Определение № 4601 от 15.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2003/2025 г.
ВКСIII гражданско отделение15.10.2025 г.докладчик Жива Декова
Диспозитив
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 42 от 06.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 44/2025 г. по описа на Окръжен съд - Сливен. ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр. София, [улица], да заплати на Б. А. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата 1500 /хиляда и петстотин/ лева – разноски по делото. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, чрез процесуален представител гл. юрк. А. М., против въззивно решение № 42 от 06.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 44/2025 г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено решение № 1134 от 26.11.2024 г. постановено по гр. д. № 1790/2023 г. по описа на Районен съд - Сливен, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 4 ГПК по предявения иск от Б. А. И. срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – неистинност на удостоверение № 808р-1774/07.12.2016 г. за класиране и пенсия, образец В и удостоверение № 808р-2701/15.12.2021 г. за класиране и пенсия, образец В, относно отразените в тях часове положен извънреден труд от ищеца за периода от 01.01.2005 г. до 31.12.2013 г. С решението са присъдени разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Б. А. И., подаден чрез адв. Н. П., в които поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: По делото е установено, че ищецът е служител на ответната Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на длъжност „Водач на специален автомобил първа степен“ с местоизпълнение на служебните задължения РСПБЗН - [населено място]. Ищецът изпълнява служебните си задължения на сменен режим при сумирано изчисляване на работното време. На 07.12.2016г. ответникът издал на ищеца удостоверение № 808р-1774 за класиране и пенсия, образец В, в което отразил трудов стаж на ищеца за периода 01.12.1998 г. до 30.11.2016 г., включително – общо 18 години, 0 месеца и 0 дни, от който осигурителен стаж от 01.01.2000 г. до 30.11.2016 г., включително – 16 години, 11 месеца и 0 дни. В табличен вид е отразен извънредния труд /в часове/ положен от ищеца след 31.12.2004 г., тоест от 01.01.2005 г. до 30.11.2015 г. Часовете положен извънреден труд отразен в документа са както следва: 2005 г. – 12 часа; 2006 г. – 29 часа; 2007 г. – няма отразяване; 2008 г. – 4 часа; 2009 г. – 5 часа; 2010 г. – 37 часа; 2011 г. – 2 часа; 2012 г. – 44 часа; 2013 г. – 48 часа; 2014 г. – 70 часа и от 01.01.2015 г. до 32.11.2015 г. – 46 часа. С решение № 174 от 13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г. на ВКС, III г. о. е признато за установено, че ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск, поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие в размер на 12 дни годишно за годините от 2003 г. до 2008 г. включително, както и за 2010 г. и в размер на 10 дни за 2009 г., като бил отхвърлен искът за признаване на установено, че има право на допълнителен платен годишен отпуск, поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетено тримесечие за годините 2011 г., 2012 г., 2013 г., за първото шестмесечие на 2014 г. и над 10 до 12 дни за 2009 г. На 27.05.2021 г. ищецът депозирал пред ответника работодател заявление да му бъде издадено удостоверение УП-3, във връзка с постановеното от ВКС съдебно решение. Работодателят поискал от ТП НОИ – [населено място] указания за издаване на искания от ищеца документ, като полученият отговор от директор бил, че няма основание да се издават задължителни предписания, съобразно решението на съда; удостоверение УП-3 се издава при прекратяване на трудовото правоотношение. На 15.12.2021 г. работодателят издал на ищеца удостоверение за класиране и пенсия образец В № 808р-2701, в което отразил трудов стаж на ищеца за периода 01.12.1998 г. до 15.12.2021 г., включително – общо 23 години, 0 месеца и 15 дни, от който осигурителен стаж от 01.01.2000 г. до 30.10.2016 г., включително 16 години /грешно изписано шест години/, 10 месеца и 10 дни. В табличен вид е отразен извънредния труд /в часове/ положен от ищеца след 31.12.2004 г., тоест от 01.01.2005 г. до 31.12.2021 г. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1134 от 26.11.2024 г., постановено по гр. д. № 1790/2023 г. по описа на Районен съд - Сливен, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 4 ГПК по предявения иск от Б. А. И. срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ неистинност на удостоверение № 808р-1774/07.12.2016 г. за класиране и пенсия, образец В и удостоверение № 808р-2701/15.12.2021 г. за класиране и пенсия, образец В, относно отразените в тях часове положен извънреден труд от ищеца за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2013 г. Прието е, че отразените в двата документа часове положен от ищеца извънреден труд не съответстват на установените от вещото лице часове действително положен от ищеца извънреден труд за този период от време. Производството пред административния съд, приключило с решение, с което е отхвърлена жалба срещу разпореждане, с което е отказано отпускане на пенсия и е неотносимо към предявения установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Последното има значение за правото на пенсия на ищеца и не обвърза съда, относно претенцията за установяване неистинност на документ. Касае се за невярно документиране на осигурителния стаж, поради невключване на положения от ищеца извънреден труд в издадените от работодателя документи. Това обстоятелство е установено едва с влязлото в сила между страните съдебно решение № 174 от 13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г. на ВКС, III г. о. Едва от този момент е станало известно обстоятелство, че е налице неотчетен от работодателя извънреден труд, положен от ищеца през целия период на трудовото му правоотношение с ответната дирекция, неотразен в издадените му документи и от този момент е можело да се упражни правото да се претендира невярното документиране. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Заключението на една експертиза представлява ли достатъчно основание, само по себе си за възприемане наличието на един факт и съдът е длъжен да съобрази това заключение е останалите доказателства?“; 2. „Има ли една експертиза приоритет над останалите доказателства?“; 3. „Възможно ли е да се погасяват по давност /обща чл. 110, специална по ЗЗД или особена по КТ - чл. 358 или ЗДСл/ неупражнените права на допълнителен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ат. 9 /ал. 8/ от ЗМВР от 1997 /отм./ и по чл. 212, ат. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, възникнали по силата на посочените правни норми по ЗМВР в периода 01.2003 г. до 01.12.2015 г. вкл. е оглед вида, естеството и правната регламентация на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 9
