Определение № 1032 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2000/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, [населено място], чрез юрисконсулт А. В., обжалва решение № 341 от 28.05.2024 г. по в.т.д. № 323/2024 г. на Софийски апелативен съд, 11 търговски състав, с което е потвърдено решение № 242 от 14.02.2024 г. по т.д. № 2303/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав, с което е признато за установено по възражението, подадено от „Дунарит“ АД, [населено място], срещу отказ на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, [населено място] за допълване на списък на приети вземания, обективиран в писмо с изх. № 1130/08.11.2023 г., че вземането на „Дунарит“ АД към „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ в размер на сумата от 1 032 697,19 лв., от която 1 031 797.19 лв. - разноски за държавна такса, платена от „Дунарит“АД във връзка с обжалването на първоинстанционния съдебен акт, 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд и 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски апелативен съд, за които суми дружеството се е снабдило с изпълнителен лист от 19.09.2023 г. по т.д.№ 93/2016 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-2 състав, подлежи на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 от ЗБН и е допълнен, на основание чл. 71, ал. 1 от ЗБН, списъкът на приети вземания на кредиторите на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, с вземания с поредност по чл. 94, ал. 1, т. 8 от ЗБН, предявени от „Дунарит“АД със сумата от 1 032 697,19 лв., от която 1 031 797,19 лв. - разноски за държавна такса, платена от „Дунарит“АД във връзка с обжалването на първоинстанционния съдебен акт, 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски градски съд и 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Софийски апелативен съд, за които суми дружеството се е снабдило с изпълнителен лист от 19.09.2023 г. по т.д.№ 93/2016 г. на СГС, ТО, VI-2 състав. В касационната жалба сочи основания за неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Нормата на чл. 4, ал. 1 ЗБН, която определя като кредитори на банката в несъстоятелност само тези лица, които са кредитори по търговски и нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката, както и кредиторите по вземания, свързани с направени при условията и по реда на този закон разноски по несъстоятелността по чл. 54 ЗБН, от диспозитивен или от императивен характер е? Подлежи ли на разширително тълкуване нормата на чл. 4, ал. 1 ЗБН? 2.Следва ли в производството по несъстоятелност на кредитна институция да се прилага чл. 616 ТЗ, определяща кредиторите на несъстоятелността, включително и кредиторите за разноските във връзка с тяхното участие в производството по несъстоятелност при изрична уредба на кръга от вземания на кредитори в чл. 4 ЗБН при действието на препращащата норма на чл. 612, ал.2, изречение първо ТЗ? 3.Приложима ли е по аналогия нормата на чл. 688, ал. 3 ТЗ в производството по несъстоятелност на кредитна институция за предявяване на вземания, възникнали след датата на откриване на производството по несъстоятелност на търговец? 4.Включването на вземане на кредитор за вземане за съдебни разноски във връзка с участието на кредитора в несъстоятелността и възникнали след откриване на производството, макар и с поредност по чл. 94, ал.1, т.8 ЗБН, който кредитор е извън кръга на кредиторите на банката по смисъла на чл.4, ал.1 ЗБН, не го ли поставя в привилигировано положение спрямо кредитора за разноски в последен ред по чл. 722, ал.1, т.12 ТЗ, тъй като в чл. 94, ал.1, т.8 ЗБН изпреварва кредиторите за законна или договорна лихва върху необезпечено вземане, дължима след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката? „Дунарит“ АД, [населено място], чрез адвокат Т. Т., оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане по делото било възражение по чл. 66, ал. 6 от ЗБН, касаещо спор относно приемането на вземания в производството по несъстоятелност на банка. Въззивният съд е приел за установено, че по делото не било спорно, а и от данните по същото се установило, че с решение № 664/22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на СГС, обявено в търговския регистър на 22.04.2014 г. било открито производство по несъстоятелност на „Корпоративна търговска банка“ АД и банката била обявена в несъстоятелност. По подадена на 14.01.2016 г. искова молба от синдиците на банката е било образувано т.д. № 93/2016 г. на Софийски градски съд, по което били предявени срещу „Дунарит“ АД съединени при евентуалност искове по чл. 59, ал. 5 от ЗБН и чл. 59, ал. 3 от ЗБН. С решение от 22.11.2019 г. на Софийски градски съд били уважени главните искове по чл. 59, ал. 5 от ЗБН. С решение от 10.08.2021 г. по т.