Определение № 2737 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1890/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 36863 от 29.03.2024 г., подадена от „Агростройтранс“ ЕООД чрез адвокат А. А. от САК срещу въззивно Решение № 111 от 08.01.2024 г. по в.гр.д.№ 9883/2020 г. на СГС, ІІ „а“ възз.състав. Ответниците по касация, представлявани от адвокат С. С. от САК, са подали отговор на жалбата, в който поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 70997 от 20.03.2019 г. по гр.д.№ 34048/2013 г. на СРС, 50 с-в, поправено с Решение № 52575 от 26.02.2020 г. и Решение № 171904 от 08.08.2020 г., постановени по гр.д.№ 34048/2013 г. на СРС, 50 с-в, в обжалваната част, с която е уважен предявеният от Г. П. Д., Т. П. Д., Н. Х. Д., Д. С. Д. – Г., Ю. С. Д., И. С. Д., Ю. П. Х., С. Г. У., А. Г. С., Ж. М. Р., Т. П. Т., Д. Д. Т., В. Д. Т. и М. Й. Г. срещу „Агростройтранс“ ООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху недвижим имот, представляващ нива от 0,802 дка, находяща се в махала Т., м. Г., записана като имот № *, кад.л. 47 по кад.план от 1950 г., попадаща в имот с идентификатор ***, възстановена с Решение № 19351/2008 г. на ОСЗГ Нови Искър, който поземлен имот е идентичен с част от имот с идентификатор *** – защрихован в Приложение № 1 към СТЕ, неразделна част от решението. Въззивният съд е съобразил, че в случая ищците се позовават на реституция по ЗСПЗЗ с влязло в сила Решение № 19351 от 19.08.2008г. на ОСЗГ „Нови Искър“, с което на наследниците на М. и П. Т. Д. е възстановено правото на собственост върху процесния имот, представляващ нива от 0,802 дка, находящ се в землището на мах. Т., м. Г., имот № *, к.л. 47 от кад.план от 1950 г. Решението е постановено след изпълнена процедура по реда на чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената част и издадено удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ, съгласно които целият имот пл.№ * попада в границите на урбаниирана територия, определени със ЗРП на м. Т. – стопански двор, ЧЗРП за кв. 50, парцели * -*, одобрен през 1998 г. и цялата площ от 802 кв.м. представлява свободна за възстановяване част. Прието е, че така постановеното решение установява активната легитимация на ищците. Относно възражението на „Агростройтранс“ ЕООД за липса на упражнен съдебен контрол върху решението на органа по поземлена собственост е посочено, че не е обосновано с конкретни твърдения, както и е неоснователно. Решението на ОСЗГ е валиден административен акт, който е породил предвиденото в закона конститутивно действие. По отношение на материалната му законосъобразност е изложено следното: Ответникът се легитимира по правоизключващото възражение за право на собственост с констативен нотариален акт № 124, дело № 110/2004 г., издаден на основание ЗППДОбП, чл. 2, ал. 4 ЗДС и чл. 261 ТЗ. Нотариалният акт е издаден за поземлен имот, заснет с пл.№ *, нанесен в кад.лист 47 по неодобрен кад.план на [населено място], м. „Т.-стопански двор“, с площ от 2 790 кв.м., представляващ строителна база, заедно с постройките – битова сграда – едноетажна конструкция и склад с навес. Н.а.№ 110/2004 г. е издаден въз основа на съставен акт за частна държавна собственост № 01228 от 07.10.1998 г. Съгласно представените от ответника и неоспорени доказателства, имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на „Агростроймат“ ЕООД на основание Заповед № 181 от 11.05.1995 г. на МЗХП, както и включен в капитала на същото дружество на основание Заповед № РД 41-338 от 30.06.1998 г. на Министъра на МЗГАР и Решение № 7 от 24.07.1998 г. по ф.д.№ 10270/95 г. Съгласно отбелязването в акта за държавна собственост, двете сгради в имота, представляващ държавна земя извън регулация с площ от 2 790 кв.м., са построени през 1987 г. и са от метална конструкция. Като основание за съставяне на акта за държавна собственост се сочи нормата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, чл. 68, ал. 1 ЗДС и чл. 146 ППЗДС. По делото е установено, че с договори за приватизационна продажба от 03.02.1999 г. и 05.12.2000 г. са продадени общо 95 % от капитала на държавното „Агростроймат“ ЕООД, като прехвърлянето е вписано по ф.д.№ 10270/93 г. на СГС. Съгласно отбелязване в неоспорено писмо изх. № 26-00-923 от Агенция за следприватизационен контрол, дружеството – купувач по приватизационните договори „Ивал-2000“ ООД е влято в „Камъни и пясък“ ООД с Решение № 22 от 18.12.2003 г. на СГС. Ответното по делото дружество е образувано чрез отделяне от „Агростроймат“ ООД, вписано с Решение № 1 от 23.07.2002 г. по ф.д.№ 6743/2002 г. на СГС. В решението се сочи, че „Агростройтранс“ ООД е правоприемник на „Агростроймат“ ООД и поема активите и пасивите, несвързани с експлоатацията на кариери „Долни Богров“ и „Пет Могили“, съгласно разделителен протокол и баланс към 31.03.2002 г., представени по делото. Съгласно Решение № 4 от 11.12.2004 г. по ф.д.№ 743/2002 г. на СГС, Държавата и други физически лица са заличени като съдружници и „Агростройтранс“ ООД е продължило дейността си като „Агростройтранс“ ЕООД. С оглед изложеното, въведеното от ответника възражение за право на собственост, в качеството му на правоприемник чрез отделяне на приватизирано търговско дружество, е квалифицирано като такова по § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм/, респ. § 11, ал. 1 от ДР на ЗПСК вр. чл. 17а ЗППДОбП /отм/. Безспорно е установено по делото, че процесният възстановен на ищците имот е част от имот на приватизирано дружество, както и че процесът на приватизация е приключил през 1999 г., а решението на ОЗСГ, от което ищците черпят правата си, е постановено през 2008 г. Приватизацията на държавно предприятие с държавно имущество, в чиито активи е включен държавен имот, заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ, по принцип е самостоятелна пречка за възстановяване на правото на собственост в реални граници, а бившите собственици имат право само на обезщетение в случаите, когато са налице предпоставките на цитираните разпоредби. Съгласно чл. 17а ЗППДОбП /отм/, при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, имуществото, предоставено за стопанисване или управление, се предоставя в собственост на тези дружества с акта на преобразуването, освен ако в него не е предвидено друго. С ПМС № 201/1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти, при образуване, преобразуване, приватизация на държавни предприятия е предвидено, че при преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, правото на собственост върху недвижими имоти, които са били предоставени на предприятието за стопанисване и управление на тези предприятия, се внася в капитала на тези дружества, освен ако в акта за тяхното преобразуване е посочено друго. С оглед изложеното се приема в съдебната практика, че с визираните норми е регламентирано деривативно транслативно основание за придобиване на вещни права. Ето защо основният елемент от визирания фактически състав на този придобивен способ изисква вещта да е държавна собственост, за да може да премине в патримониума на съответното дружество. В случая това обстоятелство не е доказано по делото. Представеният по делото АДС от 07.10.1998 г. е съставен с посочено в него основание чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ. По делото не се твърди и доказва да е налице по-рано съставен акт за държавна собственост. Съгласно трайната съдебна практика, актът за държавна собственост има материална доказателствена сила, която може да бъде оборена при оспорване. В случая ищците изрично са оспорили акта за държавна собственост, с оглед удостовереното в него право на собственост на Държавата, от което черпи права ответното дружество. Съгласно чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, земите, върху които собствеността не може да се възстанови поради обстоятелствата, посочени в ал. 1, са държавна собственост, т.е. придобиването на собствеността става по силата на самия закон. С оглед изложеното, за да удостоверява надлежно възникнало право на собственост в полза на Държавата, следва да се твърди и установи някоя от пречките по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за земеделска реституция – застрояване или проведено мероприятие, непозволяващо възстановяване на собствеността. В тази връзка е въззивният съд е отбелязал, че възстановената на ищците част от бившия земеделски имот е определена като незастроена след проведена процедура по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и само на това основание визираното в полза на Държавата оригинерно придобиване по чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ не е налице. Отбелязано е още, че по делото не се твърди и доказва да е било налице регулационно отреждане към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, тъй като имотът не е бил в регулация до 1998 г., нито извършеното застрояване от битова сграда от метална конструкция и склад с навес представляват фактически строителни дейности, непозволяващи възстановяване на собствеността. Прието е, че не се налага различен извод от отбелязването в акта за държавна собственост, че имотът е част от стопански двор. Със ЗИДЗСПЗЗ, ДВ, бр. 79/1996 г. е регламентирана законова възможност (чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ) за земеделска реституция на земи, които не са застроени и не представляват прилежащи площи към сградите в стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но само в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници. Съгласно чл. 11, ал. 5 и чл. 45, ал. 4 ППЗСПЗЗ, незастроените земи в стопанските дворове, включени в границите на урбанизираните територии, се възстановяват на собствениците им по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, т.