Определение № 319 от 18.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 508/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 143709/20.11.2019 г., подадена от И. М. И. и С. М. И. срещу решение № 6846 от 9.10.2019 г. по гр. д. № 16456/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 497571 от 28.09.2018 г. по гр. д. № 22102/2015 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от И. М. И. и С. М. И. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-85/26.11.2015 г. на изп. директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „С.“, с площ от 943 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг имот за движение и транспорт, при съседи: ПИ с идентификатор ***, представляващ част от стар поземлен имот пл. № *, к. л. № * по кадастрален план, изготвен преди 1956 г., на [населено място],[жк], м. „Плуговицата”, която част попада в УПИ * - за озеленяване, съгласно действащ регулационен план на[жк], район „С.“, Столична община, одобрен със заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г., и за осъждане на ответника да им предаде владението върху него. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника – „Летище София“ ЕАД. Въззивният съд е съобразил в решението си, че процесният имот е бил възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ, като в тази връзка е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че решението на органа по поземлена собственост за възстановяване право на собственост върху земеделски земи е стабилен индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта, така и по отношение на субекта (легитимира като собственик лицето, на което е възстановена собствеността). Когато обаче актът се противопоставя на трето лице, което не е било участник в административното производство по неговото издаване и обжалване (каквито в случая са ответникът и третото лице-помагач), при възражение на това лице съдът осъществява косвен съдебен контрол, като преценява валидността на решението и изследва предпоставките за възстановяване правото на собственост в рамките на направеното оспорване. Според Тълкувателно решение № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е приел, че по делото следва да се извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на решение № 154/9.04.2008 г. на ОСЗГ - Панчарево, като е визирал, че по отношение на него не може да се приеме, че допълва или изменя решение № 154/1.02.1996 г. на ОСЗГ - Панчарево., тъй като за решението от 1996 г. няма данни да е постановено - същото не е подписано и не е могло да бъде подписано от посочените в него длъжностни лица. По тази причина е приел и че не трябва да се изследва дали е бил спазен чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ. Счел е за неотносима към възможността бившият земеделски имот да се възстанови или да не се възстанови по ЗСПЗЗ липсата на доказателства за отчуждаване/одържавяване на имота. За неотносими към спора обстоятелства е приел и съставянето на АДС или нарушенията при съставяне на АДС, като е посочил, че актовете за държавна собственост нямат правопораждащо действие. Софийски градски съд, при преценката дали процесният имот е бил законосъобразно реституиран по реда на ЗСПЗЗ, е изложил мотиви, че дори да са отпаднали пречките за възстановяване на имота към момента на постановяване на решението му, релевантно за делото е дали е имало такива пречки към 1.03.1991 г. (деня на влизане в сила на ЗСПЗЗ). По тази причина е намерил за неотносими представените административни актове, издадени след въпросната дата: заповед на главния архитект от 1999 г., заповед на министъра на транспорта и съобщенията от 2000 г., решение на МС от 2002 г. Въззивният съд е споделил като цяло заключението на първоинстанционния съд, че в случая са били налице две законови пречки за реституирането на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ, обуславящи материалната незаконосъобразност на решение № 154/9.04.2008 г. на ОСЗГ - Панчарево - процесният имот е фактически застроен като част от гражданско летище за обществено ползване и е публична държавна собственост, като същевременно е изложил и съображения за някои различия в направените изводи. Изложил е, че от приложените към делото писмени доказателства и скици, и заключенията на единичната и тройната съдебно-технически експертизи безспорно се установява, че по кадастралните планове отпреди 1956 г. и от 1981 г. на място е налице „стара ограда на Летище София“ и процесният имот е бил зад тази ограда през 1991 г. и изцяло на територията на Летище София. Поставянето на „нова ограда“ след 1999 г., при което по стечение на обстоятелствата процесният имот останал извън нея (но в рамките на старата ограда), е счел за обстоятелство без значение за спора. Направил е извод, че към 1991 г. мероприятието „Летище София“ е било реализирано, като при строителството и експлоатацията на летището до 1991 г. е било счетено, че освен писти за самолетите, аерогара и съпътстващи съоръжения около пистите и сградите, летището (но в неговата ограда) трябва да има и зони без застрояване, като по плана от 1999 г. те са били отредени „за озеленяване“. Към 1991 г. е било налице цялостно комплексно мероприятие „летище“, като не може да се очаква (по съображения за сигурност на полетите и в бивш секретен обект) застрояване, особено многоетажно такова в непосредствена близост до летището. Ето защо, въззивният съд е намерил за законосъобразни мотивите на първоинстанционния съд, че е налице пречка за възстановяване на процесния имот по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ, във вр. с § 1в, ал. 2 от ДР на ППЗСПЗЗ поради наличие на цялостно реализирано комплексно мероприятие. В тази връзка се е позовал и на показанията на свидетелката Ю. Б., съгласно които процесният имот винаги е бил част от летището, като в него има инсталации за предпазване от птици, имотът се охранява и коси. Само в района на процесния имот старата ограда се оказала извън новата ограда по съображения за по-добра охрана, но новата ограда не е граница на собственост. Съдът е взел предвид и показанията на свидетеля Б., според който процесният имот „си останал“ на територията на летището, независимо че имало зеленчукови градини. Софийски градски съд е приел, че не е обвързан от влязлото в сила решение от 15.12.2007 г. по адм. д. № 4016/2007 г. на АССГ по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, тъй като става дума за междинно и несамостоятелно административно производство в процеса по възстановяване на земеделски земи в рамките на урбанизирани територии, по което не е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за самото възстановяване на земеделската земя. Жалбоподателите считат решението за незаконосъобразно, неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават, на първо място, на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Излагат, че въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния съд, че процесният имот е фактически застроен като част от гражданско летище за обществено ползване и е публична държавна собственост (стр. 4, абз. 2), както и че е заграден с ограда, съвпадаща с границата на „Л. С.“, нанесена в скица - приложение № 2 към заповед № РД-14-38/31.01.2000 г. на министъра на транспорта, с която са определени местонахождението и границите на имот-публична държавна собственост, представляващ гражданско летище за обществено ползване (стр. 5, абз. 1). Същевременно, в допълнение към възприетите мотиви на първата инстанция, въззивният съд е приел, че без изричното обявяване на имота за публична държавна собственост имотът има въпросния публичен характер и е цитирал практика на ВКС, а именно ре шение № 403/25.05.2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, I г. о., в което се стига до противоположни по смисъл изводи. Сочат и че така посочените изводи на съда са в противоречие с императивната правна норма, съдържащи се в разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС. Жалбоподателите визират, че въззивният съд е заключил, че решение № 154/9.04.2008 г. на ОСЗГ - Панчарево не допълва или изменя решение № 154/1.02.1996 г., тъй като за последното няма данни да е било постановено, предвид факта, че не е подписано и не е могло да бъде подписано от посочените в него длъжностни лица. Сочат, че от представената от ОСЗГ – Панчарево преписка № 154/1992 г. не става ясно поради каква причина преписката е преминала от ПК - Кремиковци в ОПК - ОА „Младост“ и после в ОСЗГ - Панчарево, след като съгласно писмо с изх. № РД-18-3448.1/31.07.2017 г. на МЗХГ- областна дирекция „Земеделие-София град“ до СРС, 82 състав, дейността на ОСЗ - Кремиковци се прекратява едва през 2011 г. и преминава към ОСЗ - Панчарево. Твърдят, че не само решение № 154/1.02.1996 г., с положени подписи, липсва в оригинал, но и документи и скица за другите имоти по т. 1, 2, 3 от решението, попаднали в имота-публична държавна собственост на летището. Наличното в преписката и представеното на съда е заверен препис, а не копие на решение № 154/1.02.1996 г., съществуващо в компютърната система FERMA3, съответстващо на наличния протокол № 154/28.04.1993 г., с който е решено кои имоти се възстановяват и кои не, и подписан от членовете на комисията, взели това решение. Поради изложеното намират, че завереният препис на решение № 154/1.02.1996 г. служи за оригинал. Ето защо, жалбоподателите считат, че п риемайки обратното, въззивният съд е постановил необосновано и очевидно неправилно решение. Жалбоподателите навеждат доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, като сочат и че не разглеждайки доводи за липсата на координати и граници на имота-публична държавна собственост, както и че границите на имота, за който е издадена заповедта на министъра на транспорта и съобщенията, не са определени, въззивният съд е допуснал противоречие между доказателствата и установените факти, както и неправилна квалификация и е постановил необосновано и неправилно решение. На второ място, жалбоподателите формулират въпросите: с ледва ли съдът да приеме изцяло прието по делото заключение, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства; дали съдът следва да обсъди заключението на вещото лице и да изложи мотиви защо не го възприема. Считат, че независимо от това дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Твърдят, че тези въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС (решение № 403/ 25.05.2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 448/7.02.2011 г. по гр. д. № 206/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 881/22.12.2010 г. по гр. д. № 1202/2009 г. на ВКС, I г. о. и др.), като това представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На трето място, жалбоподателите формулират въпроса: налице ли е пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, когато върху имота е реализиран строеж (ограда), без издадени строителни книжа към датата на влизане в сила на закона - 1.03.1991 г., но впоследствие, след влизане в сила на ЗСПЗЗ, е узаконен. Сочат, че въззивният съд е приел в обжалваното решение, че чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не съдържа изискване да са били спазени процедурите по отреждане на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, нито за законност на строителството, като по този начин влиза в противоречие с решение № 94/14.07.2015 г. по гр. д. № 547/2015 г. на ВКС, II г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На четвърто място, жалбоподателите отново се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че по въпроса: законосъобразно ли е със заповед на министър недвижим имот да се определя като публична държавна собственост, решението на въззивния съд противоречи на решение № 403/25.05.2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 448/7.02.2011 г. по гр. д. № 206/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 881/22.12.2010 г. по гр. д. № 1202/2009 г. на ВКС, I г. о.). На пето място е формулиран въпросът: законосъобразно и допустимо ли е със заповед на министър да се определят граници на имот публична държавна собственост, без да са налице съответните координати и влязъл в сила ПУП на местността. Жалбоподателите твърдят, че така поставеният правен въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по него липсва постановена задължителна съдебна практика на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На шесто място в изложението фигурира въпросът: дали разликата между заверения от органа препис на официален документ (решение на ОСЗГ), без подписи и оригинала на същото с подписи, обуславя несъществуването на този документ или респективно неговата недействителност. По този въпрос се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 2801, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид решаването му от Софийски градски съд в противоречие с възприетото в решение № 362/15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на ВКС, II г. о. Жалбоподателите излагат, че в обжалваното решение въззивният съд е стигнал до заключението, че не може да се приеме решение № 154/9.04.2008 г. на ОСЗГ – Панчарево, че допълва или изменя решение № 154/1.02.1996 г., тъй като за това решение няма данни да е постановено поради това, че същото не е подписано и не е могло да бъде подписано от посочените в него длъжностни лица и поради което не следва да се цени и обсъжда. Твърдят, че наличното в преписката и представеното на съда представлява заверен от органа препис, а не копие на решение № 154/1.02.1996 г., съществуващо в компютърната система FERMA3. Сочат, че истинността на документа не е оспорена, поради което документът (решението на ОСЗГ – Панчарево) обвързва страните със съдържанието си. Отделно визират, че същият официален документ е представен на основание чл. 186 ГПК. На седмо място, жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса: в случай, че е представен официален документ в препис, заверен от органа, който го е издал, допустимо ли е да се приема при липса на оспорване, че същият не е възникнал, респективно не е бил подписван. Въпросът отново е поставен във връзка с изложените мотиви относно решение № 154/9.04.2008 г. на ОСЗГ – Панчарево, визирани по-горе, като се твърди противоречие с: решение № 362/15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 766/3.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От ответника и от третото лице помагач са постъпили отговори на касационната жалба, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай, основните и решаващи мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, са основани на разпоредбата на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ, уреждаща, че собствениците или техните наследници, притежавали земеделски земи, намиращи се в границите на урбанизираните територии (населени места) или извън тях и са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, имат право на обезщетение по тяхно искане с равностойни земи от държавния или от общинския поземлен фонд и/или с поименни компенсационни бонове. Съгласно въпросната разпоредба, при наличието на извършено строителство или друго мероприятие на държавата не се допуска възстановяване на земята в реални граници, като без значение е дали теренът е бил надлежно отчужден, дали е бил отреден за определен вид строителство и дали последното е било извършено законно; достатъчен е обективният факт на извършено строителство или за осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ (в този смисъл е формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана, напр., в решение № 183/1.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г. на ВКС, І г. о. и визираните в същото други съдебни актове). Правно релевантният момент, към който се преценява фактът на извършено строителство или друго мероприятие на държавата, е влизане в сила на ЗСПЗЗ. В § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ е налице примерно изброяване на строителните дейности, непозволяващи възстановяването на собствеността. Софийски градски съд е аргументирал приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, като въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че към 1991 г. е било налице реализирано комплексно мероприятие „Летище София“, като процесният имот (незастроен) е бил неразделна част от него, тъй като за функционирането на летището е необходимо да има, освен писти за самолетите, аерогара и съпътстващи съоръжения около пистите и сградите, и зони без застрояване. Въззивният съд не е обсъждал и не се е аргументирал с разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която урежда друга хипотеза, неприложима в настоящия случай. Същевременно, макар да е споделил извода на Софийски районен съд за това, че процесният имот представлява публична държавна собственост, въззивният съд изрично е посочил, че неотносими към спора са всички административни актове, издадени след правно релевантната дата 1.03.1991 г., включително заповедта на министъра на транспорта и съобщенията от 2000 г. (№ РД-14-3/31.01.2000 г.). В тази връзка следва да се има предвид и че първоинстанционният съд е основал извода си за това, че процесният имот представлява публична държавна собственост, позовавайки се и на разпоредбата на чл. 43а, ал. 1 ЗГВ в първоначалната й редакция, т. е., по силата на закона. Предвид гореизложеното, изцяло неотносими към решаващите мотиви на обжалваното решение се явяват всички формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, с изключение на тези, отнасящи се до заключенията на съдебно-техническата експертиза. Ето защо, същите не обуславят допускане на касационно обжалване. Що се отнася до въпросите: с ледва ли съдът да приеме изцяло прието по делото заключение, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства; дали съдът следва да обсъди заключението на вещото лице и да изложи мотиви защо не го възприема, така както са формулирани, те не кореспондират с обективираните в решението анализ и умозаключителна дейност на съда. Последният не е основал решението си единствено на заключенията от съдебно-техническата експертиза по делото, а на съвкупна преценка на всички събрани доказателства, включително експертизи, писмени и гласни такива. Освен това, съдът не е изложил, че не възприема дадено заключение, за да се аргументира защо прави това. Следва да се има предвид и че във въззивната жалба, с която е бил сезиран Софийски градски съд, не са изложени каквито и да е съображения срещу кредитирането на някое от приетите по делото заключения. Посочената от жалбоподателите съдебна практика на ВКС, с която същите обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, няма отношение към въпросите относно експертизите. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателите съображения за очевидна неправилност нямат отношение към решаващите мотиви на въззивното решение, визирани по-горе, като в преобладаващата част същите сочат на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а не на основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, има право на разноски пред ВКС в размер на 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,