Определение № 2950 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3587/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. Б., [населено място], приподписана от адвокат С. С., срещу решение № 1998 от 05.04.2024 г. по в.гр.д. № 8437/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20218150 от 02.12.2021 г. по гр.д. № 15646/2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от К. И. Б. срещу „Топлофикация София“ ЕАД искове по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 08.02.2012 г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист от 07.07.2014 г. по ч.гр.д. № 2416/2012 г. на Софийски районен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК без да са формулирани конкретни въпроси. Поддържа се още наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК – нищожност и вероятна недопустимост на обжалваното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрисконсулт Е. И., с който се оспорват твърденията на ищцата за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата ѝ по същество. Направено е искане за присъждане на направените разноски. По делото е постъпило и „уточнение към изложение на основанията за допускане на касационно обжалване“ с вх. № 5701 от 26.03.2025 г. В срока по чл. 283 ГПК страната, подала касационна жалба може да допълва жалбата, както и да сочи нови основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а след срока по чл. 283 ГПК страната може да допълва съдържанието на жалбата, като уточнява основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК само в изпълнение на дадените ѝ от съда указания за отстраняване нередовности и то в срока, определен от съда за тази цел. Доколкото в случая не се касае за нито една от посочените хипотези и допълнителното изложение е подадено извън срока по чл. 283 ГПК, то същото не следва да се разглежда от съда. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени кумулативно обективно съединени искове по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.02.2012 г. и разпореждане от 07.07.2014 г. за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2416/2012 г. по описа на Софийски районен съд, III г. о., 113 състав. От приложените копия на дела е установено, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 3302932/03.02.2012 г. е образувано ч.гр.д. № 2416/2012 г. на Софийски районен съд, 113 състав, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.02.2012 г., с която е разпоредено К. Б. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумите 1495,12 лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.10.2009 г. – 30.04.2011 г. за имот, находящ се в [населено място], с абонатен № ......., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.02.2012 г. до окончателното ѝ изплащане, както и мораторна лихва в размер на 29,50 лв. за периода 30.11.2009 г. – 19.01.2012 г., и 130,49 лв. – разноски по делото. След подадено от длъжницата възражение по чл. 414 ГПК е образувано исково производство по реда на чл. 422 ГПК – гр.д. № 20039/2012 г. на Софийския районен съд, по което е постановено съдебно решение, влязло в сила на 28.04.2021 г., с което е признато за установено, че тя дължи на „Топлофикация София“ ЕАД част от сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.02.2012 г., а именно: 695, 83 лв. – главница, и 29,50 лв. законна лихва. С разпореждане от 07.07.2014 г. по гр.д. № 2416/2012 г. на Софийския районен съд е разпоредено издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение от 08.02.2012 г. и въз основа на което е издаден и изпълнителен лист от 08.10.2014 г. С определение № 23380/09.10.2019 г. по ч.гр.д. № 9462/2019 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 09.10.2019 г., разпореждането за издаване на изпълнителен лист е отменено в частта относно разноските в размер на 125 лв., поради което издаденият изпълнителен лист за същата сума е обезсилен, а в останалата му част – разпореждането е потвърдено. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК изрично посочва само съдебните решения, като актове на съд, чиято нищожност може да бъде установявана, но на основание чл. 46, ал. 2 ЗНА, както и съобразно съдебната практика, е приел, че по аналогия по същия ред може да се установява нищожността и на други правораздавателни актове. На това основание е приел предявените искове за допустими. По съществото на спора е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователността на исковете, поради което е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, като е изложил собствени мотиви по конкретните възражения и оплаквания, наведени пред въззивната инстанция. Като неоснователно е отхвърлено твърдението за нищожност на решението като постановено при нарушение на принципа на случайното разпределение на делата. Съдът е приел, че липса на приложен по делото протокол от извършено случайно разпределение към датата на образуване на гр.д. № 2416/2012 г., не определя дефинитивно, че разпределението е извършено в нарушение на принципа за случайно такова. Аргументирал се, че е към момента на образуване на делото правната уредба не е съдържала императивно изискване случайното разпределение да бъде доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, а ищцата не е установила други конкретни нарушения при случайното разпределение на делото, поради което твърдението ѝ е останало недоказано. Допълнително е посочено, че незаконосъобразният отказ за отвод при наличието на основание за такъв не води до нищожност на постановения съдебен акт, а представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съдът е приел за несъмнено, че атакуваните съдебни актове са издадени в рамките на правораздавателната власт на съда. Като неоснователни са отхвърлени възраженията срещу законността на „заповедното производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България, както и с европейското законодателство. Не е установено Глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен международен акт по смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ. Във връзка с валидността на оспорваните съдебни актове е посочено, че са издадени в изискуемата писмена форма, включително и разпореждането за издаване на изпълнителен лист, макар и ръкописно написано от съдията. Към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 08.02.2012 г. е действала Наредба № 6/20.02.2008 г. за издаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието и в сила от 01.03.2008 г., като както заявлението, така и издадената заповед са именно по образците утвърдени с цитираната наредба, поради което възражението в обратен смисъл е отхвърлено като неоснователно. Съдът е допълнил, че доколкото законовото основание за издаването на заповедта е в чл. 412 ГПК, където са посочени и изискванията за формата, съдържанието и реквизитите ѝ, то наличието и спазването на даден образец е ирелевантно, доколкото са спазени законовите изисквания, тъй като наредбата е подзаконов нормативен акт, който в случай на противоречие с нормативен акт от по-висок ранг не следва да бъде прилаган. Не е установено и противоречие на законовите разпоредби на ГПК, регулиращи заповедното производство, с регламент на Европейския съюз. Съдът е посочил, че Регламент (ЕО) № 1896/2006, на който се позовава ищцата, е приложим към дела по трансгранични спорове – тоест такива, при които поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава-членка, различна от държавата-членка на сезирания съд. Предмет на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 8.02.2012 г. по ч.гр.д. № 2416/2012 г. на СРС е претендирано вземане от топлофикационно дружество със седалище и адрес на управление в Република България срещу ищцата с постоянен и настоящ адрес и постоянно местопребиваване в Република България, поради което е прието, че приложението на регламента е изключено. Във връзка със следващото основание за нищожност, на което се позовава ищцата, съдът е посочил, че липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което и не води до нищожност на съдебното решение. Заповедта за изпълнение, независимо от характера ѝ на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 КРБ, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви. Съответно разпореждането, с което се констатира, е заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила, е достатъчно да съдържа волеизявление за издаване на изпълнителен лист, тъй като самият закон предвижда това – чл. 416, ал. 1 ГПК – разпореждане за издаване на изпълнителен лист и съответно отбелязване върху заповедта за горното, което в конкретния случай е изпълнено. В заключение съдът е приел, че волеизявлението на съда в оспорваните актове – заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.02.2012 г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист въз основа на нея от 07.07.2014 г. – е ясно, разбираемо и недвусмислено. За всички останали възражения, наведени в исковата молба и поддържани във въззивното производство, е посочил, че са били релевантни за производството по чл. 422 ГПК, поради което не следва да се разглеждат в настоящото. Допълнил е, че по пътя на чл. 270, ал. 2 ГПК е недопустимо да се пререшава вече веднъж решен правен спор, съответно нищожността са се обосновава с незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. В представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се съдържат множество твърдения за незаконност на заповедното производство, поддържани от ищцата в хода на цялото производство, но не е формулиран конкретен правен въпрос, който да бъде разглеждан с оглед посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Жалбоподателката навежда оплаквания, които не са относими към допустимостта на касационното обжалване, а някои касаят и различни от настоящото производство. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, като съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице аргументираните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение. Нищожността, която е най-тежкият порок на съдебното решение, не е дефинирана в закона, но както в доктрината, така и в съдебната практика, се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Неоснователни са поддържаните от жалбоподателката доводи, защото въззивното решение е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда. На територията на [населено място] няма два окръжни съда, противно на твърденията на касаторката. Софийският градски съд и Окръжен съд – София са самостоятелни съдилища, обслужващи различни съдебни райони – София-град и София-област. Не се установява и евентуална нищожност на обжалваното решение поради нарушаване на принципа на случайно разпределение на делата. Съдебният състав на въззивната инстанция е сформиран по реда на чл. 9 ЗСВ чрез извършено на принципа на случайния подбор електронно разпределение на постъпващите в Софийския градски съд граждански дела. Съгласно приложения протокол от 10.08.2022 г. за докладчик е определена съдия И. И., разпределена да правораздава във II-е въззивен граждански състав заедно със съдиите П. С. и младши съдия Т. П.. Със Заповед № К-1495/06.10.2023 г. на административния ръководител - председател на Апелативен съд - София на основание чл. 107, ал. 1, вр. чл. 227, ал. 1 от Закона за съдебната власт съдия И. И. е командирована в Апелативен съд - София, считано от 10.10.2023 г., което е наложило промяна в състава, разглеждащ делото. Промяната на другия член на състава е наложена от назначаването на младши съдия Т. П. на длъжност районен съдия в Районен съд – Димитровград, където е встъпила в длъжност на 30.08.2023 г. С оглед посоченото не са налице основания, обосноваващи незаконност на състава, постановил въззивното решение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. първо ГПК. Обжалваното решение не е и вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Подобен порок на съдебния акт е налице, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. /. В случая не е налице нито една от посочените хипотези, а твърдението на касаторката за неподведомственост на спора на съдилищата е обвързано със същата аргументация вече разгледана във връзка с евентуалната нищожност на съдебното решение. Неоснователно е и искането по чл. 150, ал. 2 КРБ за сезиране на Конституционния съд с искане за обявяване противоконституционност на разпоредбата на глава 37 ГПК, уреждаща заповедното производство. Правото да сезират Конституционния съд е предоставено на отделните съдебни състави на върховните съдилища, които могат да инициират производство само в хипотезата, когато установят несъответствие между приложимия по конкретното дело закон и Конституцията. Такова несъответствие в случая не е налице. Заповедното производство е специално съдебно производство за защита при незаконосъобразно неизпълнение на изискуемо вземане от предвидения в чл. 410 ГПК вид. Целта му е не да се установи вземането, а обстоятелството, че то не се оспорва, и като резултат да се създаде съдебно изпълнително основание, въз основа на което да се пристъпи към иницииране на принудителното изпълнение на вземането. Доколкото то е функционално свързано с изпълнителния процес, е уредено именно в тази част на процесуалния закон, тъй като въвежда особен процесуален ред за издаване на изпълнително основание, като се избегне воденето на исков процес, когато вземането не се оспорва. Ето защо са неоснователни аргументите, че заповедното производство е несъдебно, при положение, че заявлението по чл. 410 ГПК се подава именно до съда и същият има правомощието да издаде или съответно откаже издаването на заповед за изпълнение. Същото се отнася и до аргумента за липсата на материална уредба на заповедното производство, тъй като такава не е необходима доколкото заповедното производство не е материалноправен институт, а процесуалноправен ред за създаване на съдебно изпълнително основание. В хода на заповедното производство са установени достатъчно гаранции за правата на длъжника, поради което същото не е в нарушение на правовия ред и гарантираните на конституционно ниво основни права на гражданите. С оглед изхода от спора, направеното в подадения отговор искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на „Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъдят 300 лв. разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.