Определение № 5713 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 915/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЕС-3“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя А. В. Ф., чрез пълномощника му по делото адв. К. К., против Решение №443 от 14.12.2023г. по в. гр. д. №669/2023г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик. С обжалваното въззивно решение е било потвърдено Решение №1048 от 03.10.2023г. по гр. д. №2866/2023г. по описа на Районен съд- Пазарджик, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на И. А. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], извършено на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ-поради съкращаване на щата, със Заповед №5 от 05.06.2023 г. на управителя на „ЕС-З“ ООД- А. В. Ф., възстановена е И. А. П., ЕГН [ЕГН], на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител отдел складово стопанство“ в „ЕС-З“ ООД, и „ЕС-З“ ООД, ЕИК[ЕИК], е осъдено да заплати на И. А. П., ЕГН [ЕГН], на основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ във връзка с чл.225, ал.1 от КТ сумата от 5464,05 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.06.2023г. до 20.09.2023г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 03.08.2023г. до окончателното й заплащане. С въззивното решение първоинстанционният съдебен акт е бил отменен в частта му, с която е бил отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за оставането на ищцата без работа вследствие на незаконното уволнение за разликата над уважения до пълния му предявен размер от 9278,58 лв., представляваща дължимото обезщетение за периода от 21.09.2023г. до 05.12.2023 г., като вместо това „ЕС-З“ ООД, ЕИК[ЕИК], е било осъдено да заплати на И. А. П., ЕГН [ЕГН], сумата от още 3814,53 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 21.09.2023г. до 05.12.2023г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. А. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], чрез пълномощника й по делото адв. П. Г., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че от 13.05.2022г. между ищцата И. А. П. и ответното дружество „ЕС-3“ ООД е съществувало трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „ръководител отдел, складово стопанство“ с код по НКПД: 14205007, с място на работа: [населено място], [улица], при пълно работно време от осем часа, с основно трудовото възнаграждение в размер на 1546,43 лева. На същата длъжност „ръководител отдел, складово стопанство“, считано от 07.03.2022г. в ответното дружество бил назначен и друг работник- Запрян Р. К.. Трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено със заповед №5/05.06.2023г. на управителя на ответното дружество на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ- поради съкращаване на щата, считано от 05.06.2023г., на която дата заповедта е била връчена на ищцата. Съдът е приел, че на проведено общо събрание на съдружниците в ответното дружество на 31.05.2023 г. от компетентния орган /Общото събрание/ е било взето валидно решение за съкращаване на щатна бройка за длъжност „ръководител отдел, складово стопанство“. Приел е обаче, че реално съкращаване на щатната бройка не е налице, тъй като след вземане на посоченото решение на друго лице /С. Д./ е било възложено изпълнението на трудовите функции на ищцата на същото работно място, като на 01.06.2023г. същото лице е било заварено при извършена проверка от служители на Дирекция „Областна инспекция по труда“- П. да работи без сключен трудов договор на работното място на ищцата. На следващо място, съдът е приел и че работодателят не е упражнил законосъобразно правото си на подбор по чл.329, ал.1 от КТ, тъй като назначената от него комисия по извършването му не е обсъждала един от законоустановените и приети от нея критерии- квалификацията на двамата работници И. П. и Запрян К., и е отчела като предимство на останалия на работа служител дейности, които не могат да бъдат приети като такива, свързани с трудовите му функции- работа с мотокар, товаро-разтоварни дейности с тежка стока, рязане /разкрояване на профили. Посочил е и че от съставения от комисията протокол не става ясно точно по какви критерии и с каква тежест на същите е дадено предимство на служителя, останал на работа. Изложил е съображения, че право на работодателя е да определи кой от работниците работи по-добре и има по-висока квалификация, както и че преценката по кои показатели да бъде извършен подборът за всяка специфична дейност е предоставена изцяло на работодателя и не може да бъде контролирана от съда, но съдът може да проверява обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника. Поради това за неоснователни са счетени доводите на ответното дружество,че действията по извършване на подбора са такива по целесъобразност и не подлежат на контрол. Преценявайки законосъобразността на подбора, съдът е приел, че комисията не се е ръководила от собствените си критерии, а от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че е дадено предимство на пола на другия служител- физическата му сила и умението за управление на мотокар, което съдържало и дискриминационен елемент, който не е допустим съгласно чл.8 от КТ. Съдът е посочил, че още в исковата молба ищцата е изложила доводи за липса на извършен подбор съгласно изискванията на чл.329 от КТ, поради което за неоснователно е било счетено възражението на ответника, че не следва да се обсъжда законосъобразността на извършения подбор. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че предявеният от ищцата иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1, от КТ за признаване на уволнението й за незаконно и неговата отмяна, както и свързаните с този иск претенции по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за период от шест месеца, през който ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение, са основателни.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът излага доводи за наличието на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като формулира следните въпроси, по които според него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е въззивният съд да изведе и формулира като основни спорни въпроси по делото материалноправни въпроси, които са извън предмета на делото, доколкото не са наведени като такива по надлежния ред- с исковата молба на ищеца или с отговора му на въззивната жалба?

2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по ненаведените от ищцата доводи и съображения по спорния предмет само „за пълнота“?

3. Подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя по кои критерии да бъде извършен подборът за всяка специфична дейност и може ли да бъде контролиран от съда?

4. Ако бъде извършено това от съда, както и направил въззивният съд, допуснато ли е нарушение на материалния закон, както и съществено процесуално нарушение?

5. Допустимо ли е работодателят да предпочете при подбора работник, които притежава качества и умения за дейности, които не са изрично посочени в длъжностната характеристика, които той цени и счита, че е по- полезен за ефективното изпълнение на възложената работа, тъй като имплицитно са свързани с нея? Допустимо ли е в тази насока да действа по целесъобразност?

6. Допустимо ли е едни и същи трудови задължения да съдържат същностни различия в зависимост от същността и обхвата на съответната длъжност, от предмета на дейността?

7. Налице ли е реално съкращаване на щатна бройка, когато трудовите функции не отпадат, но те или част от тях се запазват, като преминават изцяло към друг служител, който изпълнява същата длъжност, или към други длъжности и служители, които реално да ги изпълняват?

8. Подлежи ли на съдебен контрол решението на работодателя за извършване „трансформиране“ на длъжности, ако то е израз на целесъобразност, с оглед същността на съответната дейност, организацията и структурата на предприятието?

9. Следва ли ищцата да представи доказателства в подкрепа на визираното твърдение и възложена ли е доказателствената тежест върху нея, а не върху работодателя за това обстоятелство?

10.Когато уволненият служител не е оспорил законосъобразността на извършения подбор, не е оспорил писменото доказателство- протокола, установяващ приложените от работодателя критерии и отразените в тях обстоятелства, а само принципно е заявил, че оспорва критериите, по които е извършен подборът, длъжен ли е работодателят да установява с други доказателствени средства вписаните обстоятелства, касаещи извършения подбор?

11.Следва ли изготвеният протокол за подбор да бъде оспорен от работника, за да е налице необходимост от доказване законосъобразността на подбора от работодателя или е достатъчно работникът само да твърди, че подбор не е извършен?

12. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на ненаведени от ищеца в процеса факти и възражения, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да се произнесе по незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението?

Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Поставените в изложението процесуалноправни въпроси, посочени по- горе под №1 и №12, са свързани с доводите на ищцовото дружество, изложени в касационната жалба, че въззивният съд е уважил предявения иск за признаване на незаконността на уволнението на основания, които не са били наведени от ищцата в исковата молба. Въпросите са от значение за изхода на спора, поради което и обосновават наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице обаче допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като въпросите не са били разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, включително и цитираната такава в изложението. Съгласно формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС / Решение № 665/1.11.10г. по гр.д. № 242/09г., ІV г.о.; Решение № 459/27.01.11г. по гр.д. № 1532/10г., ІV г.о.; Решение № 503/5.01.12г. по гр.д. № 77/11г., ІV г.о.; решение №135/08.06.2021г. по гр.д.№3135/2020г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 336 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 4502/2023 г., ІV г.о.; Решение № 64 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 1414/2018 г., ІІІ г.о., и др./ при предявяване на иск с правно основание чл.344, ал.1 от КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение, като всяко твърдение за порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание на предявения иск. Съдът е обвързан от обстоятелствата, посочени в исковата молба, и не може да основе решението си на факти, които не са въведени от ищеца. След предявяване на иска ищецът може да навежда нови факти при предвидените от ГПК условия и срокове, ако е направил съответното възражение срещу правото на работодателя за прекратяване на трудовия договор, но е пропуснал да посочи фактите, на които то се основава. Обжалваното въззивно решение съответства на така формираната практика, тъй като въззивният съд е основал изводите си за незаконност на извършеното уволнение на ищцата именно на наведените от нея доводи и факти и не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса. В исковата молба ищцата изрично се е позовала както на липсата на реално съкращаване на заеманата от нея щатна бройка, така и на липсата на извършен „подбор по смисъла на чл.329, ал.1 от КТ между лицата, заемащи същата/сходни длъжности“ при прекратяване на трудовото й правоотношение, като в първото заседание по делото пред първоинстанционния съд процесуалният й представител изрично е уточнил, че оспорва законосъобразното приложение на критериите за извършване на подбор, като е изложил и твърдения, че работодателят не е посочил каква тежест дава на всеки от тях, а освен това е предвидил и използвал критерии, които не са свързани с изпълняваната от нея трудова функция съгласно длъжностната й характеристика- работа с мотокар, товаро- разтоварване на тежка стока, рязане/ разкрояване на профили. При постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в рамките на така наведените от ищцата доводи, като изложените в обратен смисъл твърдения в изложението не могат да бъдат споделени. Действително в решението е посочено, че би могло да са приеме и наличието на дискриминационен елемент в действията на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, тъй като е дал предимство на пола и физическата сила на другия служител, каквито доводи липсват в исковата молба, но така посочените съображения не са обуславящи за крайния изход на спора. Съдът е приел уволнението за незаконно не заради извършена спрямо ищцата дискриминация, а поради липсата на реално съкращаване на трудовата функция, изпълнявана от нея, и липсата на законосъобразно извършен подбор съгласно чл.329 от КТ, изразяващ се в неприлагане и необсъждане на критерия „професионална квалификация“ на двамата работници, който е установен в закона и приет от самата комисия, и обсъждане като предимство на оставения на работа работник на качества и умения, несвързани с трудовата му функция.

Въпрос №2 от изложението по начина, по който е формулиран, не е обуславящ за правните изводи на съда по предмета на спора, поради което и не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Въпрос №3 е от значение за изхода на делото и по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК, но не е налице допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. Съгласно формираната практика на ВКС /Решение № 240 от 21.05.2012г. по гр. д. № 936/2011г., IV г. о.; Решение № 536 от 03.08.2010 г. по гр. д. №336/2009 г., ІІІ г. о.; Решение № 274 от 16.03.2016г. по гр.д. №5031/2015г., IV г. о.; Решение №109 от 21.05.2013г. по гр.д. №1756/2011г., ІV г.о.; Решение №52 от 06.03.2015 г. по гр. д. № 3627/2014г., IV г. о.; Решение № 128 от 01.08.2017г. по гр. д. №2903/2016г., IV г. о.; Решение № 107 от 18.02.2010г. по гр. д. №3293/2008 г., IV г. о.; Решение № 322 от 28.06.2011г. по гр. д. №725/2010 г., IV г. о.; Решение № 616 от 15.10.2009г. по гр.д.№ 1327/ 2009 г., ІІІ г.о., Решение № 525 от 21.06.2010г. по гр.д.№ 1446/2009 г., ІV г.о., Решение № 187 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 3912/ 2008 г., ІV г.о., и др./ работодателят разполага с правото да въвежда конкретни критерии за подбор във връзка с особеностите на работата, стига те да са съобразени с императивно установените в чл. 329, ал. 1 от КТ два критерия: по-висока квалификация и по-добро изпълнение на работата. Целта на подбора е на работа да останат тези работници, които по-пълно отговарят на законово установените критерии- ниво на изпълнение на трудовите задължения и професионална квалификация. Работодателят е длъжен да проведе подбора съобразно нормативно регламентираните критерии, но каква относителна тежест ще отдаде на всеки от критериите с оглед спецификата на всяко производство или служба, респ. с оглед значението им за конкретната дейност, която работникът изпълнява, е въпрос на негова преценка. Преценката по кои показатели да бъде извършен подборът за всяка специфична дейност е предоставена изцяло на работодателя и не може да бъде контролирана от съда. Съдът може да проверява само обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника.Съдът проверява извършен ли е подбор, включени ли са в подбора всички необходими участници, приложени ли са законовите критерии и основават ли се приетите оценки по отделните показатели на действителни качества на работника. В случая обжалваното решение съответства на посочената практика. При постановяването му въззивният съд не е упражнявал съдебен контрол върху преценката на работодателя по кои показатели да бъде извършен подборът, а е изложил съображения, че работодателят не е приложил приетите от самия него критерии за извършването му.

