Определение № 5157 от 12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Н., подадена чрез адв. М.К. и адв. Е. Г.-Г., против решение № 139 от 29.01.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 2584/2023г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено изцяло решение № 2580/06.06.2023г. по гр.дело № 85/2022г. на РС-Пловдив за отхвърляне на предявените от касаторката против С. Г. Г. и Д. Т. А. искове: за прогласяване по отношение на Н. Н., на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, недействителността на договор за покупко- продажба на недвижим имот от 17.04.2007г., оформен с нот. акт, вписан в АВ – СВ – Пловдив вх. рег. № 9482/17.04.2007г., акт № 124, том 31, дело № 7301/2007г., с който Н. Н., чрез пълномощника си С. Н. К. е прехвърлила на ответницата С. Г. нива с площ 5,881 дка в землището на [населено място] - запад, местност Т., съставляваща имот № *, а в момента ПИ с идентификатор № *.*.* по КК и КР на [населено място] и иск за признаване за установено по отношение на ответника Д. Т. А., че Н.Д.Н. е собственик на поземления имот с идентификатор № *.*.* по КК и КР на [населено място]. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост -основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касаторката въззивният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на установяване факти, извършил е грешна преценка на събраните доказателства, неправилно е анализирал свидетелските показания, поради което е направил необоснован извод за неоснователност на исковете. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторката иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.3 и чл. 280, ал.2 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. В случай на физически унищожено пълномощно, за което има съвкупност от доказателства, включително събрани и в досъдебно производство, че е неистинско, следва ли да се допуснат свидетелски показания, които да оборят официалния свидетелстващ документ, издаден от нотариуса, удостоверяващ, че пълномощното е вписано в нотариалните регистри; 2. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при твърдения за неистинско пълномощно за разпореждане с недвижим имот, при положение, че същото вече е унищожено не по вина на страните; 3. Следва ли въззивният съд да проведе повторен разпит на свидетел, чийто показания са били прекъсвани от съда и не е била изяснена цялата истина и фактическата обстановка, когато това е посочено като основание за въззивно обжалване и е направено доказателствено искане за повторен разпит на свидетел; 4. Могат ли да се приемат за действия на владение, действията по промяна на предназначението на земеделска земя при положение, че такова искане не може да стане достояние на трети лица извън заинтересованите в административното производство и действителният собственик не може да узнае за производството; 4а. Може ли да се приеме, че новият собственик владее имота, след като единствените действия са трасиране на имота и подаване на искане за изменение на предназначението на земеделска земя в период от почит десет години. Според касаторката въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не е обсъдил в пълнота събраните писмени и гласни доказателства, включително и прокурорската преписка и неправилно не е допуснал до разпит по реда на чл. 176 ГПК ответницата Г.. Ответникът по касационната жалба Д. Т. А., чрез процесуалния представител адв. Й. Д., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Ответницата по касационната жалба С. Г. Г. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Производството е образувано по иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД против първата ответница-за прогласяване по отношение на ищцата на недействителността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 17.04.2007г., поради липса на представителна власт и иск по чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на втория ответник, че ищцата е собственик на поземления имот, предмет на сделката от 17.04.2007г. От фактическа страна въззивният съд е установил, че на 22.05.1997г. ищцата и брат й Д. Д. К. сключили договор за доброволна делба, с нот. заверка на подписите, по силата на който ищцата получава в дял процесния имот (тогава имот №* по плана за земеразделяне на [населено място]–запад). На 17.04.2007г. с договор за покупко-продажба, оформен с нот. акт № 86, том2, рег.№2006, нот.дело № 277/2007г. на нотариус с рег. №*, ищцата, чрез пълномощник-дъщеря си С. К., продала имота на ответницата С. Г.. Според отразеното в нот. акт, пълномощното, легитимиращо К. като представител на продавача е с рег. № 2393/16.04.2007г. на нотариус с рег. № * на НК. С нот.акт № 136, том 2, рег.№ 2316, нот.дело № 327/02.05.2007г. на нотариус № *, Г. продала на ответника Д. Т. А. процесния имот. Съдът е приел за безспорно, че двата договора за покупко-продажба са подписани от посочените в тях лица, както и че нотариалните дела са унищожени поради изтекъл срок на съхранение, в т.ч. и съдържащото се в нот.дело № 277/2007г. пълномощно с рег. № 2393/16.04.2007г. на нотариус рег. № *. Според представеното удостоверение с изх. № 34/31.10.2022г., издадено от нотариус с рег. № *, във водения от нотариуса Общ регистър под рег. № 2393/16.04.2007г. е отразена заверка на пълномощно с упълномощител Н. Д. Н. с ЕГН [ЕГН] и упълномощен С. Н. К. с ЕГН [ЕГН] и със съдържание: Да ме представлява пред всички официални органи и организации, за да се снабди от мое име с всички необходими документи за извършване на прехвърлителна сделка, както и да ме представлява пред нотариус и от мое име да продаде, дари, замени или учреди ипотека за цена и на лице каквито намери за добре досежно следния мой собствен недвижим имот – Нива с площ 5,881 дка, четвърта категория в местност Т. в землището на [населено място]– запад, съставляваща имот № *. Въззивният съд е обсъдил, ангажираните гласни доказателства за установяване на твърденията за предприети от ответника А. действия по ограждането на процесния имот през 2008г. и през 2015г., както и писмените доказателства действията след 2015г. на А., като собственик на имота, за промяна на предназначението му. Съобразил е показанията на свидетелите на ищцовата страна-свидетелката С. К.-дъщеря на ищцата и брат й Д. Д. К., според които като гаранция за връщане на пари по получен заем от свидетелката К. през 2007г.-2008г. от лицето Н. С., К. трябвало да му прехвърли процесния имот и съседния на него; родителите й, които били собственици на имотите се противопоставили. Свидетелката К. отишла пред нотариус да ги продаде под заплаха и принуда, без да има пълномощно от майка си за продажбата; била заведена при нотариуса от С.; през 2013г. заминала за Англия и оттогава е трайно установена там. Свидетелката е посочила, че след продажбата и до момента процесната нива продължава да се обработва от майка й и никой не е имал претенции към нея. Подобни показания относно обработването на процесния имот от ищцата е дал и другия свидетел К.. Съдът е установил също, че образуваното досъдебно производство за престъпление по чл.308 ал. 1 от НК, респ. по чл.309 ал.1 от НК е прекратено с постановление на РП-Пловдив от 28.09.2016г. поради липса на данни за извършено документно престъпление. С влязло в сила решение по гр.д. № 2607/2017г. на ОС-Пловдив е признат за недействителен, на основание чл. 42 ал. 2 от ЗЗД, договор за покупко-продажба по н.а. № 91/29.10.2007г. на нотариус с рег.№*, с който ищцата, чрез пълномощника си-С. К., е продала на Л. Б. по време на брака му с И. Б. друг свой недвижим имот – ПИ № *, ведно с построената в него жилищна сграда и селскостопански сгради. Подписът и ръкописното изписване на трите имена на Н. върху съдържащото се в това дело пълномощно с рег.№ 8063/26.10.2007г. на нотариус № * (с което Н. упълномощила К. за продажбата), според графологичната експертиза не са изпълнени от нея. От правна страна въззивният съд е посочил, че когато пълномощно е физически унищожено не по вина на страната (в случая поради изтекъл срок на съхранение на нотариалното дело), доказателствата тежест да установи надлежно упълномощаване за договора, съответно валидно придобиване на имота на основание договора, е на приобретателя по него, сключил го с пълномощник на прехвърлителя. В случая този факт според съда е установен посредством отразяванията Общия регистър на нотариуса, който съставлява официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на възложената му от закона компетентност (чл. 179 от ГПК) и като такъв се ползва с материална доказателствена сила относно факта, че упълномощителят се е явило лично пред нотариуса и пред него е подписал документа или е потвърдил положения преди това свой подпис в документа. Предвид това съдът е приел, че подписването на документа и нотариалната заверка на този подпис са установени по делото посредством официалния документ, а свидетелските показания за неговото опровергаване са недопустими – чл.164, ал.1, т.2 от ГПК. В допълнение е посочил, че показанията на К. за липса на дадено й пълномощно за продажбата на имота не установяват ищцовите твърдения в същата насока, доколкото е налице вътрешна противоречивост на показанията, те са изолирани спрямо останалите доказателства и е налице хипотеза на заинтересованост по смисъла на чл.172 от ГПК. Според въззивния съд обясненията на ответницата Г., дадени в досъдебното производство, че не познава нито ищцата, нито К. и не е купувала имот от тях, не обосновават извод, че Г. не е купила имота или че го е купила при липса на упълномощаване от ищцата за К. да го продаде, тъй като фактът на прехвърлянето на имота от К. на Г. е безспорно установен от нот.акт № 86/17.04.2007г., подписът й не е оспорен, не е оспорен и подписът й на продавач на имота по н.а. № 136/02.05.2007г. Посочил е, че е ирелевантно за спора резултатът по гр.д. № 2607/2017 г. на ОС-Пловдив-уважаването на иска на Н. Н. по чл. 42 ал. 2 от ЗЗД, тъй като това дело касае друг имот, продаден от пълномощник С. К. на основание друго пълномощно, дадено в по късен момент и заверено от друг нотариус, което не е било физически унищожено и по отношение на което посредством графологична експертиза е установено, че не е подписано от ищцата. Според въззивния съд са ирелевантни за спора и въведените от Н. доводи за осъществявано от нея владение след месец април 2007г., тъй като придобивната давност не е основанието по иска й за установяване правото на собственост върху имота. Предвид това, обуславящият иск по чл. 42 ал. 2 от ЗЗД, като неоснователен е отхвърлен, съответно отхвърлен е и обусловения положителен установителен иск, че ищцата е собственик на имота поради липса на валидно отчуждаване на същия. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че с оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол като „очевидно неправилно“. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Съставът на ВКС намира, че по отношение на първия и третия въпрос, както и по последните два въпроса (4 и 4а) в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, няма основание за допускане на решението до касационно обжалване. Първият и третият въпрос обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд по чл. 266, ал.3 ГПК. По приложението на тази разпоредба е налице непротиворечива съдебна практика, според която допускането на доказателства от въззивната инстанция предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл.267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. В случая решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, а наличието на такава, изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което се позовава касаторката. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпроси 4 и 4а, тъй като те не отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да се отнасят до дадено от въззивния съд правно разрешение, което да обуславя изхода на делото. Касационно обжалване следва да бъде допуснато по обуславящия въззивното решение втори процесуалноправен въпрос: Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при твърдения за неистинско пълномощно за разпореждане с недвижим имот, при положение, че същото е физически унищожено не по вина на страните. Касационен контрол следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за да се провери твърдението на касатора в касационната жалба, че по този въпрос е налице противоречие с правните разрешения, дадени в решение № 95/07.05.2013г. по гр.д.№ 662/2012г. на ІІ ГО на ВКС. За касационното обжалване жалбоподателката дължи държавна такса в размер 50 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО