Определение № 100 от 12.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2577/2018 г.

Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК. С определение №364/22.10.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България. По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено. Производството е образувано по касационна жалба, вх.№13362/04.5.2018 г., подадена от ответника по исковата молба „Гранд хотел Варна“ АД - Варна, против въззивно решение №478/20.3.2018 г. по гр.д.№2785/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение №4620/13.11.2017 г. по гр.д.№7407/2017 г. по описа на Варненския районен съд, 43.и състав, с което за уважени предявените от Р. С. В. Й. от [населено място] против „Гранд хотел Варна“ АД – Варна, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ. Въззивният съд е приел, че „За уважаване на предявените искове е необходимо да бъдат установени настъпили вреди – имуществени и неимуществени, последните изразяващи се в болките и страданията от временната неработоспособност, които вреди са в резултат от злополука, претърпяна от лице, което е наето по трудово правоотношение и към момента на увреждането е изпълнявало трудовите си функции. В производството е доказано, че страните са се намирали в трудово правоотношение в периода от 01.06.2014 г. до 20.09.2014 г., като по време на изпълнение на трудовите си задължения - на 04.06.2014 г., ищцата е претърпяла трудова злополука, чието настъпване и характер са установени по предвидения от закона ред с влязъл в сила административен акт. Възраженията на въззивника във връзка с описания в исковата молба механизъм на трудовата злополука са неоснователни и липсата на пълно съвпадение между твърденията в исковата молба и съдържанието на административния акт относно конкретния начин на увреждането, не се отразяват на правопораждащия факт, а именно настъпилата трудова злополука. Разпореждането на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО е официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила относно механизма на увреждането. Към исковата молба ищцата е представила въпросното разпореждане, откъдето може да се направи извод, че заявената претенция се основава на посочените в документа факти, доколкото представянето на доказателства не е самоцелно, а цели да докаже съдебно предявеното право и в този смисъл е свързано с него. Отделно от това, отговорността на работодателя за вреди, настъпили в резултат от трудова злополука, е обективна и за реализирането й е достатъчно да бъде доказано настъпването на злополуката и претърпените в резултат от нея негативни последици, подлежащи на обезвреда. В хода на първоинстанционния процес е установено, че на посочената дата и по време на изпълнение на трудовите си задължения, ищцата е паднала и е претърпяла увреждане на здравето, изразяващо се в счупване на горния край на тибията на лявата подбедрица, признато за трудова злополука по предвидения в закона ред. Тези факти, релевантни за съдебно предявените претенции, са отделени за безспорни и в доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на ответното дружество. С оглед на гореизложеното, съдът намира, че по делото е доказано настъпването на трудова злополука, в резултат на която за ищцата е настъпила временна неработоспособност, поради което отговорността на работодателя по чл. 200 КТ следва да бъде ангажирана и предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание. Правният спор се съсредоточава върху размера на претърпените вреди и наличието на съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на вредоносния резултат, както и върху началния момент, от който започва да тече погасителната давност за съдебно предявеното вземане. Претърпените неимуществени вреди се установяват по делото от медицинските документи, заключението по изготвената съдебно-медицинска експертиза и свидетелските показания на ангажираната от ищцата свидетелка Ц. К., които съдът кредитира като достоверни, последователни и основани на непосредствени лични впечатления – свидетелката се е грижела за пострадалата и е обслужвала същата в периода след операцията. Настоящият съдебен състав намира, че претендираната от ищцата сума от 22 000 лв. представлява справедлив еквивалент на претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Този извод следва от конкретните обективни обстоятелства, установени по делото, а именно: характера и степента на увреждането (счупване на големия пищял на лявата подбедрица), претърпяната оперативна интервенция, при която е извършена фиксация на счупената кост и имплантиране на плака и винтове, съпроводени с физически болки; престоят в болничното заведение; пълното обездвижване за период от тридесет и пет дни, в който пострадалата не е могла да се обслужва сама и изпитаното в тази връзка неудобство и други негативни емоции; продължителността на временната неработоспособност – петнадесет месеца, както и периода на възстановителния процес, който продължава и към настоящия момент. За да определи неимуществените вреди в този размер, съдът отчита също така, че пострадалата е имала заболяване „остеопороза“, което е улеснило реализирането на фрактурата и затруднило оздравителния процес - обстоятелство, установено от заключението на вещото лице и изслушването на експерта в хода на открито съдебно заседание. Този факт обаче не обосновава намаляване на претендираното обезщетение, тъй като заявеният размер напълно съответства на претърпените телесни болки и емоционални страдания и в частност на невъзможността за пълно възстановяване от претърпяната трудова злополука. По делото е доказано, че и към настоящия момент ищцата изпитва болки, движението на левия й крак е ограничено и се придвижва с помощни средства. Освен това от експертното заключение се установява, че в резултат от увреждането е настъпило влошаване на здравословното й състояние, като пострадалата е заболяла от гонартроза - изменение в областта на коленната става, което не й позволява да функционира правилно в пълен обем. Посттравматичното заболяване се е развило в пряка причинно-следствена връзка със счупването в областта на големия пищял, води до невъзможност за свободно придвижване и хипотрофия на бедрената мускулатура на левия крайник, без изгледи за подобрение. Предвид така описаните последици и инвалидизацията, настъпила вследствие на злополуката, настоящият съдебен състав намира, че възраженията на въззивника за несправедливост на претендираното обезщетение са неоснователни. Действително, трайно намалената работоспособност, установена с приетото по делото решение на ТЕЛК, не се дължи единствено на процесната злополука, а последната обуславя едва 20 % от определената степен на увреждане от 46 %, но това обстоятелство е отчетено при определяне размера на неимуществените вреди, наред с останалите обективни факти, релевантни за паричния еквивалент на претърпените болки и страдания, а именно: характера и степента на увреждането, спецификите на проведеното лечение, продължителността на настъпилата неработоспособност, както и възстановителния процес. Други заболявания на ищцата (сърдечно заболяване и диабет), които според въззивника са основание за намаляване размера на обезщетението, не са доказано диагностицирани и свързани с настъпилото увреждане, поради което са ирелевантни за обема на отговорността на ответното дружество. По възражението за съпричиняване, релевирано своевременно от ответника в отговора на исковата молба, съдът намира следното: По реда на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи, а именно ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. извършил е определени действия в нарушение на установените правила за безопасност на труда, като не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна ситуация. В тази хипотеза вината на пострадалия не се предполага, а ответникът следва да установи по категоричен и безспорен начин, че същият е допуснал груба небрежност като част от механизма на трудовата злополука. В този смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в решение от 29.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 157/2004 г., III ГО, решение № 18 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 434/2011 г., III ГО, решение № 1122 от 1.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5086/2007 г., V ГО и др. В настоящия случай възражението за съпричиняване е основано на твърдения, според които в трудовите задължения на ищцата е включено почистването на стаята за почивка, която се е ползвала единствено от нея в деня на злополуката (тъй като колегата й е напуснала работа 1 час по-рано), и увреждането, настъпило при излизането от въпросното помещение се дължи изключително на проявената груба небрежност на пострадалата, като последната сама е разляла водата, на която се е подхлъзнала, и не я е почистила от пода – поведение, квалифицирано като нарушение на трудовата дисциплина. Така изложените твърдения на ответника не са доказани в хода на процеса. Според разпореждането на НОИ, установяващо механизма на трудовата злополука (по аргументите, изложени подробно по-горе), пострадалата „губи равновесие, пада и получава фрактура на тибията на левия крак“. За обстоятелството, че загубата на равновесие се дължи на подхлъзване на разлята на пода вода, не са представени никакви доказателства от работодателя, чиято е доказателствената тежест, предвид въведеното в процеса възражение по чл. 201, ал. 2 КТ. Фактът, че пострадалата е имала задължение да почиства помещението, който се потвърждава и от свидетелските показания на ангажираната от ответника свидетелка, не е достатъчен, за да се приеме, че е проявена груба небрежност, предвид липсата на доказателства за конкретното поведение на пострадалата, както и за връзката му с механизма на трудовата злополука. По тези съображения съдът намира, че възражението за съпричиняване се явява неоснователно и не са налице законоустановените предпоставки за намаляване размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Предвид изхода на спора по главната претенция, следва да бъде уважена и акцесорната такава, като върху обезщетението от 22 000 лв., дължимо от датата на трудовата злополука – 04.06.2014 г., до предявяване на исковата молба – 05.06.2017 г. (по арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД), от ответника следва да бъде заплатена компенсаторна лихва в размер на 6717,32 лв. Относно възражението за изтекла погасителна давност: Погасителната давност е своеобразна санкция за бездействието на кредитора и нейното начало съвпада с момента, в който същият може да упражни своето право. Този момент поначало се свързва с изискуемостта на вземането, поради което общите правила на чл. 114 ЗЗД предвиждат, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Специалната разпоредба на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ обаче предвижда алтернативно начало на давностния срок, наред с деня, в който вземането е станало изискуемо, а именно деня, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено. Според съдебната практика, която настоящият съдебен състав напълно споделя, разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото, като липсата на такова разпореждане компрометира твърдението на ищеца за наличие на трудова злополука и обуславя отхвърлянето на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Следователно моментът, в който е могло да бъде упражнено правото на работника на обезщетение за вреди от трудова злополука, съвпада с момента, в който увреждането е признато за трудова злополука, съгласно предвидената в КСО административна процедура. По тези съображения и на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 във вр. ал. 2, т. 2, предл. второ КТ приложимата в случая тригодишна погасителна давност започва да тече от 12.06.2014 г. - датата на разпореждането на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО, като към момента на предявяване на иска – 05.06.2017 г., същата не е изтекла. Неоснователни са и оплакванията на въззивника, според които разликата между началото на погасителната давност и момента, от който се дължи компенсаторната лихва, води до „нон сенс“, доколкото началото на погасителната давност не съвпада с изискуемостта на вземането (деня на увреждането). За определяне на началния момент, от който се дължи компенсаторна лихва, от друга страна, са приложими общите правила на гражданския закон, към които бланкетната норма на чл. 212 КТ препраща. Компенсаторната лихвата цели да компенсира увреденото лице за претърпените вреди, поради което същата е дължима от настъпването на обективния факт на увреждането, без да е необходима покана – арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В същия смисъл е и константната съдебна практика, например решение № 441/ 08.07..2010 г. по гр.