Въпрос №4 е формулиран условно и очевидно се отнася до правилността на обжалваното решение, поради което и предвид задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Въпрос №5 е обуславящ за правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като е свързан с изложените от въззивния съд съображения, че при извършване на подбора работодателят е преценявал качества и умения на оставения на работа работник, които не са свързани с изпълняваната от него трудова функция. Същият обаче не е бил разрешен в противоречие с формираната съдебна практика, цитирана по- горе и тази, посочена в изложението, съгласно която целта на подбора е да останат на работа онези работници и служители, които имат по-висока квалификация и работят по-добре, като работодателят разполага с правото да въвежда конкретни допълнителни критерии за подбор във връзка с особеностите на работата, стига те да са съобразени с императивно установените в чл. 329, ал. 1 от КТ- квалификация и ниво на изпълнение на работата. В практиката на ВКС се приема и че при преценката за нивото на изпълнение на работата, работодателят съобразява показателите от значение за осъществяването на съответните трудови функции /в този смисъл- Решение № 65 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5184/2014г., четвърто г.о./, както и че притежаваните от работника или служителя качества и умения, които работодателят не цени или не счита за полезни за ефективното изпълнение на възложената работа, са без значение за законосъобразността на подбора, ако съществуването им не е включено от самия работодател сред показателите за подбор / Решение № 107 от 18.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2008 г., IV г. о.; Решение № 52 от 06.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3627/2014 г., IV г. о.; Решение № 274 от 16.03.2016 г. на ВКС по гр.д.№5031/2015г., IV г. о.; Решение № 128 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2903/2016 г., IV г. о./. В случая обжалваното въззивно решение съответства на посочената практика, поради което и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване въз основа на така формулирания въпрос.

Въпроси №6, №7 и №8 не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях и те не са от значение за изхода на спора. Въпрос №6 е формулиран неясно, а въпроси №7 и №8 предпоставят наличието на факти и условия /преминаване на трудови функции от един служител към друг на същата или друга длъжност; „трансформиране“ на длъжности/, каквито не са били твърдяни и установявани по делото и съответно- не са били обсъждани от въззивния съд.

Въпрос №9 се отнася до съображенията на въззивния съд за наличието на дисриминационен елемент при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, които съображения, както вече бе посочено по- горе, не са от решаващо значение за правните изводи на съда по предмета на делото. Предвид горното въпросът също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпроси №10 и №11 са формулирани според поддържаната от касатора позиция, че ищцата не е оспорвала законосъобразността на извършения подбор, и предполагат основателност на посочения довод. Тази теза обаче, както вече бе посочено при обсъждането на въпроси №1 и №12, не кореспондира с данните по делото, тъй като в случая ищцата е оспорила законосъобразното извършване на подбора. В този смисъл въпросите са некоректно зададени и не удовлетворяват общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че по поставената във въпросите проблематика, свързана с доказателствената тежест за установяване на законосъобразността на извършения подбор и доказатествените средства за това, е налице формирана трайна практика на ВКС /Решение № 274 от 16.03.2016г. по гр.д.5031/2015г., четвърто г.о.; Решение № 199 от 19.08.2013г. по гр.д. №1044/2012 г., ІV г.о.; Решение № 295 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г., IV г. о.; Решение 414 от 30.03.2016 г. по гр.д. №2831/2015г., IV г. о.;, както и цитираните от касатора в изложението/ в която обобщено се приема, че при оспорване от страна на работника на законосъобразното извършване на подбора работодателят носи доказатествената тежест да установи както извършването му, така и останалите, свързани с него въпроси, а именно- дали подборът е обхванал всички необходими участници, дали са приложени предвидените в закона критерии, както и дали е налице обективно съответствие на оценката по отделните критерии с обективно проявените професионални качества и квалификацията на работника или служителя, като това доказване може да стане с всички допустими от закона доказателствени средства. Съставеният от работодателяп протокол или друг документ за извършения подбор е частен документ по смисъла на чл.180 от ГПК, който сам по себе си не доказва законността на подбора и няма обвързваща съда материална доказателствена сила. При оспорване от страна на уволнения работник на факта за надлежното извършване на подбора работодателят трябва да докаже обстоятелствата по протокола с всички допустими доказателствени средства. Липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и така установената практика на ВКС, поради което и не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Не е налице и подържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Ответната страна по жалбата е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение, но не е представила доказателства да е направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,