Определение № 4439 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 875/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Драгомиров Комерс“ ЕООД, представлявано от управителя П. Г. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Р. И. против неблагоприятната за страната част от решение № 5194/12.10.2023г., постановено по в.гр.д. № 12563/2022г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваната част от въззивното решение след ревизия на първоинстанционно решение № 20053433/16.08.2022г. постановено по гр.д. № 62345/2018г. по описа на Софийски районен съд, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ „Драгомиров комерс“ ЕООД, ЕИК 201081391 е осъдено да заплати на К. И. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от общо 40000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от трудова злополука, настъпила на 03.10.2017г., ведно със законната лихва, считано от 19.07.2018г. до окончателното плащане. В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено и предявеният иск е отхвърлен за разликата над 40000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена в цялост. Касационният жалбоподател поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила в обжалвания акт въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото в цялост и е формирал необосновани изводи, относно работното облекло и инструкцията за безопасна работа при товаро-разтоварителни дейности на автовоза. Поддържа, че в нарушение на материалния закон и необосновано е увеличил размера на обезщетението за неимуществени вреди, с извод, че злополуката е причинена единствено и само по вина на работодателя. При установените по делото данни следва да се приеме, че не е налице причинно-следствена връзка между трудовата злополука и претърпените от ищеца вреди, а такава не е доказана, доколкото ищецът не е представил решение на ТЕЛК или НЕЛК. Твърди, че съдът не е съобразил, че от извършеното разследване на злополуката с протокол № 36 от 11.05.2018г. на ТП-София-град на НОИ е установено, че ищецът не е спазил правилата за здравословни и безопасни условия на труд. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация К. И. К., чрез процесуален представител адв. П. Н. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: към датата на настъпване на трудовата злополука между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е бил назначен в ответното дружество да изпълнява длъжността „шофьор товарен автомобил /международни превози/“. Със заповед № 235/27.09.2017г., издадена от управителя на дружеството работодател, ищецът е бил командирован като водач на камион с рег. [рег.номер на МПС] – С 1202 ЕС за периода от 27.09.2017г. до 09.10.2017г. до Европа за превоз на товари. На 03.10.2017г. по време на товарене и укрепване на употребявани автомобили в Англия за България пострадалият паднал от камиона, ударил главата си в цимента и получил травматично нараняване на главата и гърчове, изпаднал в кома. С влязло в сила на 04.06.2018г. разпореждане № 21625/17.05.2018г. на длъжностно лице при ТП на НОИ – София град, злополуката станала на 03.10.2017г. с К. И. К. е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО. Травматичните увреждания, които са причинени на К. И. К. в резултат на трудовата злополука, се изразяват в: мозъчна контузия, епи – субдурален хематом в десния париетален лоб в дълбочина около 18 мм., остри двустранни субдурални кръвоизливи, травматичен субарахноиден кръвоизлив, счупване на черепа в окципиталната област, като тези увреждания са причинили внезапна загуба на съзнание – мозъчна кома с проява на 2 бр. тонично – клонични епилептични гърча. В резултат на претърпяното травматично увреждане ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност в периода от 03.10.2017г. до 31.03.2018г. С експертно решение № 0610 от заседание № 078/06.06.2018г., специализиран състав по неврологични болести на НЕЛК приел, че няма основание за продължаване на временната неработоспособност на ищеца, определен е за работоспособен за заболяване в причинна връзка с процесната трудова злополука и е насочен за освидетелстване от ТОЛЕК, тъй като работи като шофьор. От показанията на разпитаните по делото свидетели приел за установено, че в деня на злополуката камионът е бил фабрично оборудван с предпазни въжета и проверен; че преди тръгване на курс се провежда инструктаж на шофьорите относно процедурата преди и след товарене, какво трябва или не трябва да правят, както и че следва да бъдат оборудвани с работно облекло; в деня на злополуката ищецът бил облечен с тениска, анцуг, плетени обувки и бели чорапи; че ищецът е бил в много тежко състояние след инцидента – в линейката бил интубиран и е бил в безсъзнание, като е останал в реанимация 3–4 дни. След изписването му от болницата в Англия ищецът бил транспортиран с автомобил до България, където продължило възстановяването му. Лечението му било медикаментозно, като ищецът пиел лекарства против епилептични припадъци, които му били предписани от невролог. През първите два месеца ищецът спял почти непрекъснато. Отслабнал много и силите му били почти наполовина и вече не бил същият човек. От заключение на СМЕ приел за установено, че ищецът е получил следните травматични увреждания, които са регистрирани в специализираните болници в Англия, съставляващи общата диагноза: дифузна травма на главния мозък, която включва: Мозъчна контузия. Епи – субдурален хематом в десния париетален лоб в дълбочина около 18 мм. Остри двустранни субдурални кръвоизливи. Травматичен субарахноиден кръвоизлив. Счупване на черепа в окципиталната област. Тези увреждания са причинили внезапна загуба на съзнание – мозъчна кома с проява на 2 бр. тонично – клонични епилептични гърчове, през който период е имало опасност за живота от риск за кръвозагуба от наранени кръвоносни съдове, венозна тромбоза и последващ вторичен травматичен колапс при транспортирането му от [населено място] до Кеймбридж на 03.10.2017г. С оглед изминалият двугодишен период експертът заключил, че общото функционално и неврологично възстановяване на освидетелствания е приключило. Последица от увреждането е т.нар. невроастеничен синдром – физическа слабост и емоционална лабилност, словесна агресивност, психодепресивен синдром, често главоболие, замайване в главата, световъртеж и бърза уморяемост /травматична церебрастения/. Не е необходимо допълнително лечение, тъй като от травмата на главния мозък са увредени в структурно и функционално отношение голяма част от мозъчните структури – нервни клетки, наречени неврони и разклоненията им – дендрити, които осъществяват функционалната връзка между нервните клетки в главния мозък. Ето защо е необходимо спазването на лечебноохранителен режим и медикаментозна защита на останалите функционално и структурно съхранени нервни структури. Освидетелстваният е с ограничена работоспособност поради травматичното увреждане на главния мозък – т. нар. травмена болест на мозъка – церебрастения с ограничена работоспособност /определя се от ТЕЛК в процент на загубената работоспособност/. Освидетелстваният не може да работи същата работа като шофьор на тежкотоварен автомобил на дълги разстояния. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел за неоснователни доводите на въззивника – ответник за проявена от ищеца „груба небрежност“ и за наличие на основание за намаляване на дължимото обезщетение, поради обстоятелството, че в деня на злополуката не е носил работно облекло. За да обоснове този извод, съобразил, че по делото не са събрани доказателства установяващи, че работодателят е изпълнил задължението си да предостави на ищеца работно облекло, нито са налице категорични доказателства, че именно използването на неподходящи обувки от ищеца е довело до настъпване на злополуката, както и че ищецът е бил запознат с Инструкцията за безопасна работа при извършване на товаро – разтоварни дейности на автомобили на автовозна композиция. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, изхождайки от установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта и посочените в ППВС № 4/68г. като релевантни за размера на обезщетението и за прилагането на критерия „справедливост“ обективни обстоятелства – характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други, приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, който следва да се присъди в полза на ищеца в случая е 40 000 лв. За да обоснове този размер съобразил характера на контузията – в областта на главата, представляваща фрактура на тилната кост и дифузна травма на главния мозък, придружена с внезапна загуба на съзнание /мозъчна кома/, както и обстоятелството, че е съществувала опасност за живота на ищеца /според основното заключение на СМЕ/; продължителността на претърпените болки и страдания /с по – висока интензивност през първите два месеца според св. К./; обстоятелството, че възстановителният период на ищеца е продължил около шест месеца /в периода от 03.10.2017г. до 31.03.2018г. е бил в отпуск поради временна неработоспособност/; наличието на последици от увреждането от субективен характер – синдром на посттравматична церебрастения /постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота/; наличието на неблагоприятни промени в личния живот на ищеца след инцидента /нервност, редуциране на теглото, физическите му сили намалели/, както и обстоятелството, че общото функционално и неврологично възстановяване на ищеца е приключило без необходимост от допълнително лечение и без трайни усложнения от увреждането /според заключението на СМЕ/. Съобразно тези мотиви ревизирал първоинстанционния съдебен акт, като е присъдил още 20 000 лева /общо 40 000 лева/. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Драгомиров комерс“ ЕООД се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпросите: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на цялата фактическа обстановка и да постанови решението си в съответствие със събраните по делото писмени и гласни доказателства; дали въз основа на събраните по делото доказателства може да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 201, ал. 2 от КТ за намаляване на отговорността на работодателя, когато пострадалият извършава определени действия в нарушение на правилата за безопасност на труда, предвиждал е възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати разчитайки на уменията си; допуска ли се кредитиране на СМЕ като доказателство от съда когато вещо лице освидетелства пострадалото лице с диагноза, без налични изследвания и решения на ТЕЛК или НЕЛК при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. Твърди противоречие с решения на ВКС постановени по чл. 290 от ГПК по гр.д. № 392/2009г., I ГО; по гр.д. № 4001/2008г., IV ГО; по г.д. № 1248/2010г., III ГО; по гр.д. № 672/2011г., IV ГО. Въпросите са продиктувани от оспорването в касационната жалба на изводите на въззивния съд за недоказана проява на груба небрежност от страна на работника и липса на основание за намаляване на дължимото обезщетение, както и за несправедлив размер на присъденото обезщетение като противоречащи на събраните по делото гласни и писмени доказателства. Въпросите за задълженията на въззивния съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях, в това число и да се произнесе и да изложи мотиви по възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат и за намаляване отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 2 от КТ са част от предмета на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Съдът е разгледал направеното от работодателя възражение за съпричиняване на трудовата злополука от страна на работника, като след преценка на събраните доказателства поотделно и в съвкупност е приел, че то не е доказано. С оглед на този извод въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за намаляване на обезщетението, тъй като не е налице груба небрежност. Несъгласието на касатора с този извод не е годно да обоснове приложно поле на касационно обжалване по делото. Това е така доколкото предварителната селекция по реда на чл. 288 от ГПК се извърша по общи правни въпроси /материални и/или процесуални/, а не по въпроси дали по конкретното дело въззивният съд правилно и обосновано е установил фактите и те по казуса обуславят ли направените от въззивния съд правни изводи. В тази връзка, недопустимо е в настоящата фаза на касационното производство съдът да преценява доказано ли е възражението за намаляване на отговорността на работодателя с правно основание чл. 201, ал. 2 от КТ въз основа на събраните доказателства и правилен ли е изводът на въззивния съд за неоснователност на това възражение. При тези съображения и съобразно разясненията в ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, относно повдигнатите въпроси не е налице специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В обжалваното решение не е прието, че поведението на пострадалия представлява груба небрежност, но въпреки това обезщетението не следва да бъде намалявано, в който случай въззивното решение би противоречало на практиката на ВКС. Следва да се посочи също, че решенията на ВКС, на които се позовава касаторът нямат отношение към релевантните и установени по настоящото дело обстоятелства и съответно, приложимите към тях правни последици, уредени в материалния закон. Т.е., касае се до позоваване на съдебна практика, която е неотносима към разглеждания случай. На следващо място касаторът поставя въпрос дали при липсата на влязло в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК, по иска за вреди от трудова злополука обезщетението за причинени вреди може да бъда определено без работникът да докаже причинната връзка между увреждането и условията на труд. Въпросът според касатора е разрешен в противоречие с решение по гр.д. № 1761/2009г. на ВКС, IV ГО и решение по гр.д. № 3402/2014г. на ВКС, III ГО. Въпросът удовлетворява общата предпоставка за допустимост на касационно обжалване, но по него не е налице специалното селективно основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не е основал решението си на извод за недоказана причинно-следствена връзка между настъпилата трудова злополука и получените от работника увреждания на здравето, а обратно – въз основа на заключение на СМЕ, което кредитирал като обективно и професионално дадено обосновал извод, че описаните травматични увреждания, регистрирани и в специализираните болници в Англия, са настъпили именно вследствие на настъпилата злополука. Изрично в тази насока е подчертал, че липсата на представено решение на ТЕЛК или НЕЛК не е основание да не се кредитира приетото по делото експертно заключение – годно доказателствено средство в гражданския процес. Съобразил и установеното с ЕР № 0610 от заседание № 078/06.06.2018г. на I – ви специализиран състав по неврологични болести на НЕЛК, постановено във връзка с обжалване на ЕР № 1415/24.04.2018 г. на ТЕЛК при I – MБАЛ, II – ри състав, че ищеца е определен за работоспособен за заболяване в причинна връзка с процесната трудова злополука и е насочен за освидетелстване от ТОЛЕК, тъй като работи като шофьор. И двете цитирани от касатора решения на ВКС не са относими към поставения въпрос. В тях не е прието, че доказването на причинно-следствената връзка между злополуката и увреждането се предпоставя във всички случаи от решение на ТЕЛК/НЕЛК. Предмет на разглеждане по цитираните дела е бил иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване, установено с решение на ТЕЛК, като разрешеният въпрос е чия е доказателствената тежест да установи дали експертното решение е влязло в сила или не. Непротиворечива е практиката на ВКС, съобразно която признаването на професионалния характер на заболяването /какъвто разглежданият случай не е/, съгласно чл. 62, ал. 3 от КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността /решение по гр.д. № 5264/2008г. на ВКС, ІІІ ГО; решение по гр.д. № 652/2010г. на ВКС, ІV ГО; решение по гр.д. № 267/2011г. на ВКС, ІV ГО/, а трудовият характер на злополуката се признава от длъжностното лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ, въз основа на документите в досието /чл. 60, ал. 1 от КСО/, като само при декларирана злополука по повод на нетравматично увреждане разпореждането на това длъжностно лице се издава въз основа на решението на органите, осъществяващи експертизата на работоспособността /чл. 60, ал. 2 от КСО/. Обжалваното решение на СГС не е постановено в отклонение, а в съответствие с тази съдебна практика. В хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК касаторът поставя въпрос: следва ли от обезщетението за неимуществени вреди да се приспадне изплатеното обезщетение на пострадалото лице за временна неработоспособност? Сочи противоречиво разрешаване на същия в решения на ВКС по гр.д. № 174/2012г. на IV ГО; по гр.д. № 3649/2018г. на III ГО; по гр.д. № 1030/2020г. на IV ГО; по гр.д. № 1924/2021г. на III ГО; по гр.д. № 2735/2017г. на IV ГО. Въпросът не е въведен като предмет на делото в отговора на исковата молба, във въззивната жалба или отговора по нея, нито е разгледан и обсъждан в обжалваното решение. Ето защо по него не е осъществено общото основание предопределящо приложно поле на касационен контрол – да е част от предмета на делото и да има обуславящо изхода на делото значение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на адв. П. Н. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за настоящето производство, уговорена на основание чл. 38 от ЗА в размер на 3000 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение