Определение № 25 от 29.09.2016 г. на ВКС по д. № 19/2016 г.

Производството е по чл. 135, ал. 4 АПК. Образувано е по повдигнат спор за подсъдност между Районен съд – Търговище и Административен съд – Търговище по въпроса за съда, компетентен да се произнесе по жалбата на М. А. Е. срещу мълчалив отказ на Общинския съвет – [населено място] за предоставяне на Общинска служба „Земеделие” (ОбСЗ) – [населено място] на земеделска земя за възстановяване на право на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници с площ 0,800 дка на наследниците на А. Е. К.. Настоящият петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд намира, че компетентен да разгледа жалбата на М. А. Е. е Административният съд – Т. по следните съображения: Основанието за сезиране на Общинския съвет с искането за вземане на решение е § 27, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 62/2010 г.). Нормата предвижда, че общинските съвети предоставят земи от общинския поземлен фонд при наличие на едно от предвидените в т. т. 1 - 3 условия. В случая се поддържа, че в Община [населено място] е постъпило искане от ОбСЗ до Общинския съвет за предоставяне на имот, но липсва произнасяне в срока по чл. 45ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ. Решението на общинския съвет е елемент от производството по чл. 45ж ППЗСПЗЗ, което приключва с решение на общинска служба по земеделие по чл. 45ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ за възстановяване на право на собственост, придружено със скица на имота. Именно решението на общинската служба по земеделие по чл. 45ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ не само завършва процедурата по чл. 45ж ППЗСПЗЗ, но има и конститутивен характер, защото разрешава въпроса за възстановяване правото на собственост. По тази причина то е, което се явява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Предхождащото и предпоставящо го решение на общинския съвет по чл. 45ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ, съответно – мълчаливият отказът за постановяване на такова - следва да се определи като част от производството по издаване на акта на общинската служба по земеделие (аргумент от чл. 21, ал. 5 АПК). Ето защо този акт не попада в приложното поле на § 19, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на АПК (обн., ДВ, бр. 39/2011 г.), регламентиращ компетентност на районния съд. В този смисъл е и установената практика по приложението на посочената разпоредба – както цитираните в определението на РС – Търговище определения на петчленни състави на ВКС и ВАС, постановени през 2014 г. и 2015 г. по образувани аналогични производства, така и по-рано постановените също от петчленни състави определение № 53 от 02.12.2013 г. по гр.д.№ 34/2013 г., определение № 36 от 13.09.2012 г. по гр.д. № 28/2012 г ., определение № 42 от 20.12.2012 г. по гр.д. №37/2012 г.; определение № 2 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 43/2012 г., определение № 5 от 16.01.2013 г. по гр. д. № 39/2012 г .; определение № 8 от 25.01.2013 г. по гр. д. № 45/2012 г .; определение № 9 от 28.01.2013 г. по гр. д. №48/2012 г ., определение № 10 от 29.01.2013 г. по гр.д.№ 38/2012 г ., определение № 48 от 19.07.2013 г. по адм. д. №37/2013 г ., определение № 64 от 07.10.2014 г. по адм.д.№19/2014 г. Мотивиран от изложеното Върховният касационен съд и Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав