Определение № 163 от 15.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3718/2016 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. Б. срещу решение № 2349/26.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 165/2016 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 3423/07.12.2015 г. по гр. дело № 713/2015 г. на Гоцеделчевския районен съд и са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна, като незаконосъобразно, уволнението на касатора-ищец, извършено със заповед № 6538/02.07.2015 г. на управител на ответното дружество на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, за възстановяването на жалбоподателя на заеманата от него работа преди уволнението – на длъжност „охранител“ при ответното дружество и за осъждане на последното да му заплати обезщетение за оставане без работа в размер 4 815.66 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Касаторът излага оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответното [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса: 1) допустимо ли е въззивният съд да изведе и формулира като основен спорен въпрос по делото материалноправен въпрос, който е извън предмета на делото, доколкото не е наведен като такъв по надлежния ред – с исковата молба на ищеца или с отговора на ответника; 2) допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по наведените от страните доводи и съображения по спорния предмет „само за пълнота“; 3) задължен ли е въззивният съд при постановяването на своя съдебен акт по съществото на спора да констатира противоречието между документите, представени от ответника-работодател, и да посочи кои от тях кредитира и на кои от тях основава своите изводи относно фактите по делото; и 4) допустимо ли е въззивният съд, като приеме, че дадена норма формално не е нарушена при уволнението на работника, да не се произнесе по основното оплакване на същия, че уволнението му е незаконосъобразно, като ивършено при проявена недобросъвестност от страна на работодателя. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС и конкретно сочи решение № 415/25.01.2012 г. по гр. дело № 1332/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 210/15.08.2014 г. по гр. дело № 6605/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), формулираните от касатора правни въпроси, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос, а именно – при разглеждането на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, може ли въззивният съд да приеме за основен спорен въпрос и да обсъди като такъв, материалноправен въпрос, който не е въведен от страните по делото с исковата молба, с отговора на същата, с въззивната жалба или с отговора на последната, и може ли да не се произнесе по наведените от страните доводи и съображения относно (не)законосъобразността на уволнението. По този въпрос е налице трайно установена задължителна практика на ВКС, израз на която са не само двете посочени от жалбоподателя решения, а и множество други, включително – конкретно относно производството по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, каквито са решение № 665/01.11.2010 г. по гр. дело № 242/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 459/27.10.2011 г. по гр. дело № 1532/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Там е прието следното: Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. За да признае или отрече претендираното право, съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и обстоятелства, които ответникът счита, че имат значение за възникването, променянето или прекратяването на претендираното право. Когато ищецът претендира съществуването на едно материално субективно право, той въвежда правопораждащите факти с иска, а ответникът въвежда правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и правопогасяващите факти с възражения. Когато ищецът отрича съществуването едно материално субективно право, той въвежда правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и правопогасяващите факти с иска – те са неговото основание, а ответникът въвежда правопораждащите факти и обстоятелства с възражение. С тези свои процесуални действия, както и с репликите, дупликите и т.н. страните очертават предмета на доказване. С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление. Предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Ако съдът признае, че това потестативно право е съществувало и е надлежно упражнено, уволнението е законно, а ако съдът признае, че това потестативно право не е съществувало или не е надлежно упражнено, уволнението е незаконно. Затова ищецът по иска за признаване на уволнение за незаконно трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Разбира се, няма пречка ищецът да посочи някои правопораждащи факти, а ответникът – някои опорочаващи, правоотлагащи или правопогасяващи факти. Независимо от това от кого са посочени и с чии процесуални усилия те са доказани, съдът може да основе решението си върху тях. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба, като посочи нови факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. Още по-малко това може да направи въззивният съд, ако новите факти се посочват за първи път във въззивната жалба или по-късно във въззивното производство. В посоченото от касатора, решение № 210/15.08.2014 г. по гр. дело № 6605/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и в цитираното в него, решение № 60/05.06.2013 г. по гр. дело № 546/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието и следното: Въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция; прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с тази задължителна практика на ВКС. В мотивите към него окръжният съд е приел, че спорният по делото материалноправен въпрос е следният: може ли колективният трудов договор (К.) да създава нови ограничения за работодателя при уволнение по чл. 328 от КТ, като в тази връзка е намерил, че чл. 46 от К., на която се е позовал касаторът-ищец, противоречи на повелителната разпоредба на чл. 328 от КТ, поради което е приел и че неизпълнението на поетото задължение по К. от ответника-работодател няма отношение към законността на уволнението по чл. 328 от КТ. Такъв материалноправен въпрос обаче страните не са въвеждали в предмета на спора по делото. В исковата молба касаторът-ищец е навел единствено доводи, че уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ – поради съкращаване на щата, е незаконно, тъй като ответникът-работодател не е спазил чл. 46 от К., поради което е действал недобросъвестно при прекратяването на трудовото правоотношение и е нарушил разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ. С отговора на исковата молба ответното дружество е възразило единствено, че е длъжно да прилага чл. 46 от К. само в случай на извършване на задължителен подбор по чл. 329 от КТ, но в случая той не е задължителен, както и че при уволнението на ищеца не е нарушено никое от изискванията на чл. 46 от К.. Във въззивната си жалба ответникът е поддържал същите възражения, като е направил и оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички негови възражения и доказателства, не е обосновал изводите си за нарушение на чл. 8, ал. 1 от КТ и злоупотреба с право, и за нарушение на чл. 46 от К.. В отговора на въззивната жалба касаторът-ищец също е поддържал доводите за незаконосъобразност на уволнението, изложени в исковата му молба. Никоя от страните (и конкретно – ответникът, който има правен интерес от това) не е правила възражение за недействителност на чл. 46 от К., поради противоречие с чл. 328 от КТ, каквото е разгледано в обжалваното въззивно решение. Въззивният съд, макар и с лаконични мотиви, е обсъдил довода на жалбоподателя-ищец за нарушение на чл. 46 от К., като е приел, че такова няма, но не е обсъдил довода му за незаконосъбразност на уволнението, че то е извършено недобросъвестно от ответника, което също е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос – може ли въззивният съд да приеме за основен спорен въпрос и да обсъди като такъв, материалноправен въпрос, който не е въведен от страните по делото по надлежния ред (с исковата молба, с отговора на същата, с въззивната жалба или с отговора на последната), и може ли да не се произнесе по наведените от страните доводи и съображения относно (не)законосъобразността на уволнението. Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение