКС, като е посочил, че предмет на цитираното тълкувателно решение е даването на задължителни указания относно надлежните страни в производството по предявени искове с правно основание чл.59, ал.3 и 5 от ЗБН. Изтъкнал е, че видно от изложените мотиви на решението, синдикът осъществява процесуално представителство на обявената в несъстоятелност банка с оглед лишаването на управителните органи на този субект от представителни функции и възлагането им по силата на закона на синдика, който е орган по несъстоятелността, и от тези мотиви не може да се направи развитият във въззивната жалба извод, че вземанията на банката по споразумението са станали по право вземания на нов правен субект (масата на несъстоятелността). Изтъкнал е, че такъв правен субект не е възникнал, а и действащото българско право не предвижда/допуска възникването на такъв субект.

Въззивният съд е препратил на основание чл.272 от ГПК към останалите мотиви на първоинстанционния съд и е приел, че останалите доводи във въззивната жалба не следва да се обсъждат, тъй като са преклудирани.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си доводите и възраженията на страните. По този въпрос не е налице твърдяното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като, противно на твърденията им, в съответствие с постоянната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл по всички твърдения и доводи, изложени във въззивната жалба. Въпросът е поставен във връзка с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените твърдения за липса на предявяване на вземанията на „ИНГ Банк” Н.В. в производството по несъстоятелност по реда на чл.63 ЗБН, респ. за непредявяването на установителен иск по чл.65 ЗБН, и по изрично направеното възражение за нищожност на процесното прихващане поради невъзможен предмет и по искането за прогласяване на същата, тъй като към 26.11.2015г. вземането на ответника изобщо не е съществувало. Такива твърдения и възражения не са били изложени в първоинстанционното производство и във въззивната жалба, а са наведени едва в писмените бележки, представени след даване ход на устните състезания във въззивното производство, поради което въззивният съд ги е намерил за преклудирани. С оглед на това, като не е обсъдил несвоевременно наведените твърдения и възражения на ищците, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС. При обосноваване на значението на поставения процесуалноправен въпрос касаторите са изложили и твърдения за наличие на задължение на въззивния съд служебно да се произнесе по нищожността на процесното прихващане поради липса на предмет, но процесуалноправен въпрос във връзка с това не е формулиран. Въпреки това, за пълнота следва да се добави, че за въззивния съд не е било налице задължение да се произнесе служебно дали процесното прихващане е нищожно поради невъзложен предвид, тъй като фактите, от които произтича твърдяната от касаторите нищожност, са били наведени след изтичане на предвидения в ГПК преклузивен срок. Съгласно ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии.

Формулираният втори материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Твърдения за липса на предявяване на вземанията на ответника в срока по чл.63, ал.1 ЗБН, респ. за липса на предявяване на установителен иск в срока по чл.65, ал.1 ЗБН и доводи за последиците от това не са навеждани от касаторите, поради което и въззивният съд не е излагал съображения в тази връзка. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Трети въпрос по начина, по който е формулиран, е твърде общ и хипотетичен, поради което не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Дори и с оглед изложените от касаторите доводи, обосноваващи значението на поставения въпрос за изхода на делото, да се приеме, че въпросът е обсъждан от въззивния съд, по отношение на него не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. ТР № 1 от 20.12.2019г. по тълк.д. № 1/2019г. на ОСТК на ВКС, на което се позовават касаторите, не съдържа отговор на поставения въпрос, поради което е неоснователен доводът за произнасяне на въззивния съд в противоречие с него. Не е налице и евентуално посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторите не са посочили кои са непълните, неясни или противоречиви норми, по които се налага да се създаде съдебна практика, нито са изложили съображения за наличие на неправилна или остаряла съдебна практика, която следва да бъде променена или осъвременена, а поставеният въпрос е обоснован с предложена от касаторите интерпретация на мотивите на ТР № 1 от 20.12.2019г. по тълк.д. № 1/2019г. на ОСТК на ВКС, не съдържащо съображения, относими към предмета на настоящото дело.

Формулираният от касаторите четвърти въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е обсъждал дали разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗКИ изисква съществуването на идентична като фактически състав норма в чуждото право или е необходимо съществуването на възможност за оспорване на правния акт, което да води до същите правни последици. Въззивният съд, като е съобразил представеното тълкуване на чуждия закон, е приел, че той допуска атакуването на правни сделки, извършени от несъстоятелния длъжник, докато в настоящия случай сделката не е извършена от несъстоятелния, а се реализира чрез изявление на кредитора, както и че нидерландската правна система не допуска оспорването от синдика с преферентен или с друг иск прихващане, извършено от кредитор на несъстоятелния. Препратил е и към мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил разпоредбата на чл.54 от Закона за обявяване на несъстоятелността на Нидерландия и е приел, че в нея изобщо не е предвидена възможност да се атакува процесното прихващане, направено от ответника, поради което е намерил за ненужно да отговаря на въпроса дали са налице сходства или различия във фактическите състави на чл.54 от Закона за обявяване на несъстоятелността и тези на чл.59, ал.3 и ал.5 ЗБН. Следователно решаващият извод на въззивния съд е обусловен от преценката му за липса на предвидена в нидерландското право възможност за оспорване на процесната сделка – извършеното от ответника като кредитор на несъстоятелната банка прихващане. Тези мотиви на въззивния съд са съобразени с предвидените в чл.147, ал.1 ЗКИ кумулативни предпоставки, изключващи приложението на разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗКИ.

При този изход на делото на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 5600 евро. На основание чл.59, ал.7 ЗБН дължимата държавна такса в размер на 30 лева следва да се събере от масата на несъстоятелността на "КТБ" АД /н/.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение