Определение № 50363 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1838/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на непълнолетния ищец М. В. Х. чрез адвокат П. Р. срещу решение № 60 от 04.05.2022г. по в.гр.д.№ 5/2022г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решението по гр.д.№ 468/2019г. на ОС Русе и е отхвърлен изцяло предявеният срещу „Дженерали застрховане“АД иск с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца (малолетен към датата на инцидента) при пътно произшествие, настъпило на 13.09.2017г. в [населено място], при което той е бил увреден като пешеходец. В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо и неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Искането е за отмяната му и уважаване на иска в предявения размер 80 000лв. със законните последици. Въведено е, че въззивният съд е основал решението си на предположения, без да бъде определен момент, в който водачът на лекия автомобил „Сеат Толедо“, от чиито неправилни действия е пострадал малолетният пешеходец М., е предприел спиране - дали спирането е било преди настъпването на удара с детето или след това. Изложени са съображения за превратно тълкуване на показанията на св. П., пътувала в л.а. „Сеат“, която е посочила, че в момента на възприемането от нейна страна на детето пешеходец, той е пресичал по диагонал пътното платно. Изложени са съображения, че въззивната инстанция е допуснала съществени процесуални нарушения като е изградила изводите си върху спорни и неизяснени обстоятелства дали детето се е движело по права линия или диагонално; вещото лице е посочило, че измервания при диагонално пресичане на детето не е правил, а изчисленията са на база пресичане под прав ъгъл. Посочва се, че тъй като естеството на движение при пресичане е различно от приетото от вещото лице, и изводите на вещото лице са изградени върху некоректни данни, въззивният съд е следвало да допусне поисканата от въззивника повторна автотехническа експертиза именно с цел да се изясни цялостният механизъм и протичане на пътното произшествие, а поисканите доказателствени искания са от решаващо значение за изхода на делото. Поддържа се, че недопускането да бъде отговорено на поставените във въззивната жалба въпроси и формулиране на правни изводи, изградени на база предположения и спорни обстоятелства, съставлява неотстранимо нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ При направено искане за допускане на експертиза за установяване на спорни факти, чиито изследване изисква специални знания, длъжен ли е съдът да назначи експертиза, която да бъде изготвена от компетентно вещо лице с цел установяване на факти от решаващо значение за изхода на делото. 2/ Съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила по чл.236,ал.2 във вр. с чл.269 ГПК отказът на решаващия въззивен състав да допусне доказателствени искания, които целят изясняването на спорни факти посредством специални знания и води ли отказът на съда да бъдат допуснати доказателствените искания до немотивираност на решението; 3/ Следва ли формираният от съда правен извод за основателност на претенцията да е в резултат на обсъждане в логическа обвързаност на всички събрани доказателства съгласно чл.235,ал.2 и чл.236,ал.2 ГПК, както и на доводите на страните. Касаторът обосновава приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на практика по чл.290 ГПК. Посочва и предпоставката на чл.280,ал.1,т.3 ГПК без излагане на аргументи и без конкретизация по кой от въпросите тя е относима. В писмен отговор ответникът „Дженерали застраховане“ АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. Оспорва основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на пълномощника на ищеца след разпита на свидетелите П. и К. за възлагане на допълнителна задача към автотехническата експертиза, която да отговори отново, с оглед на техните показания, на въпросите по задачи 8 и 9 от заключението (разстоянието между лекия автомобил и пострадалия към момента, в който водачът е могъл да възприеме пешеходеца като опасност за движението на пътното платно; съществуването на техническа възможност за водача на л.а. на предотврати удара). Изложените съображения за неуважаване на искането са, че по делото са събрани достатъчно доказателства, при съвкупната преценка на които, и с оглед отговорите в приетата експертиза, се изясняват поставените като допълнителна задача от пълномощника на ищеца два въпроса. Окръжният съд е отхвърлил иска по съображенията, че пострадалият ищец е пресичал пътното платно на необозначено за целта място, въпреки наличие на пешеходна пътека в близост и без да съобрази нито посоката, нито скоростта на движещите се автомобили, с оглед на което водачът на МПС не е нарушил задължението си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, тъй като с оглед на конкретната пътна обстановка той не би могъл да предположи, че пешеходец ще предприеме пресичане на пътното платно на необозначено място, преминавайки между паркирали леки автомобили и ще навлезе в пътното платно, където движението е двупосочно. Ищецът като участник в движението е нарушил чл. 114, т. 1 ЗДвП, предприемайки пресичане на необозначено за това място на пътно платно с двупосочно движение, при трафик на автомобили от нормален към интензивен, като с оглед конкретната пътна обстановка сам се е поставил в ситуация, при която ударът е бил технически непредотвратим от страна на водача на лекия автомобил, а нарушения на правилата на ЗДвП от страна на водача на автомобила не са установени. Пред въззивната инстанция въззивникът-ищец се е позовал на допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения и възпрепятстване правото на защита на ищеца чрез недопускане на релевантни доказателствени искания, предвид твърдяно за установено посредством свидетелски показания диагонално пресичане от малолетното дете на пътното платно - поставяне на допълнителни задача към автотехническата експертиза. На основание чл.266,ал.3 ГПК е поискано назначаване пред апелативния съд на такава експертиза с множество задачи (определяне на мястото на удара по широчина и дължина на пътното платно при диагонално пресичане от пострадалия; определяне на дължината на опасната зона на лекия автомобил при такова пресичане; технически съобразената безопасна скорост на движение на лекия автомобил; отстоянието, от което водачът е могъл да възприеме като опасност да движение детето при диагонално пресичане; опасната зона за спиране когато водачът е имал възможност да възприеме пострадалия; необходимото време за реакция на водача от момента на възникване на опасност при диагонално пресичане; техническата възможност за водача да предотврати удара при диагонално пресичане; възможността за определяне на характера и скоростта на движение, с която пострадалият е пресичал; при пресичане на пътното платно с бърз ход или бягане, характерно ли е пресичането да се извършва по диагонал; да се определи механизма за възникване на пътното произшествие при изчисления на база предприето диагонално пресичане; изготвяне на скица на местопроизшествието). В определение, постановено в подготвително заседание по реда на чл. 267 ГПК съставът на въззивната инстанция е оставил доказателственото искане на въззивника без уважение по съображения, че вещото лице е дало отговор в съдебното заседание за начина на пресичане на пътното платно, посочвайки, че липсват обективни данни дали това е станало по права линия или по диагонал и това има отношение към изчисляване на разстоянието, което е изминало детето, но не и към времето за реакция на водача, както и че теоретично разстоянието за видимост при диагонално пресичане е по-голямо от пресичане по права линия. Приел е, че поставените допълнителни въпроси след разпита на свидетелите, който е проведен в присъствието на вещото лице, не са конкретизирани, не е посочено кое в показанията променя възприетата от вещото лице фактическа обстановка и налага повторен отговор на двата въпроса, т.е. кои точно факти следва да бъдат съобразени от експерта. Акцентирал е, че вещото лице, изслушвайки показанията на свидетелите не е изразило становище за необходимост от промяна на изводите му. Въззивната инстанция е посочила и, че формулираните във въззивната жалба въпроси (четвърти и седми) съответстват на въпроси осем и девет с уточнението за диагонално пресичане на пътното платно от детето и на тях вещото лице вече е дало отговор в с.з. на 08.07.2021г., а останалите въпроси са изцяло нови като пред първата инстанция не е правено искане за допълване на експертизата с така поставените задачи, поради което направеното във въззивната жалба е преклудирано. С обжалваното решение е прието, че ищецът на девет години е пострадал при ПТП на 13.09.2017г. около 12.10 ч. в [населено място], когато като пешеходец е бил ударен от управлявания от Д. П. лек автомобил "Сеат Толедо" (при установено наличие на валидно застрахователно правоотношение с ответното дружество). На М. са били причинени две средни телесни повреди - счупване в основата на черепа и контузия на мозъка и счупване на голямопищялна и малкопищялна кост на десен долен крайник и множество охлузвания. За установено е прието, че детето е предприело пресичане на [улица]в района до № 26 в [населено място] не по намиращата се в непосредствена близост пешеходна пътека, а излизайки на пътното платно измежду паркирали в лявата му лента, насрещна спрямо посоката на движение на процесния автомобил, леки автомобили. Като спорен е отделен въпросът за механизма на ПТП (при прекратено досъдебно производство) и конкретно дали при пресичането пешеходецът се е движел със спокоен ход или е бягал, което обстоятелство е прието за относимо към преценката за вината на водача. Обсъдено е, че според направените от вещото лице изчисления, при избраната от водача скорост на движение 38- 41 км./ч., ако детето е бягало, разстоянието, на което се е намирал автомобилът от мястото на удара, когато детето е станало видимо за водача (16.17м.), е по-малко от опасната зона за спиране - 19.17м. и в този случай водачът не би могъл да предотврати ПТП; ако обаче детето е пресичало със спокоен ход, разстоянието на видимост (отстоянието на автомобила от мястото на удара, когато детето е станало видимо за водача) - 29.27м., е по-голямо от опасната зона за спиране - 19.17м. и при своевременна реакция на водача той е могъл да спре преди мястото на удара и да избегне произшествието. Прието е, че данни по делото за начина на пресичане на пътното платно от ищеца се съдържат единствено в показанията на съпругата на застрахования при ответното дружество водач - свидетелката П., пътник в процесния автомобил, която излага, че за части от секундата, непосредствено преди удара е възприела бягаща към колата фигура, която се появила не точно пред колата, а леко по диагонал. Съпругът й рязко спрял, като свидетелката не може да прецени дали той е реагирал с появата на фигурата или след като фигурата се била ударила в колата, защото всичко станало за секунди. Съставът на апелативния съд е кредитирал показанията на тази свидетелката, приемайки, че тя не е заинтересована от изхода на спора - искът не е насочен срещу съпруга й, а срещу застрахователя, който не разполага с регресен иск срещу последния и показанията й са базирани на преките й възприятия като очевидец на инцидента, последователни са и не се опровергават от ангажирани други доказателства по делото. Счетено е, че твърденията на свидетелката, че пострадалият е бягал, при което появата му е неочаквана и внезапна, косвено се подкрепят и от обясненията на съпруга й - водача на автомобила, който именно би следвало да възприеме детето, доколкото то се е появило откъм неговата страна, но той заявява, че изобщо не го е видял, а само чул удара, което го накарало да спре. Възприето е, че са налице неопровергани показания, че водачът е задействал спирачната система в момента на удара, поради което, тезата на въззивника, че реакцията на водача - предприето спиране изключва пострадалият да е изскочил внезапно на платното, е несъстоятелна. Въззивната инстанция е приела за неустановено да са събрани категорични и несъмнени доказателства, че ищецът е пресичал диагонално платното. Мотивирала е, че неоснователно жалбоподателят извлича такова твърдение от показанията на св. П.. Според въззивния съд свидетелката е установила, че е възприела появата на пострадалия леко по диагонал, а това не е равнозначно на твърдение, че той е пресичал по диагонал, още повече че наблюденията й са от предната дясна седалка, а ударът е от другата страна на автомобила. В подкрепа на този фактически извод е изложено и, че в съдебно заседание на 08.07.2021г. вещото лице уточнява заключението си, че детето е излязло на улицата измежду два спрели автомобила - един неустановен и един марка „Фолксваген" и мястото на удара е на 3 м. преди мястото на спиране на процесния автомобил, което е преди Фолксвагена, между двата автомобила, т. е. съответства на мястото на излизане; че след като телесните увреждания на детето са вдясно и ударът не е настъпил в участъка на спрелия л.а. „Фолксваген“, диагоналното пресичане би следвало да е предприето по посока на движещия се автомобил, което е напълно нелогично действие. Изводът е аргументиран и с кореспондиращите помежду си показания на св. П. и на съпруга относно възприето от тях обаждане на тел. 112 от друг очевидец на ПТП, който по телефона обяснявал, че детето минало засилено като стрела, както и с показанията на показанията на св. Н., който чул коментар на събралото се множество, че детето изскочило на пътя измежду паркиралите автомобили. Обсъден и споделен от детето факт, отразен в представената по делото психологическа оценка на ищеца - психологът е отразил изявление на детето при проведеното с него интервю, че е видяло колата, но му се сторило, че кара бавно. При възприета от детето пътна обстановка на приближаващ се, макар и бавно по негова субективна преценка лек автомобил, и принципно натоварено движение, за каквото свидетелстват разпитаните свидетели, въззивната инстанция е приела за нелогично детето да е предприело пресичането със спокоен ход. Счетено е, че подобно пресичане противоречи на инстинкта за самосъхранение, който е вроден и се активира при потенциален риск за здравето и живота, какъвто за всеки възрастен индивид са движещите се автомобили, а още повече за дете на възрастта на ищеца. Тези доказателства и житейската логика са посочени като основания въззивната инстанция да приеме, че ищецът е пресичал пътното платно бягайки, движейки се под прав ъгъл спрямо процесния автомобил. Според решаващия състав този извод не се опровергава от твърдяното от свидетелите местонахождение на пострадалия непосредствено след удара - близо до лявата врата на автомобила, а виждането на жалбоподателя, че ако пострадалият е пресичал платното тичайки, от инерцията на удара тялото му би се превъртяло през предния капак на автомобила, е счетено за неподкрепено с заключение на вещото лице относно подобно действие на инерционнните сили върху тялото при конкретното ПТП. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че не се доказва водачът на лекия автомобил да е станал причина за настъпването на процесното ПТП, а е установено по категоричен начин, че произшествието е реализирано единствено по вина на пострадалия пешеходец, който е допуснал нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1. и т. 2 ЗДвП, предприемайки пресичане при интензивен трафик, на необозначено за това място, при това при наличие на пешеходна пътека в непосредствена близост, без да се съобрази с приближаващо се пътно превозно средство, както и нарушение на чл. 114, т. 1 ЗДвП, забраняващ внезапно навлизане на платното за движение, а водачът е управлявал лекия автомобил с разрешена и съобразена с пътната обстановка скорост и за когото ищецът се е явил внезапно непредвидимо препятствие. Съставът на ВКС счита, че предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол не са обосновани: Същественият за изхода на спора фактически въпрос е дали детето е пресичало пътното платно с нормален ход или е бягало. Касаторът не оспорва извода относно възприетия от възивната инстанция начин на предвижване на детето - притичвайки между автомобили паркирани в насрещното платно спрямо движението на л.а. „Сеат”. Това е дало основание на състава на апелативния съд да възприеме експертните изводи за непредовратимост на удара при избраната от водача съобразена скорост и при ограничена за него видимост отляво от неподвижно препятствие. По повод на неуваженото от въззивната инстанция доказателствено искане на ищеца следва да се посочи, че в рамките на досъдебното производство е назначена допълнителна експертиза именно по искане на адв.Р. за обсъждане на хипотезата при диагонално пресичане на детето. Изследването на този въпрос и изводите на вещото лице не са рефлектирали върху прекратяването на досъдебното производство по съображения за недоказаност на осъществено от водача при управлението на лекия автомобил противоправно деяние, което е потвърдено от съда в с влязло в сила определение на РС Русе. Следователно въпросите относно задължението на въззивната инстанция да уважи доказателственото искане за изслушване на автотехническа експертиза в производството пред нея са поставени хипотетично при недоказано от страната тяхно значение за изхода на спора. Необосновано е, че поисканите доказателствени искания са от решаващо значение за изхода на делото, поради което поставените първи и втори въпрос не отговарят на критериите да послужат за обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ВКС, ОСГТК. Самостоятелно основание за недопускане на обжалването е отсъствието на въведената от касатора допълнителна предпоставка към въпросите (първи и втори), касаещи необходимостта от изслушване пред въззивната инстанция на автотехническа експертиза. Въззивната инстанция е съобразила дължимите от нея процесуални действия с необходимостта да следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, дали приетата експертиза дава точен отговор на поставените задачи и хипотезите и предпоставките, при които има задължение съгласно чл.201 ГПК, да постави допълнителна задача на експерта, както и е съобразила правото на си преценка на заключението с разпоредбата на чл.202 ГПК - да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Следва да се има предвид, че преобладаващата задачите, които касаторът е поставил към исканата експертиза във въззивната жалба, са по въпроси, които ищецът не е поставил при назначаването на изслушаната пред първата инстанция, т.е. в голямата си част доказателственото искане пред въззивната инстанция касае установяване на обстоятелства в подкрепа на променената в хода на производството теза, че детето е пресичало пътното платно по диагонал. В този смисъл позоваването от въззивната инстанция на разпоредбата на чл.266,ал.3 ГПК е в синхрон с трайноустановената съдебна практика на касационната инстанция, че в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК допустимостта на новите доказателства е призната заради извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, лишили страната от възможност да представи доказателствата или да поиска тяхното събиране, за да докаже защитната си теза в процеса. За да бъдат допуснати новите доказателства, обжалващата страна трябва да обоснове предпоставките по чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл.266, ал.1 от ГПК забрана, а преценката за наличието или отсъствието им е от компетентността на въззивния съд Третият въпрос не е правен, а е твърдение за неправилност, за допуснати нарушения на процесуалния закон, немотивираност и необоснованост на въззивния акт, необсъждане в логическа обвързаност на всички събрани доказателства и на доводите на страните, преценката по отношение на които е извън обхвата на настоящата фаза по чл.288 ГПК. Разноски по делото не се присъждат - ответната в касационното производство страна не е правила искане за присъждане на разноски за отговора на касационната жалба, изготвен от юрисконсулт. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.