д. № 682/ 2009 г., IV ГО на ВКС, решение № 578/ 19.10.2010 г. по гр.д. № 603/ 2009 г., III ГО на ВКС и др. По претенцията за имуществени вреди: От представените по делото доказателства – талон от 12.06.2014 г. за заплатена потребителска такса за 8-дневен престой в лечебното заведение в размер на 46,40 лв. и фактура № 19932 от 05.06.2014 г., издадена от МБАЛ „Св. Анна – Варна“ АД, ведно с фискален бон за закупуване на медицинско изделие на стойност от 1390 лв., се установява, че в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата трудовата злополука ищцата е понесла имуществени вреди - претърпени загуби, изразяващи се в разходите, свързани с извършената операция и престоя й в болницата. Искът е доказан по основание и размер, поради което се явява основателен, а съдебното решение, с което същият е уважен изцяло – правилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 и ал.2 ГПК като се поставят следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да изготви доклад по чл.273, във връзка с чл.146 ГПК, в който да даде точни указания относно подлежащи на доказване факти чрез разпределението на доказателствената тежест между ищеца и ответника относно механизма на настъпване на трудовата злополука при необжалвано от страна на ищеца Разпореждане на ТП на НОИ, и в частност определяне на ищцовата страна като носеща тежестта на установяване на твърдения от него нов фактически състав за настъпването й ?, 2. Какви са обективните предели на установителното действие на разпореждането на ТП на НОИ с резултатите от разследване на трудовата злополука в исковото производство по чл.200 КТ – само по отношение на факта на злополуката и нейния характер или по отношение на констатирания и отразен механизъм на настъпването й, в случай, че разпореждането на ТП на НОИ не е обжалвано от страните ?, 3.Длъжен ли е съдът да посочи всички относими обстоятелства и реално да съпостави с конкретните увреждания на пострадалия и настъпилите последици, като ги съобрази в цялост, оцени значението им за размера на вредите и длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, формиращи съдържанието на понятието „справедливост“ ? и 4. Какви критерии и факти се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по „справедливост“ и ограничават ли се правата на работодателя, като не се допуска доказване на факт, съществен за определяне на справедливия размер на обезщетението, при условие, че същият този факт е установен в официален удостоверителен документ, а съдът не е изложил мотиви кои конкретни факти поставя с по-голяма тежест, така че да обуславят справедливият размер ? Сочи се съдебна практика. Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване. Ответницата по касация Р. С. В. – Й., посредством процесуалния си представител – адв.Н. К., е депозирала отговор по смисъла на чл.276 ГПК. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на касационната жалба намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима. Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК обаче не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По първия от поставените въпроси въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като е налице тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК, съгласно точка 2 от което и разясненията към нея въззивната инстанция не изготвя доклад по смисъла на чл.146 ГПК. По втория от поставените въпроси, по естеството си визиращ актът за трудова злополука, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. След влизане в сила на Кодекса за социално осигуряване и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки практиката на Върховния касационен съд приема, че разпореждането по чл.60, ал.1 КСО се явява елемент от фактическия състав на отговорността по чл.200 КТ. Това изискване е залегнало в преобладаващата практика на съда, опредметена в решение №319/12.6.2010 г. по гр.д.№204/2009 г., III г.о.и др. В тази практика е застъпено, че А. е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на ответника-работодател и от който зависи съществуването на правото. Липсата на такова разпореждане е пречка да бъде прието твърдението за наличие на наличие на трудова злополука и обуславя отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ. Поради това в исковото производство по посочената правна норма е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение. По третия и четвъртия въпроси въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По естеството си съдържанието на въпросите се свежда до прилагане разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Въздигнатият от посочената правна норма принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размера на неимуществените вреди се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен. В конкретния случай изводите на съда се основават на ангажираните по спора доказателства-писмени и гласни, както и от данните по приетата от съда съдебно-медицинска експертиза, неоспорена от страните. По наведеното основанието по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване. Соченото основание не е налице. В основанието по чл..280 ал.2 ГПК (ЗИДГПК - ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Нещо повече, касационният жалбоподател изобщо не е мотивирал искането си за допускане на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 ГПК. Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед направеното искане за присъждане на разноски за настоящото производство от страна на ответницата по касация съдът намира, че такива не следва да се присъждат, тъй като по делото не са представени доказателства за тяхното извършване. Водим от изложените съображения и на основание чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,