Определение № 5611 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2689/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Н. Ц., чрез адв. А. Д. срещу въззивно решение № 187/24.06.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 195/2024 г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, в частта му, с която след отмяна решение № 95/02.02.2024 г. по гр.д. № 2371/2022 г. по на Районен съд – Стара Загора, постановено по реда на чл. 250 ГПК, в частта му с която е допълнено решение №1083/15.12.2023 г. по гр.д. № 2371/2022 г., като е оставено без уважение възражението на „ЕЛГРУП“ ООД, [населено място], за прихващане между присъдената в полза на ищеца Л. Н. Ц. сума от 10 000 лв., представляваща обезщетението за неимуществени вреди и сумата от 17 551,55 лв., дадена от „ЕЛГРУП“ ООД и получена от Л. Н. Ц. за служебни аванси, командировъчни и обезщетения, до размера на по-малката от двете суми, е отхвърлен иска на Л. Н. Ц. против „ЕЛГРУП“ ООД, до уважения размер за сумата от 10 000 лв., като погасен чрез прихващане. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че възражението за прихващане на ответника, уважено от въззивния съд е изцяло неоснователно. Същото, се основавало на твърдение за надвзети от работника суми, но било недоказано както по основание, така и по размер, поради което не били налице предпоставките на чл. 103 от ЗЗД за извършване на прихващане с присъдените на ищеца суми, явяващи се обезщетение за неимуществени вреди от настъпила трудова злополука. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпрос, който не фигурира в доклада на първоинстанционния съд и не е предмет на делото?“; 2. „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася с решението си „плюс петитум“ за период извън исковия?“; 3. „Допустимо ли е да се извърши прихващане със суми, които не са установени в хода на делото - нито по основание, нито по размер, а насрещното вземане, с което се претендира прихващане, е неликвидно?“; 4. „Допустимо ли е във въззивното решение да са възпроизведени единствено твърдения на една от страните и противоречиви и неустановени констатации на експертизата по делото, но да липсват мотиви на съда и анализ на доказателствата по делото?“; 5. „Допустимо ли е да се извърши прихващане с посочените суми с оглед ограничителната норма на чл. чл. 272 КТ, в случай, че липсва съгласието на работника за такива удръжки? Следва ли въззивният съд да съобрази и приложи същата?“ и 6. „След като пред въззивния съд е направено възражение на осн. чл. 271, ал.1 от КТ, то следва ли съда да се произнесе по него?“. По въпросите се сочи наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата „ЕЛГРУП“ ООД, [населено място], е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от ищеца Л. Ц. с обективно съединени искове, както следва: за сумата 400 лв., на основание чл.128, т.2 във вр. с чл.242 от КТ- дължимо и неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.02.2022г. до 18.02.2022г.; за сумата 7334,36лв., представляващи левовата равностойност на 3750 евро – допълнително възнаграждение съгласно раздел I чл.1 т.2 от трудов договор №52/21.09.2020г. за периода 25.10.2021г. до 08.02.2022г.; за сумата 20 000лв., на основание чл.200 от КТ – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, станала на 08.02.2022г.; за сумата 2412 лв.- обезщетение за имуществени вреди, явяващи се разлика в полученото обезщетение и дължимото трудово възнаграждение за периода 18.02.2022 г. до 18.06.2022 г. и разходи за лечение; и за сумата 858 лв., на основание чл.150 от КТ във вр. с чл.262 от КТ – за извънреден труд за периода 25.10.2021 г. до 08.02.2022 г. /132 часа/. В писмен отговор на исковата молба депозиран в срока по чл.131 ГПК, ответникът наред със становището по предявените искове е заявил, че за периода от 01.07.2021 г. до 31.03.2022 г. в брой с разходни касови ордери и по банков път, е заплатил на ищеца сумата 22 844 лв. / 5500 евро=10 757 лв. + 600 евро= 1173 лв. + 100 лв. + 600 евро= 1173 лв. + 9 380 лв. + 261 лв./. Твъдял е, че има значително надплащане от негова страна на дължими на ищеца суми, като е направил искане, в случай, че ищецът докаже всички свои претенции по основание и размер, на основание чл.103 и сл. от ЗЗД и чл.298, ал.4 от ГПК, да бъде извършено прихващане между установената от съда сума като задължения на ответника към ищеца със съответната установена сума за извършени плащания от ответника в полза на ищеца до размера на по-малката от двете. С постановеното в първоинстанционното производство решение № 1083/15.12.2023 г., е бил уважен частично само искът по чл. 200 КТ за неимуществени вреди, като ответникът „ЕЛГРУП“ ООД Ст.Загора е осъден да заплати на ищеца Л. Ц., сумата от 10 000 лв., искът в разликата до 20 000 лв., като останалите искове са били отхвърлени като неоснователни. След постановяване на решение № 1083/15.12.2023 г. в срока по чл.250 ГПК, е била подадена молба от ответника „ЕЛГРУП“ ООД с искане за допълване на решението и извършване на прихващане между присъдената в полза на ищеца Л. Ц. сума 10 000 лв. и сумата 17 551,55 лв., дадена от ответното дружество „ЕЛГРУП“ ООД и получена от ищеца Л. Ц., представляваща обща надвзета сума за служебни аванси и обезщетения, до размера на по-малката от двете суми; и извършване на прихващане на направени от страните по делото разноски между присъдената в полза на ищеца Л. Ц. сума 645,07 лв. и присъдената в полза на „ЕЛГРУП“ ООД сума от 1 063,62 лв., до размера на по- малката от двете суми. Първоинстнционният съд е приел, във връзка с първото искане направено в молбата, че поради пропуск, не се е произнесъл нито в мотивите, нито в диспозитива на решението си по направеното от ответника възражение за прихващане, като е счел, че този пропуск може да бъде отстранен по реда на чл. 250 ГПК с допълнително решение. Разгледал възражението за прихващане в производството по чл. 250 ГПК, като е приел същото за неоснователно. С решение № 95/02.02.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е допълнено решение №1083/15.12.2023 г., като е оставено без уважение възражението на „ЕЛГРУП“ ООД, [населено място], за прихващане между присъдената в полза на ищеца Л. Н. Ц. сума от 10 000 лв., представляваща обезщетението за неимуществени вреди и сумата от 17 551,55 лв., дадена от „ЕЛГРУП“ ООД и получената от Л. Н. Ц. за служебни аванси, командировъчни и обезщетения, до размера на по-малката от двете суми, а именно тази от 10 000 лв. С решението е отхвърлена и молбата, в частта й касаеща извършване на прихващане на направени от страните разноски. Срещу решение № 95/02.02.2024 г. на Районен съд – Стара Загора, е била подадена въззивна жалба от ответника. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките и на материалния закон - чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД, и на процесуалния закон - чл. 298, ал. 4 от ГПК за извършването на исканото от ответника прихващане до размера на по-малката сума, а именно тази до размера на 10000 лв. Според въззивния състав от доказателства по делото било установено, че между страните по делото има две насрещни парични вземания - в полза на ищеца за сумата от 10 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука и съответно, в полза на ответното дружество за сумата от 17 551,55 лв., представляващи надвзетите суми, получени като служебни аванси от работника-ищец и невърнати от него. Това обуславяло частична отмяна на обжалваното решението и постановяване на решение за отхвърляне на иска по чл. 200 КТ до уважения размер от 10 000 лв., като погасен чрез прихващане. В останалата част обжалваното допълнително решение е било потвърдено. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност въззивно решение да е процесуално недопустимо в обжалваната му част, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол. Настоящия състав при служебната проверка за допустимост на въззивното решение намира, че съществува вероятност същото в обжалваната му част да е процесуално недопустимо, предвид целта на производството по реда на чл. 250 ГПК – за отстраняване пропуск на съда да се произнесе по част от спорния предмет, когато не е формирана воля по отношение на част от спорното право /в случай, че е делимо/, по някой от съединените искове, или по допълнителните искания на страната, свързани с главния спорен предмет /за присъждане на плодове, лихви и разноски/, и доколкото съдът се е произнесъл не за отстраняване на такъв пропуск, а по искане за допълване на съдебното решение направено от ответника, с произнасяне по заявено и поддържано от него, в хода на производството по делото, възражение за прихващане. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, при констатирана недопустимост въззивното решение се допуска до касационно обжалване независимо от предпоставките по ал. 1, т. 1-3 от същата разпоредба, поради което в рамките на настоящото производство не се налага обсъждане на формулираните от касаторите правни въпроси. Изложените във връзка с тях съображения ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разрешаване на спора по същество в производството по чл. 290 ГПК. Жалбоподателят, на осн. чл.83 ал.1 т.1 ГПК е освободен от внасяне на държавни такси в производството. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение