Определение № 407 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1020/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Б. срещу решение №.260786/26.10.20 по г.д.№.1941/20 по описа на СГС, ІVАс., - с което е потвърдено решение №.293859/5.12.19 по г.д.№.16077/19 на СРС, ГО, 153с., за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ. Ответната страна „Медицински център Америкън Спайнъл Клиник“ ЕООД оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, в това число чрез препращане към мотивите на първата инстанция, че страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжност ”ерготерапевт/ хиропрактик“ в ответното дружество; със Заповед №.371/11.02.19 му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.190 ал.1 т.2 КТ - за това, че в периода 11.01.19-23.01.19 и 24.01.19-29.01.19 не се е явил на работа без да представи доказателства за временна нетрудоспособност, болест или друга причина, които факти и обстоятелства не се оспорват от ищеца. От кореспонденцията между страните е установено, че М.Б. е имал здравословни проблеми в периода 11.01.19-17.01.19, с които работодателят е бил запознат /тези фактически изводи намират опора и в представените по делото амбулаторен лист от преглед на 14.01.19 и болничен лист за периода 15.01.19-17.01.19 – както и от показанията на св.Д./. При тези обстоятелства е формиран извод, че за времето 11.01.19-17.01.19 ищецът не се е явил на работа със знанието и съгласието на работодателя; за останалия период, обаче, не се установява неявяването да се дължи на уважителни причини – не се установява служителят да е бил в разрешен отпуск или в такъв по болест – каквито твърдения не се съдържат и в исковата молба. Не се установяват и предпоставките на чл.8 от договора – съгласно който всяко непредвидено отсъствие от работа, дължащо се на болест или друга основателна причина, трябва да бъде съобщено на работодателя и да му бъдат представени съответните доказателства за причините за отсъствието възможно най-рано в първия ден на същото. По делото липсват каквито и да е годни доказателства, че на ищеца му се е наложило да замине спешно за САЩ, че е уведомил за това работодателя, както и че е представил доказателства за причините за отсъствието; установено е единствено, че е напуснал страната на 23.01.19 и се е върнал на 19.02.19. Съдът е посочил, че при налагане на дисциплинарното наказание е била спазена процедурата по чл.193 ГПК. Отразил е, че съгласно чл.193 ал.3 КТ разпоредбата на чл.193 ал.2 КТ не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина. Позовал се е на задължителна практика на ВКС /реш.№.257/22.05.12 по г.д.№.985/11, ІV ГО/, според която такова виновно поведение, препятстващо събиране на обяснения, е налице, когато до знанието на работника е достигнало отправеното искане /писмено или устно/ на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това в рамките на същия той, без извинителна причина, не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения – както и когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения /напр. откаже да го приеме, когато то му се връчва лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя - макар пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя; промени или отсъства от този адрес без да уведоми работодателя си за това/. В разглеждания случай работодателят е поискал писмени обяснения, изпращайки пратка чрез Телепоща /Български пощи/ на адреса, посочен от работника в сключения между страните трудов договор - а от разписката на лицензирания пощенски оператор се установява, че писмото е „непотърсено“ и е върнато до работодателя на 5.02.19. При тези обстоятелства и доколкото писмената покана за обяснения може да бъде връчена на лицето както лично, така и чрез пощенска услуга /чрез изпращане на писмо с обратна разписка/, за да е надлежно връчването по пощата не е необходимо да е извършено лично на получателя /реш.№.283/6.04.10 по г.д.№.507/09, ІІІ ГО - редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила /чл.42 и чл.44 ГПК/ и специалния закон /чл.36 от Закона за пощенските услуги//, а известието съставлява официален удостоверителен документ /издадено е при упражняване на удостоверителната компетентност по реда на чл.34-чл.35 ЗПУ и се ползва с обвързваща материална доказателствена сила/ - е намерено, че е налице редовно връчване на искането за обяснения. С оглед разпоредбата на чл.193 ал.3 ГПК ищецът не е провел доказване на твърденията си по делото и не са налице други доказателства, които да опровергаят извършеното удостоверяване на непотърсената пратка. От това следва, че като е променил посочения в трудовия договор адрес или е отсъствал от него без да уведоми работодателя си, М.Б. е осуетил възможността изявлението на работодателя с искане на обяснения да достигне до него. С достигане на изявлението до посочения от ищеца адрес работодателят е изпълнил задължението си за връчване на искане за обяснения и това е породило правно действие. От друга страна дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено заради отсъствие от работа в два периода – 11-23.01.19 и 24-29.01.19. За времето 11.-17.01.19 ищецът е имал извинителна причина /явяване на 14.01.19 на преглед и ползване на отпуск за временна нетрудоспособност от 15.01.19 до 17.01.19/; по отношение на останалите периоди, обаче, не е установено служителят да е уведомявал работодателя за отсъствието си, нито това отсъствие да е било разрешено от него или от медицинска експертиза. Възраженията, че от представените между работника и прокуриста Дейвид К. съобщения е видно, че ищецът го е уведомил за здравословни проблеми, поради които не е бил в състояние да се яви на работа, са намерени за неоснователни. Посочено е, че е налице процедура за уведомяване на работодателя за заболяване на служител, съответно за удостоверяване на това обстоятелство със съответните медицински документи, както и срокове за представянето им. В случая тя не е спазена /вкл. за времето 15-17.01.19/ и не може да бъде дерогирана от неформална кореспонденция в социалните мрежи. Не е категорично ясно, че именно Д. К. е прочел съобщението на М.Б. на посочените дати, както и на 28.01.19, 4.02.19 и 14.02.19 /подобен извод не може да се направи на база на т.нар „маркер“ в долния десен ъгъл на всяко съобщение, тъй като въпросният маркер не установява кое е лицето, прочело съобщението/. Не е установено да има писмена молба за отпуск, както и да са представяни болнични листове за цитираните по-горе периоди. Същевременно съпругата на прокуриста, служител при ответника, не е работодател, за да разреши отсъствие на служител. При това положение е формиран извод, че ищецът нито е уведомил за отсъствието си за периода 18.01.-22.01.19, нито е доказал съществуване на извинителна причина за него. Прието е и, че не се е явявал на работа и за останалите дни - 23.01.19, 24-29.01.19, като е отчетено, че за тези периоди липсват доказателства за уважителна причина за отсъствието. М.Б. е твърдял наличие на основателна причина за това – наложително пътуване до САЩ – но не е представил доказателства в подкрепа на такова твърдение, както и не е депозирал нарочна писмена молба за ползване на отпуск. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. В пункт І от изложението си се позовава на задължителна практика /ТР 1/13 ОСГТК, реш.№.12/16.02.16 по г.д.№.2184/15, ІІІ ГО, реш.№.145/7.01.19 по г.д.№.811/18, ІІ ГО, реш.№.59/14.04.15 по г.д.№.4190/14, ІV ГО, реш.№.183/16.11.17 по т.д.№.2624/16, ІІ ТО, пеш.№.187/7.07.16 по г.д.№.1332/15, ІV ГО, реш.№.116/21.01.21 по г.д.№.787/20, ІІ ГО; реш.№.145/28.10.21 по т.д.№.2739/19, І ТО/, но не формулира изрично правен въпрос; в пункт ІІ сочи следния такъв: „При наличие на съществуваща възможност за комуникация посредством електронни съобщения - адреси на електронна поща, които са известни на страните – работник и работодателя – неизпращането на покана за обяснения по чл.193 ал.1 КТ и чрез електронна поща, когато служителят не е намерен на известие на работодателя на административен адрес, представлява ли неизпълнение на задължението на работодателя да представи на служителя реална възможност да представи писмени обяснения?“. Дори да се приеме, че пункт І от изложението съдържа годно общо основание във връзка с въпроси за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото и да не разглежда невъведени доводи, не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика. Съгласно цитираната такава въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжна да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235 ал.2 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и в пределите, очертани с въззивната жалба; същевременно неправилното разглеждане от въззивния съд на невъведени от страните доводи, макар относимият факт да е надлежно въведен в предмета на спора или такъв факт въобще да не е бил въведен, води до нарушение на чл.269 ГПК, както и на принципите на диспозитивното начало, състезателността и равенството в процеса. Първият въпрос е в контекст на оплаквания, че не е обсъдена кореспонденция с Т. К. /съпруга на прокуриста и заемаща административна длъжност в клиниката-от която е ясно, че още в началото на заболяването ищецът е бил уведомен от нея, че няма необходимост да представи болничен лист/ и извлечение от банкова сметка за м.01.2019 /от което е видно, че работодателят е превел точна сума за пътуването му до САЩ/. Съдът е обсъдил твърденията на ищеца, че работодателят е бил уведомен за причините за отсъствието му - като е изложил подробни мотиви, изрично е посочил какъв е реда за уведомяване и представяне на доказателства за причините за отсъствие, както и че от доказателствата не се установява той да е спазен - в това число доколкото официалната процедура за това не може да се дерогира от неформална кореспонденция в социалните мрежи; независимо от това е намерено, че за периода 11.01.-17.01.19 е била налице извинителна причина за отсъствието /като цитираната кореспонденция със съпругата на прокуриста очевидно касае именно този период – доколкото не съдържа дата, но, видно от текста от снимката от устройството, се води в деня на прегледа – който, съгласно представените доказателства, е 14.01.19/; същевременно въззивната инстанция е изложила и самостоятелни мотиви, че съпругата на прокуриста, служител при ответника, не съставлява работодател и не би могла да разреши отсъствие на служител. Във връзка с времето, през което се твърди, че ищецът е пребивавал в САЩ по неотложни причини при позоваване на чл.8 от договора, ясно е посочено, че доказателства за наличие на визираната в разпоредбата на чл.8 от договора хипотеза не са представени от служителя; доколкото приложеното извлечение от сметка касае превод от 10.01.19, то, освен, че кореспондира със задължението на работодателя по чл.13 от договора /да осигурява ежегодна сума за билет от и до САЩ/, не би могло да е свързано с причина, за която се твърди, че е възникнала внезапно на 23.01.19-тъй като я предхожда. Следва да се има предвид и, че при всички случаи съгласно разпоредбата на чл.190 ал.1 т.2 КТ за налагане на дисциплинарно наказание уволнение е достатъчно неявяване на работа в течение на два последователни работни дни – докато в разглежданата хипотеза периода след 17.01.19 до 29.019 включва много повече от два последователни дни отсъствие от работа на ищеца – за които не е ангажирал доказателства да е уведомил надлежно работодателя, нито е представител доказателства, вкл. в настоящия процес, относно причините за отсъствието. Оплакването за разглеждане на невъведено възражение - че до прокуриста не е достигнала представената кореспонденция посредством мобилно приложение - също не кореспондира на обстоятелствата по делото. В отговора на исковата молба ясно е заявено, че ищецът е отсъствал от работа без да уведоми работодателя си надлежно, в това число за периода 23-29.01; посочено е изрично, че твърдението, че на 23.01.19 ищецът е водил кореспонденция с прокуриста на ответника като му е посочил, че пътува за САЩ поради здравословни проблеми на баща си, е оспорено – заявява се, че кореспонденция не е водена, единствено ищецът е изпратил – евентуално – еднопосочно съобщение, на което работодателят не е отговарял. Предвид изложеното приетото от съда във връзка с липсата на надлежно уведомяване не съставлява разглеждане на невъведен довод, а на надлежно въведен такъв. Само за пълнота трябва да се посочи и, че дори и при уведомяване на работодателя за наличие на неотложна причина за отсъствие, за работника остава задължението да представи при първа възможност доказателства във връзка с причината – каквито, в това число в настоящия процес, в подкрепа на твърдяното основание за наличие на хипотеза на чл.8 от договора, не се представят. Следва да се има предвид и, че несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед всичко изложено по-горе не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът по пункт ІІ от изложението е неотносим. Съдът изрично е посочил какъв е реда за изискване на обяснения и че в случая той е бил спазен. Същият е установен не само с оглед създаване сигурност за работника, но и на такава за работодателя – да може да установи по несъмнен начин, че е изискал обяснения – доколкото доказването на това обстоятелство съобразно чл.154 ал.1 ГПК е в негова тежест. В случая е ползван надлежен ред за това – с писмо с обратна разписка, изпратено на посочения от работника адрес, ищецът не е потърсил пратката, сам се е поставил в невъзможност да даде обяснения и не би могъл да се ползва от собственото си противоправно поведение - в който смисъл е и безпротиворечивата трайна задължителна практика на ВКС, цитирана и в самото въззивно решение. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 3375лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,