д. № 88/2021 г. на Софийски апелативен съд било отменено решението на Софийски градски съд и исковете по чл. 59, ал. 5 от ЗБН и по чл. 59, ал. 3 от ЗБН били отхвърлени, като „Корпоративна търговска банка“ АД била осъдена да заплати в полза на бюджета държавна такса в размер на 1 031 797,19 лв., както и разноски в полза на ответника „Дунарит“ АД - общо 1 032 697,19 лв., от които 1 031 797,19 лв. - за заплатената държавна такса по въззивната жалба, 450 лв. - за юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция и 450 лв. - за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Решението на Софийски апелативен съд не било допуснато до касационно обжалване с определение № 50455/27.06.2023 г. по т.д. № 499/2022 г. на Върховния касационен съд, I т.о. Въз основа на влязлото в сила решение на Софийски апелативен съд е бил издаден изпълнителен лист от 19.09.2023 г. за присъдените съдебни разноски на „Дунарит“ АД. С молба с вх. № 890/27.10.2023 г. ищецът „Дунарит“ АД бил предявил вземанията по изпълнителния лист пред синдиците на банката, като бил поискал да бъдат приети с поредност по чл. 94, ал. 1, т. 3 от ЗБН. С писмо с изх. № 1130/8.11.2023 г. на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД, обективиращо решение по чл. 66, ал. 4 ЗБН, било оставено без уважение искането за приемане на вземанията, което решение не било обявено в търговския регистър, поради което и подаденото на 04.12.2023 г. процесно възражение по чл. 66, ал. 6 от ЗБН се явявало подадено в срок. Въззивният състав е посочил, че спорният по делото въпрос бил правен - дали процесните вземания, възникнали след откриване на производството по банкова несъстоятелност, подлежали на приемане за удовлетворяване в това производство. За да признае правото на вземане, подлежащо на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на банката на ищеца „Дунарит“ АД, въззивният съд е изложил подробни съображения относно имуществения характер на вземанията, представляващи защитени права, гарантирани от чл. 17 от Конституцията на Р България, както и че правото на вземане следва да е защитено от държавата и може да се защити от носителя му пред съд, с оглед разпоредбата на чл. 117 от Конституцията. Позовал се е и на предвидената защита на правото на собственост съгласно Протокол 1 към ЕКЗПЧОС, съгласно която всяко лице има право да защити своите притежания и като вид притежание са определени и вземанията на частноправните субекти, както и предвидената необходимост от ефективни вътрешноправни средства за защита на нарушените му права, съгласно чл. 13 от Конвенцията и чл. 47 от ХОПЕС. Предвид така регламентираната защита въззивният съд е приел, че следва да съществува държавно уредена процедура за установяване на вземането и при необходимост правна възможност за принудително удовлетворяване. Всеки кредитор следвало да има възможност за достъп до такава защитна процедура, което не означавало, че държавата не можела да установи различни процесуални условия за допустимост, нито пък означавало, че държавата следвало непременно да гарантира удовлетворяването на вземането. Минималната защита, която следвало да се осигури на кредитора, била да има възможност за съдебно установяване на вземането, ако то било спорно, както и да има възможност за иницииране или включване в процедура за принудително удовлетворяване на вземането. Поради това не било допустимо държавата изначално да забранява или да не предоставя за определени вземания достъп до подобна съдебна процедура или до процедура по принудително изпълнение. На още по-голямо основание било недопустимо за съдебно установено вземане да не бъде предвидена никаква възможност за иницииране или включване в процедура за принудително изпълнение - това би означавало принизяване на самата съдебна защита, която би била абсолютно неефективна. С оглед така предвидената правна уредба, въззивният съд е преценил и разпоредбите от националното законодателство, като е посочил, че редът за установяване и удовлетворяване на вземанията на кредиторите на обявената в несъстоятелност банка съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗБН, предвиждал, че масата на несъстоятелността служела за удовлетворяване на всички кредитори на банката по търговски и нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката, както и на кредиторите по вземания, свързани с направени при условията и по реда на този закон разноски по несъстоятелността, които пък били описани в чл. 54 от ЗБН. Според въззивния състав, ако се възприемело буквалното тълкуване на разпоредбата, то това щяло да означава, че държавата не само не е осигурила, но е забранила всяка държавна защита на вземане /вкл. публично вземане/, възникнало след откриване на производството – щяло да съществува субективно материално право без никаква държавна защита, доколкото за подобни вземания била забранена и защита в друг исков или изпълнителен процес /чл. 20 и чл. 21 от ЗБН/. Не било възможно това вземане да се изпълнява след приключването на производството по банкова несъстоятелност, тъй като за разлика от общата несъстоятелност, това производство винаги приключвало със заличаване на банката от търговския регистър - чл. 105, ал. 3 от ЗБН. Поради това подобно тълкуване, като противоречащо на основни права от по-висш ранг, следвало да бъде отречено. На кредиторите и на нововъзникнали вземания следвало да се признае възможността да предявят същите в производството по несъстоятелност, тъй като държавата не можела да откаже тяхната защита и следвало да предвиди ред за това. Ако такъв ред не бил предвиден /както е в ЗБН/, то той следвало да бъде изведен чрез разширително тълкуване или аналогия /чл. 46 от ЗНА/, а не от липсата му да се правел генерален извод, че защита въобще била отказана, което би било противоречащо на конституционната, международна и европейска правна уредба. За разлика от общото производство по несъстоятелност по ТЗ, откриването на производство за банкова несъстоятелност водило и до пълно преустановяване на дейността на банката - чл. 13, ал. 1, т. 3 от ЗБН. Подобен развой бил възможен и по ТЗ, но като изключение от принципа по чл. 630, ал. 1 от ТЗ и чл. 635, ал. 1 от ТЗ - длъжникът да продължи дейността си под надзора на синдика. В банковата несъстоятелност продължаване на дейността било невъзможно, а тя имала характер на принудителна съдебна ликвидация. По тази причина сключването на нови търговски сделки от банката след откриване на производството било невъзможно, а следователно било невъзможно възникването на вземания от такива сделки срещу банката, което мотивирало законодателя при създаването на чл. 4, ал. 1 от ЗБН. Същевременно, след откриването на производството по несъстоятелност и във връзка с осъществяване на дейността на синдика било възможно сключването на редица сделки между банката, представлявана от синдика, и трети лица - както във връзка с опазване на масата на несъстоятелността, така и за нейното попълване чрез водене на съдебни и изпълнителни производства и осребряване, а също и за наемане на служители или трети лица при необходимост. Макар повечето от тези вземания да се обхващали от разноските по несъстоятелността по чл. 54 от ЗБН, които били предвидени и в чл. 4, ал. 1, то не било невъзможно именно във връзка с дейността на синдика да възникнели и други вземания на трети лица. Такива по-специално били вземанията за присъдени съдебни разноски на третите лица по спечелените от тях дела, водени от синдика, вкл. и като представител на банката. Правноабсурдно било за подобни нововъзникнали и съдебно установени вземания, които при това били неоспорими съгласно чл. 70 от ЗБН, да бъде отречена защитата им чрез тяхното предявяване в производството по несъстоятелност, след като такава не можело да се осъществи и по пътя на индивидуалното изпълнение. Поради това, според въззивния съд, следвало да се приеме, че подобни вземания също подлежали на предявяване и приемане в производството по банкова несъстоятелност, като за тях били неприложими сроковете за предявяване по чл. 63 от ЗБН. Същият отговор на въпроса, дали била налице възможност за предявяване на вземане, възникнало след откриване на производство по банкова несъстоятелност, бил даден и в практиката на ВКС - определение № 67/15.02.2022 г. по ч.т.д. № 1212/2021 г. на ВКС, I т.о. Въззивният състав е приел, че процесният случай бил именно такъв - по заведено от синдиците дело по чл. 59 от ЗБН, приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на исковете, на ответника /настоящ ищец/ били присъдени разноски, направени за участието му в производството. Вземането за разноски било възникнало след откриване на производството по несъстоятелност на банката, но същото подлежало на приемане по реда на чл. 71 от ЗБН. Поради това възражението по чл. 66, ал. 6 от ЗБН се явявало основателно. Установено било съществуването на претендираното от ищеца вземане. В жалбата липсвали оплаквания към определената привилегия на вземането /по чл. 94, ал. 1, т. 8 от ЗБН в редакцията преди изменението от ДВ, бр. 33/2019 г./, а и въззивният съд не установил неправилност в тази част на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установява наличието на основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. По отношение поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е изложил основания, които законът свързва с посочената норма. Липсата на изложени доводи за очевидна неправилност на решението