Определение № 5127 от 11.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1256/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ес Се Те“ ЕООД, гр.Плевен срещу въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 474 от 07.12.2023 г. по гр.д. № 540/2023 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Плевенски районен съд по гр.д.№ 5066/ 2022 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на К. П. П. на основание чл.128 т.2 КТ и чл.86 ЗЗД сумата 77 063,62 лв, представляваща разлика между дължимите му суми за престиран труд по минималните ставки на Кралство Белгия, вкл. „бонус в края на годината“, „добавка за нощен труд“, възнаграждение за „периодите на разположение“, възнаграждение за извънреден труд, добавка за превишаване на средното време за обслужване, добавка за присъствие, фиксирана дневна надбавка, добавка за постоянно пребиваване, от една страна, и платеното му от ответника трудово възнаграждение, от друга страна, за периода 01.05.2019 г. - 04.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.06.2022 г. до окончателното плащане и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ – решение № 76/ 17.06.2019 г. по гр.д.№ 5104/ 2017 г., ІІІ г.о., но конкретен въпрос не е формулиран, а са преповторени доводите от касационната жалба, че за изчисляване на работното време на шофьорите в международния сухопътен транспорт не са приложими разпоредбите на КТ, а тези на Регламент /ЕО/ 566/ 2006 и Директива 2002/15/ЕО. Поддържа също, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/ 02.04.2014 г. по тълк.д.№ 1/ 2014 г., ОСГТК, ВКС, но и тук не е формулиран конкретен въпрос, а са преповторени доводите от касационната жалба за неправилно разпределена от инстанциите по същество доказателствена тежест. Касаторът поддържа още, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, отново без до формулира конкретен въпрос, а с преповтаряне на доводите от касационната жалба, че следва да намери приложение чл.3 пар.7 от Директива 96/71/ЕО. Ответната страна К. П. не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК и отговаряйки на доводите във въззивната жалба, приел за установено, че на 27.08.2015 г. между страните по делото бил сключен трудов договор, въз основа на който ищецът заемал при ответника длъжността „шофьор на товарен автомобил“. Правоотношението било прекратено със заповед № 25/ 04.08.2021 г. поради дисциплинарно уволнение. През периода 01.05.2019 г. - 31.07.2021 г. ищецът изпълнявал задълженията си на територията на ЕС, основно в Кралство Белгия, и имал отработени 425 дни, като му било платено основно възнаграждение и клас в размер 13 047,51 лв. При 3 400 отработени часове при минимална часова ставка в Кралство Белгия от 11,8965 евро той е следвало да получи възнаграждение в размер 79 109,61 лева, а годишния бонус би възлязъл на 11 001,52 лв. Положените от ищеца за периода часове труд били определени според декларираното от работодателя, при липса на данни фактически колко часа ищецът управлявал камион и колко часа е престоял. Разликата между минималното трудово възнаграждение, което ищецът би получил за престирания от него труд през процесния период по часова ставка в Кралство Белгия, включително годишния бонус, и трудовото възнаграждение, което му е начислил ответника за този период, според декларираните часове, била в размер на 77 063,62 лева. За същия период ищецът получил командировъчни обезщетения в размер 78 022,34 лева, начислени във ведомостите за заплати, но неотразени в декларация образец №1 на работодателя, тъй като не представляват осигурителен доход на работника. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че за правоотношението между страните е приложима разпоредбата на чл.1 т.1 б."в" от Директива 96/71/ЕО, според която на командированите работници се дължи заплащане по минимални ставки, които се определят от националното законодателство и/или практиката на държавата-членка, на чиято територия се командирова работникът. Съгласно чл.3 параграф 7 от Директивата специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи. Доколкото ищецът полагал труд предимно в Белгия, възнаграждението следвало да се определи според установените в Кралството минимални ставки, включително претендирания годишен бонус. Съдът намерил, че не следва да приспада от претендираната сума платените на ищеца суми за командировъчни обезщетения, тъй като същите не били част от минималната заплата. Видно от заповедите за командироване на ищеца, на работника се полагали командировъчни за пътни, квартирни и други разходи и тези суми попадали в изключението, определено в чл.3 параграф 7 от Директивата. Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, а касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, по който касационното обжалване да бъде допуснато. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, поставянето на такъв въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма формулирано питане, по което обжалването да бъде допуснато, преповторени са единствено доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, които в производството по чл.288 ГПК не подлежат на обсъждане. По такива доводи касационен контрол не може да бъде допуснат. По изложените съображения съдът