от ЗМВР от 1997 година /отм./ и по чл. 212, ат. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 година /отм./?“; 4. „Възможно ли е изобщо да се погаси по давност; затова въведената от законодателя две годишна давност за погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск по чл. 176а КТ и чл. 59а ЗДСл, в сила от 01.03.2011 година, приложима ли е и за допълнителния платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 9
от ЗМВР от 1997 година /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 година /отм./, възникнал в периода след 01.03.2011 година?“ и 5. „Допустим ли е иск по чл. 124, ал. 4 от ГПК иск за установяването на факта на положен извънреден труд на конкретна длъжност с конкретна трудова функция е относимо към установяване на права в пенсионното производство?”. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1110/2011 г. на ВКС, IV г. о., по втория с решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на ВКС, II г. о., по четвъртия с решение № 47 от 22.03.2019 г. по в. гр. д. № 121/2019 г. на Окръжен съд - Сливен и по петия в противоречие с практиката, както и, че първият и третият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. По първите четири въпроси не се разкрива общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите два въпроса, касаторът привързва с оплаквания, че съдът е основал решението си само на данните от допуснатата от районния съд експертиза, без да обсъди наведените от ответника доводи и възражения, което не се установява от мотивите на въззивното решение. Съдът е преценил, като допустими и относими по делото и събраните писмени доказателства и свидетелските показания. Изложил е, че работодателят е длъжен не само своевременно да издава съответните документи на работника/служителя, но той трябва да отразява в тях верни данни. Верни са данните, които съответстват на действителността, които са истинни по съдържание. Вписването на данни, които са неверни /неистинни, неточни/ е нарушение на задължението на работодателя. От неизпълнението на това задължение, работникът може да претърпи вреди – имуществени и неимуществени. В Кодекса за социалното осигуряване са уредени изчерпателно хипотезите на придобиване на право на пенсия от посочения вид, като основни предпоставки са продължителността на трудовия стаж от съответната и приравнена категория, както и навършването на определена възраст. Съгласно чл. 69, ал. 2 КСО държавните служители по ЗМВР придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които 2/3 действително изслужени като държавни служители. Съгласно пар. 50 от ПЗР на КСО лицата по чл. 69 КСО, които до 31.12.2015 г. имат необходимия осигурителен стаж за придобиване на право на пенсия, могат да се пенсионират независимо от възрастта им до 31.12.2018 г. Ето защо, искът се явява допустим. Несъгласието на касатора с формираните от състава на съда изводи съставлява оплакване за неправилност на решението и не подлежи на разглеждане във фазата на селекцията на касационните жалби по чл. 288 ГПК. По третия и четвъртия въпрос, касаещи погасяване по давност на правото на служителя да ползва допълнителен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ат. 9 /ал. 8/ ЗМВР от 1997 /отм./ и по чл. 212, ат. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. /отм./, възникнали по силата на посочените правни норми по ЗМВР в периода 01.2003 г. до 01.12.2015 г. включително, въззивният съд не се е произнасял. Едва в касационната жалба за пръв път се релевира такова възражение, такова основание не е отразено и в оспорените документи удостоверение № 808р-1774/07.12.2016 г. за класиране и пенсия, образец В и удостоверение № 808р-2701/15.12.2021 г. за класиране и пенсия, образец В. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, не следва да се обсъжда наличието на претендираните от касатора специални основания по чл. 280, ал. 1 и т. 3 ГПК. По петия въпрос, които единствено е обуславящ, няма противоречие с трайната практика на ВКС, че допустимостта на производството за установяване неистинност на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК се преценява от съда във всеки конкретен случай. В настоящия, ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на иска, предвид обстоятелството, че няма друг процесуален ред за защита на правата му, доколкото между страните няма спор, че правото на пенсия му е отречено с влязъл в сила акт по административен ред. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото на ответната страна по касация Б. А. И. следва да бъдат присъдени направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – в размер на 1500 лева, платими от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
Цитирани разпоредби
20- чл. 124, ал. 4 ГПК
- чл. 280, ал. 1 ГПК
- чл. 280, ал. 2 ГПК
- чл. 280, ал. 3 ГПК
- чл. 283 ГПК
- чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК
- чл. 287, ал. 1 ГПК
- чл. 288 ГПК
- чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР
- чл. 69 КСО
- чл. 69, ал. 2 КСО
- чл. 176 КТ
- чл. 110
- чл. 212
- чл. 229, ал. 9
- чл. 229
- чл. 280, ал. 1, т. 1
- чл. 280, ал. 1
- чл. 358
- чл. 59