обуславят извод, че не може да се извърши проверка на соченото основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи правен въпрос не е разрешен от въззивния съд по посочения от касатора начин. Въззивният съд изрично е подчертал, че вземанията за разноски, направени в производствата по искове за попълване масата на несъстоятелността, установени с влязло в сила съдебно решение, са съдебно признати вземания и подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал. 1, т. 8 от ЗБН. Съдът не е посочил какъв е характерът на нормите на чл. 4 и чл. 54 от ЗБН, императивен или диспозитивен. Но зачитайки въведените, лимитативно изброени в тези норми разноски е посочил, че не може да се отрече правото на кредитора, чийто разноски са съдебно признати, да бъде включено вземането му с приетите вземания с определена поредност, като това е редът за защита на всички кредитори, установени с решение по чл. 65, ал. 2, чл. 68, ал. 3 и чл. 20, ал. 4 ЗБН. Този извод е основан на систематичното и логическото тълкуване, аргумент от по-силното основание, на разпоредбите, като е посочено, че след като в закона липсва изрична разпоредба, освобождаваща банката-длъжник в производството по банкова несъстоятелност от заплащане на разноски в производствата по отменителните и преферентни искове за попълване на масата на несъстоятелността, недопустимо е този резултат да се постигне чрез забрана за ответниците по тези искове, в чиято полза са присъдени разноски с оглед изхода на спора да ги предявят за удовлетворяване в производството по несъстоятелност. Подчертано е, че този извод следва и от съдебното установяване на вземанията с участието на синдика и тяхната неоспоримост. Даденото разрешение от въззивния съд е в съответствие с трайната практика на ВКС, израз на която е определение № 67 от 15.02.2022 г. по ч.т.д.1212/2021 г., ВКС, I ТО. Съгласно посоченото определение, постановено на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК, вземанията за разноски, присъдени на ответниците в производства по искове за попълване масата на несъстоятелността подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал. 1, т. 8 от ЗБН. Същите не представляват разноски за несъстоятелността, доколкото не са включени в изчерпателно изброените разноски съгласно чл. 54 от ЗБН. Тези разноски подлежат на включване в списъка с приети вземания наред с тези, предвидени в чл. 71, ал. 1 ЗБН. В случай, че лицата, упражняващи правомощията на синдик откажат да допълнят списъка, защитата на кредитора с вземане за съдебни разноски е чрез възражение срещу отказа на синдика, което подлежи на разглеждане по реда на чл. 68 ЗБН, в отделно производство. В това производство подлежи на установяване правото на кредитора вземанията му да бъдат включени в списъка на приетите вземания с определена поредност. Тези вземания като съдебно признати са неоспорими и поради това за тях не се прилага редът по чл. 66 ЗБН. Редът са приемане е този съгласно чл. 71 ЗБН. Изрично е направено тълкуване на чл. 4 от ЗБН, като аргумент на по-силното основание е прието, че безспорните по размер вземания за разноски, присъдени в съдебните производства, обусловени от производството по несъстоятелност, също подлежат на удовлетворяване от масата на несъстоятелността. Поставеният втори правен въпрос не е обсъждан от въззивния съд. Въззивният съд не е изложил съображения за приложимост на чл. 616 от ТЗ в производството по банкова несъстоятелност по силата на препращащата норма на чл. 612, ал. 2 от ТЗ, при изричната уредба на кръга от вземания на кредиторите съгласно чл. 4 от ЗБН. С поставения правен въпрос касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване, поради това, че въпросът не е включен в предмета на делото и не е разрешен от въззивния съд. С поставения трети правен въпрос също не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е приложил по аналогия нормата на чл. 688, ал. 3 от ТЗ и не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със сочената норма. Поставеният правен въпрос също не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не е включен в предмета на делото и не е разрешен от въззивния съд. По отношение на четвъртия правен въпрос следва да се посочи, че е теоретичен, несвързан с предмета на делото и не представлява разрешен от въззивния съд правен въпрос, включен в предмета на делото. Сравнението между реда за удовлетворяване на кредитори съгласно чл. 722, ал.1 т. 12 от ТЗ в производството по несъстоятелност, с реда за удовлетворяване на кредитора в банковата несъстоятелност съгласно чл. 94, ал. 1, т. 8 от ЗБН е несвързано с предмета на производството по делото. По изложените съображения с поставения въпрос касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България