е. след определяне на застроената/незастроената част при спазване на благоустройствените изисквания за самостоятелно урегулиране. В случая именно този ред е спазен при постановяване на решението на ОСЗГ, като възстановената площ от 802 кв.м. е определена като свободна от строителство след проведена административна процедура. По делото не се твърди и доказва тази площ да е прилежаща към изградените стопански постройки, поради което, при приложение на нормата на чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ следва, че при въведената конкуренция на права ищците са установили, че са правоимащи по ЗСПЗЗ. Обобщено е, че процесният възстановен на ищците имот не е преминавал в собственост на Държавата, поради което и включването му в активите на приватизирано дружество, чийто правоприемник е ответното дружество, не е породило вещноправни последици. Поради изложеното доказателствената сила на издадения констативен нотариален акт в полза на дружеството е приета за опровергана и същият не удостоверява вещни права, противопоставими на ищците. Разгледано е евентуалното възражение за придобиване на собствеността в резултат от изтекла давност, в която връзка е изложено следното: Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и трайната съдебна практика, ответникът може да се позовава на давност след възстановяване на собствеността на ищците, поради което възражението му, че началният момент на давността е през 1998 г., е неоснователно. Исковата молба е предявена на 12.08.2013 г. и при всички случаи не е налице изтекъл дори 5–годишен давностен срок преди завеждане на делото, считано от възстановяване на собствеността с решението на ОЗСГ, постановено на 19.08.2008 г. С оглед това е посочено, че е за безпредметно да се обсъждат събраните по делото гласни доказателства, като е отречено да е налице оргинерно придобиване от ответника, противопоставимо на ищците. С оглед изложеното и предвид осъществяваната от ответника фактическа власт върху имота (определена като такава без правно основание, противопоставимо на ищците), прието е, че пасивната легитимация е налице с произтичащото от това уважаване на ревандикационния иск. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по въпроса: „От кой момент възниква процесуалното правоотношение между ищеца и новоконституирания по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК нов ответник, т.е. от кога се счита предявената по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК искова молба срещу новоконституирания ответник, който нов ответник именно е направил възражение за изтекла давност ?“ – с довод за противоречие с Решение № 28 от 17.05.2018 г. по т.д.№ 1212/2017 г. на ВКС, I т.о., Решение № 38 от 13.03.2017 г. по т.д.№ 3675/2015 г. на ВКС, IІ т.о. и Решение № 160 от 22.10.2009 г. по т.д.№ 39/2009 г. на ВКС, II т.о., съгласно които процесуалното правоотношение между ищеца и новоконституирания по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК ответник възниква от датата, когато е направено изричното искане от страна на ищеца за неговото конституиране. Счита също, че решението е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, включително с позоваване на тълкуването на понятието, направено с Решение № 53 от 07.06.2019 г. по т.д.№ 1525/2018 г. по описа на ВКС, І т.о. и във връзка с приетото, че исковата молба срещу дружеството е заведена на 12.08.2013 г., а не на 14.10.2014 г., каквито са обстоятелствата по делото. Касационното обжалване следва да се допусне по поставения в изложението правен въпрос, който има обуславящо значение за изхода на спора. Данните по делото са, че исковата молба срещу настоящия касатор е депозирана при условията на чл. 228, ал. 3 ГПК на 14.10.2014 г., а не на посочената от въззивния съд дата 12.08.2013 г., предвид което преценката, че релевантен при произнасянето по възражението за изтекла придобивна давност е периодът от време, изтекъл до 12.08.2013 г., се явява почиваща на тълкуване, противоречащо на приетото с Решение № 38 от 13.03.2017 г. по т.д.№ 3675/2015 г. на ВКС, IІ т.о. Това обосновава извод, че касаторът е доказал предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатената за въззивното производство и възлиза на сумата 103,05 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия