Определение № 395 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 961/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. О бразувано е по касационна жалба на К. С. Т. от [населено място], [община] чрез пълномощника му адв.В. П. срещу решение № 17974/3.11.2014 г по гр.дело № 13008/2013 г на Софийски градски съд, Втори „Г” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 23.7.2013 г по гр.дело № 39719/2012 г на СРС, Второ ГО, 70 състав.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от К. С. Т. срещу Г. д. „ ” към МВР искове по чл.252 ал.1 от ЗМВР вр. пар.57 от ПЗР на ЗИД ЗМВР за заплащане на сумата 6 704 лв, представляваща неизплатено обезщетение в размер на осем брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-22.8.12 г до окончателното плащане. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано. Ответникът по касационната жалба Г. Д. „ ” към МВР не взема становище по същата. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното: Касаторът подържа, че материалноправния въпрос „ има ли обратно действие нормата на пар.57 от ПЗР към ЗИДЗМВР /обн.ДВ бр.44/12.6.12 г/ в сила от 1.7.2012 г относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно с приложението на чл.252 и чл.253 от ЗМВР се разрешава противоречиво от съдилищата и че по него липсва съдебна практика.Касаторът представя решения на съдилищата, за които липсва отбелязване да влезли в сила, поради което не съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Така изведения от касатора въпрос обаче е обусловил правните изводи на съда и по него междувременно е постановена задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 330 от 17.11.2014 г по гр.дело № 2780/14 г на ВКС, Четвърто ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК.С това решение е прието, че действителната воля на законодателя не е била служителите в системата на гражданската защита, чиито правоотношения съгласно чл.123 от КТ и чл.87а от ЗДСл са преминавали по силата на закона към различни държавни учреждения и органи /техни работодателя/ и които са служили непрекъснато в системата на гражданска защита през продължителен период от време, да получат при прекратяване на последното им служебно правоотношение единствено и само обезщетението полагащо се по чл.252 и чл.253 от ЗМВР.Приемането на обратното поставя тази категория лица в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ.по служебно правоотношение.Следователно на тези служители от системата на гражданска защита се дължи не само обезщетението по чл.252 и чл.253 от ЗМВР от 2006 г, но и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на съответното обезщетение, което биха получили по ЗДСл или по КТ в зависимост от вида на правоотношението им /служебно или трудово/ до преназначаването им в МВР. Даденото от въззивния съд разрешение противоречи на цитираната по-горе задължителна практика.Налице е касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, поради което по поставения материалноправен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение