Определение № 683 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Монделийз България продакшън” ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя А. М., чрез адв. Е. А., против въззивно решение № 3 от 2 януари 2020 г., постановено по в.гр.д. № 512/2019 г. по описа на окръжния съд в гр.София, в частта, с която е потвърдено решение № 71 от 13 май 2019 г., постановено по гр.д. № 431/2018 г. по описа на районния съд в гр.Своге, за осъждане на дружеството да заплати на Д. М. М., с адрес в [населено място], сумата 12 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди (разходи за лекарства и медикаменти за лечение и профилактика на уврежданията) за периода 23.12.2017 г.-17.07.2018 г., във връзка с претърпяна на 23.12.2017 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането, както и сумата 900 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди (болки, страдания и битови неудобства), във връзка с претърпяната на 23.12.2017 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, като освен това се заявяват оплаквания по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Становището за недопустимост на обжалвания акт се основава на твърденията за липса на пасивна процесуална легитимация на „Монделийз България продакшън” ЕООД по иска по чл. 200 КТ, доколкото разпоредбата изрично визирала, че претенцията за обезщетение за вреди от трудова злополука се предявява срещу работодателя, а в случая касаторът има качеството на предприятие ползвател по смисъла на глава V, раздел VIIIв КТ. Сочи се, че в нарушение на процесуалния закон съдът е отказал да открие производство по чл. 193 и сл. ГПК за оспорване на разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО, въпреки своевременно заявеното искане на дружеството, с мотиви, че това е официален диспозитивен документ, който не е бил своевременно оспорен от работодателя, поради което има обвързваща сила и не подлежи на проверка за истинността му по реда на ГПК; в тази връзка се твърди, че по делото са събрани безспорни доказателства, че въпросният документ е с невярно съдържание – имало данни за инсцениране на злополуката, както и че всички приложени към декларацията на ищцата до НОИ медицински документи, въз основа на които било издадено разпореждането, касаели нейно автоимунно заболяване, което няма връзка с твърдяната от нея трудова злополука, не е следствие от инцидента, и ищцата е страдала от него към 23.12.2017 г. Твърди се, че не само неправилно не било открито производство по оспорване истинността на декларацията за трудова злополука, но по това искане съдът изобщо не се бил произнесъл. Поддържа се, че са допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата по делото. Неправилно било прието, че липсата на преки очевидци не изключва възможността за установяването на факта на злополуката въз основа на показанията на свидетели, оказали първа помощ на ищцата. От тези показания не се установявал механизмът на увреждането и не ставало ясно дали са били налице поражения по глезена на ищцата. Не били отчетени и изявленията на вещото лице, дадени при приемане на заключението на съдебно-медицинската експертиза, че направената рентгенова снимка не се чете и на нея нищо не се вижда. Поддържа се, че липсват каквито и да е доказателства за действителното осъществяване на трудовата злополука; че съдът неправилно е определил като неотносими данните за надлежното обезопасяване на процесния участък, за системни нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищцата, както и за поведението ѝ след инцидента; че липсват медицински документи, от които да се установява видът и тежестта на травмата на глезена, както и за причинената временна неработоспособност. Налице били предпоставките на чл. 201 КТ за изключване отговорността на касатора, предвид безспорните данни за инсценировка на инцидента и за допуснати от ищцата нарушения на изискванията за безопасност. Не било отчетено и обстоятелството, че на ищцата е изплатено застрахователно обезщетение за трудова злополука. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответницата Д. М. М., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд възприема установената от районния съд фактическа обстановка, а именно: че на 23.11.2017 г. ищцата е сключила трудов договор с „Адеко България” ЕООД (предприятие, осигуряващо временна работа); че на 27.11.2017 г. тя е постъпила за изпълнение на временна работа на длъжността „машинен оператор опаковане/увиване” в „Монделийз България продакшън” ЕООД, на работно място във фабрика за шоколадови изделия в гр.Своге, като през първия работен ден е преминала инструктаж по безопасност на труда; че на 23.12.2017 г., по време на работа и при изпълнение на трудовите си задължения е претърпяла злополука – при придвижване по стълба № 102 на преходна пасарелка се подхлъзва, пада и получава навяхване и разтягане на ставните връзки на глезена на десния крак. Злополуката е призната за трудова по смисъла на 55, ал. 1 КСО с разпореждане № 22021/28.05.2018 г. на ТП НОИ - София град, което не е оспорено от работодателя. Съобразено е установеното по делото, че при извършени на 23.12.2017 г. и на 06.01.2018 г. рентгенографии на дясната коленна става на ищцата не са констатирани фрактури на сканираните кости, а на 31.01.2018 г. е направено изследване с компютърен томограф, при което е установена костна деструкция в талуса и кистични лезии в структурата на калканеуса; след допълнителни изследвания и оперативно лечение ищцата е диагностицирана с „гигантоклетъчен тумор на сухожилия и апоневрози/фиброксантом, бенигнен синовиом/”; съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза, последствие от инцидента от 23.12.2017 г. е само навяхването и разтягането на ставните връзки на глезена на десния крак, като липсва връзка между злополуката и заболяването, открито на 31.01.2018 г. Установено е, че вследствие на инцидента ищцата е била временно неработоспособна и че е изпитвала физически и психически дискомфорт, тъй като имала силни болки с намаляващ интензитет, продължили след инцидента и съчетани с трудности при придвижването, поради което е имала нужда от помощта на близките си. При тези данни, въззивният съд приема, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на дружеството съгласно чл. 200 КТ. За неоснователни са приети твърденията на дружеството, че в случая не е налице трудова злополука, доколкото трудовият характер на злополуката се установява от разпореждането на НОИ, като е посочено, че същото не подлежи на контрол в настоящото производство. Въпреки липсата на преки очевидци на злополуката, е счетено, че нейното осъществяване се установява при съвкупна преценка на доказателствения материал, включително показанията на свидетелите, оказали първа помощ на ищцата, както и от заключението на съдебно-медицинската експертиза. Посочено е, че въпреки липсата на медицинска документация, вещото лице е дало заключение за обективно наличие на навяхване, чийто възможен механизъм е „усукваща травма в областта на дясната глезенна става“; че данните за съпътстващо заболяване на ищцата в същата област не изключват възможността за настъпване на процесната травма, независимо от установената от вещото лице липса на връзка между тях, като в случая обезщетението за неимуществени вреди е присъдено само във връзка с увреждането, следствие от трудовата злополука. Възприети са и изводите на първоинстанционния съд, че от събраните доказателства не се установява да е било изплатено застрахователно обезщетение за процесната трудова злополука. За неоснователно е прието и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата поради груба небрежност, тъй като липсват данни за специфично субективно отношение на М., което да окачестви поведението ѝ като по-небрежно от това на най-небрежния човек при същите условия. Посочено е, че неотносими към предмета на спора са доводите за системно нарушаване на трудовата дисциплина, конфликтен характер и агресивно поведение на ищцата, както и за поведението ѝ след инцидента. Касационният съд приема, че в частта по предявения от Д. М. срещу „Монделийз България продакшън” ЕООД иск с правно основание чл. 200 КТ за обезщетение за имуществени вреди касационната жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима, тъй като цената на този иск е 1200 лева, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. В останалата си част касационната жалба e процесуално допустимa. На първо място се пита допустимо ли е съдът в гражданското производство по иска за обезщетение за вреди от трудова злополука с правно основание чл. 200 КТ да откаже да се произнесе по реда на чл. 193-194 ГПК по своевременно направено оспорване верността на влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, при положение че разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО представлява официален удостоверителен документ за установените факти, и в частност – за наличието на трудова злополука като елемент от фактическия състав и на имуществената отговорност на ответника, когато в хода на съдебното производство са събрани безспорни доказателства за неистинността на установените в разпореждането факти, които не са били известни на работодателя, за да оспори разпореждането по реда на чл. 117 КСО, по който въпрос се поддържа допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 5/2012 г., ОСГТК, и в решение № 109 по гр.д. № 622/2011 г., и решение № 270 по гр.д. № 7175/2013 г. Поставеният въпрос не дава основание за допускане на касационното обжалване. Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение: то е не само официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, но и индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука (така в решение № 410 по гр.д. № 599/2009 г., III г.о.). Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК (решение № 226 от 29.03.2010 г. по гр.д. № 4119/2008 г., ІІІ г.о.), при наличие на влязъл в сила индивидуален административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е възможно тяхното преразглеждане пред гражданския съд, когато са направени доводи и възражения, свързани с валидността на административния акт и при служебната проверка се установяват пороци, които имат за последица неговата нищожност. Когато страната, на която актът се противопоставя, е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, то инцидентното произнасяне на гражданския съд по законосъобразността му е недопустимо. Доколкото в случая касаторът е участвал в административното производство и не е оспорил процесното разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, гражданският съд не следва да преразглежда законосъобразността на влезлия в сила административен акт, както е прието в решението на въззивния съд. Предвид изложеното, неотносими към настоящия казус са както разясненията на ВКС в цитираното ТР, така и в решение № 270 по гр.д. № 7175/2013 г., IV г.о.; соченото решение № 109 по гр.д. № 622/2011 г., IV г.о., пък разглежда хипотеза, в която процедурата по КСО не е проведена, поради което изводите на съда са за липса на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, какъвто настоящият случай не е. По същите съображения не води до допускане на касационното обжалване и въпросът, зададен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, допустимо ли е съдът в гражданското производство по иска за обезщетение за вреди от трудова злополука с правно основание чл. 200 КТ да извърши проверка във връзка с направено оспорване по реда на чл. 193 ГПК на истинността на съдържанието на влязло в сила разпореждане на ТП НОИ София-град по чл. 60, ал. 1 КСО за приемането на трудова злополука, ако в хода на съдебното производство са били събрани безспорни доказателства, че същото е с невярно съдържание, тъй като е издадено въз основа на медицински документи, които се отнасят за автоимунно заболяване на ищцата, което няма никаква причинна връзка с приетата с разпореждането злополука, както и такива, сочещи на инсценировка на злополука факти, които са установени в исковото производство и не са били известни на работодателя, за да оспори разпореждането по реда на чл. 117 КСО, при положение че тези факти оборват изцяло материалната доказателствена сила на разпореждането като официален удостоверителен документ, или съдът въпреки установените факти е длъжен да приеме за осъществени удостоверените в разпореждането факти и да уважи предявените искове, въпреки събраните по делото безспорни доказателства, че същите са неоснователни и недоказани. Отделно от изложеното, и в двата въпроса се твърди наличието на безспорно установени факти, каквото установяване не е налице, и съдът е изложил своето становище именно по спорните факти. Не води до допускане на касационното обжалване и въпросът допустим ли е искът за обезщетение за вреди от трудова злополука с правно основание срещу предприятието ползвател по смисъла на чл. 107т КТ. Касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като в чл. 200 КТ законодателят визирал като надлежен ответник само работодателя. Следва да се посочи обаче, че разпоредбата на чл. 107у, ал. 3 КТ предвижда, че предприятието, което осигурява временна работа, и предприятието ползвател отговарят солидарно за задълженията към работника или служителя, възникнали при, по повод или във връзка с изпълнението на възложената му работа, а съгласно чл. 122, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници, като предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници. Цитираните разпоредби са ясни и непротиворечиви, като липсва възможност за повече от едно тълкуване, което да предизвиква затруднения в практиката, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от касатора въпрос. Предвид изложеното и доколкото посочените разпоредби са съобразени при постановяване на въззивното решение, неоснователни са и поддържаните в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалвания акт поради липса на пасивна процесуална легитимация. Не следва да се допуска касационно обжалване и по последните два въпроса: приложима ли е разпоредбата на чл. 201 КТ, за да се изключи отговорността на работодателя, ако в съдебното производство са събрани доказателства, които обосновават извод за инсценирана трудова злополука, и към коя от двете хипотези – умишлено увреждане или груба небрежност следва да бъде приравнено инсценирането на трудова злополука, и допустимо ли е при наличие на доказателства за инсценирана трудова злополука по реда на чл. 201 КТ да се изключи отговорността на работодателя при наличието на влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, с което е приета трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Така поставените въпроси не формират общото основание за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. Същите се основават на становището на ответника в производството, че процесният инцидент в действителност не се е осъществил, и по същество съставляват оплаквания за неправилна преценката на доказателствения материал по делото, които не могат да бъдат разгледани в процедурата по селекция на касационните жалби за достъп до касационно обжалване, в случай, че не е отправен относим въпрос именно към преценката на доказателствата, което, по смисъла на разясненията, дадени от ВКС в същата т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, е пречка за допускане на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,