Определение № 1716 от 09.04.2024 г. на ВКС по д. № 3586/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на УМБАЛ „Канев“ АД, гр. Русе срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе/ОС/ по гр.д. №227/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу доктор Ю. М. иск по чл.92 ЗЗД и чл.79 ЗЗД за сумата от 8000 лв., представляваща неустойка, пропорционална на неотработените от ответницата 2 години от неизпълнен договор за повишаване на квалификацията по специалност в системата на здравеопазването, сключен между страните на 17.01.11 г., на осн. чл.234 КТ и Наредба №34/29.12.2006 г./ отм./, ведно със законната лихва върху главницата и сторените деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Във връзка с първото от сочените основания обаче не е формулирал ясно и точно материалноправни и / или процесуалноправни въпроси, които да са разрешени в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС – ТР №1/15.06.10 г. ОСТК и ТР №1/9.12.13 г. ОСГТК, за което е възразила в отговора и ответницата по жалба. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, т.1 е разяснено, че „ посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др./“. Освен това, цитираната при обосноваване на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК задължителна практика на ВКС – ТР №1/15.06.10 г. ОСТК и практика по чл.290 ГПК – р. по гр.д. №1165/09 г. на четвърто г.о. на ВКС са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска. Въззивният съд е отхвърлил иска по две самостойни групи съображения за неоснователността му. На първо място, според въззивния съд, основанието за сключване на договора между страните е Наредба № 34 от 29.12.2006 г, която е отменена с Наредба № 1 от 22.01.2015 г за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, в сила от 31.01.2015 г. Според § 1а, пр. § 1, ал. 1, т. 1 от ПЗР на новата наредба специализантите, които са приети по реда на отменената наредба могат да продължат обучението си при условията, при които са приети, без да се прилага по отношение на тях разпоредбата на чл. 11а на отменената наредба. От доказателствата по делото е видно, че ответницата е започнала обучението си на 17.01.2011 г. Видно от представеното в първата инстанция свидетелство за призната специалност, ответницата е с признати права по специалност "физикална и рехабилитационна медицина" след успешно положен изпит на 01.06.2017 г. Това сочи, че обучението й е продължило и е завършено едва на посочената дата, а не в рамките на предвидения в чл. 3 от договора срок от четири години. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на въззивника – ищец, че периодът от 17.01.2015 г. до 01.06.2017 г. е изключен от процеса на обучението на ответницата. Обучението за придобиване на специалност включва, според съда, целия процес на реалното обучение до успешното полагане на държавен изпит. Затова към момента на приемане на новата Наредба 1 от 22.01.2015 г., в сила от 31.01.2015 г., д-р М. не е завършила обучението си за повишаване на квалификацията на специалисти. С новоприетата наредба е било отменено като елемент от договора за придобиване на специалност задължението за работа по специалността за определен срок след придобиването й, респективно отпада и имуществената отговорност за неизпълнение на това задължение. На второ място, според въззивния съд, дори и да се приеме, че Наредба № 1 от 22.01.2015 г. не намира приложение в отношенията между УМБАЛ"Канев"АД, гр. Русе и д-р М., отново се налага извод, че тя не дължи предвидената в чл. 10, вр. с чл. 9 от договора неустойка. Съгласно чл. 9 от договора специализантът се задължава да работи по признатата специалност за срок от пет години, но и работодателят се е задължил да му осигури условия да работи по тази специалност. От събраните в първата инстанция писмени и гласни доказателства според въззивния съд се установява, че създадената от работодателя организация на работата в отделението по " физикална и рехабилитационна медицина", не е позволявала нормалната работа в него, както по отношение на работещите в това отделение, така и по отношение на грижите за пациентите. В периода от 2017 до 2020 г в отделението лекар-специалист е била само д-р М. и на практика тя е извършвала всички дейности в отделението, свързани с лекуване на пациентите, подписване на документи за здравна каса, коригирала св. Ч., който в този период е бил специализант в отделението и го е приподписвала. Другите специализанти д-р С. и д-р Сариф напуснали. Това, че в отделението имало само един лекар-специалист създавало проблеми с ползването на отпуск от страна на д-р М., което от своя страна се отразявало и на приема на пациенти от планов порядък, целият персонал бил принуждаван също да излиза в отпуск и отделението да не работи. За тези проблеми в отделението д-р М. сигнализирала многократно ръководството на болницата. За същите проблеми в отделението свидетелства и д-р Д.. С оглед на така установените по делото факти, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че са налице предпоставките на чл. 83 от ЗЗД ответницата изцяло да бъде освободена от отговорност за неизпълнение на договора с ищеца от 17.01.2011 г. Или въззивният съд не е приел, че клаузата за неустойка противоречи на повелителна разпоредба на закона или е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции/според поясненията в ТР №1/15.06.10 г. ОСТК и в р. по гр.д. №1165/09 г. на четвърто г.о./. Изводите за неприложимост на санкционните и обезщетителните й последици въззивният съд е основал на новоприетата Наредба №1/22.01.15 г., според пар.1а, ал.1, т.1 от ПЗР на която специализантите, които са приети по реда на отменената Наредба № 34 от 2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването (ДВ, бр. 7 от 2007 г.), могат да продължат обучението си при условията, при които са приети, без да се прилагат по отношение на тях разпоредбите на чл. 11а от отменената Наредба № 34 от 2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването. Именно на осн. чл.11а от отменената наредба от 2006 г. лице, прието на място, финансирано от държавата, се задължава след придобиването на специалност да постъпи на работа в лечебно или здравно заведение, определено от министъра на здравеопазването, за срок, равен на продължителността на обучението му. В практиката на ВКС – цитираното от ответницата по жалба р. по гр.д. №1877/20 г. на трето г.о. на ВКС, е прието, че тази наредба в рамките на законовата делегация е приложима като подзаконов акт при обема задължения на страна по договора, за които задължения наредбата съдържа повелителни норми. Процесният по настоящото делото договор от 17.01.11 г. също е сключен на осн. чл.234 КТ, вр. с Наредба №34/2006 г., според изрично посоченото в него. Въззивният съд е изложил и втора група съображения за неоснователност на иска, ако се приеме, че само договорът на страните е източник на задължението за работа при ищеца, респ. на компенсаторната неустойка при неизпълнение на това задължение. Тези съображения са за неизпълнение на насрещните задължения на работодателя по чл.9 от договора и, при ясно и безспорно съдържание на договореното, са формирани въз основа на събраните по делото гласни доказателства, подробно обсъдени от първоинстанционния съд, чиито фактически изводи въззивният съд е споделил като инстанция по същество / ТР №1/13 г. ОСГТК/. В р. по гр.д. №1178/20 г. на четвърто г.о. на ВКС е прието, че „когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, задължително трябва да ги посочи в своето решение. Въззивният съд има възможността при условията на чл. 272 ГПК да препраща към мотивите на първостепенния съд, т. е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори и в подобна хипотеза, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. В този случай, втората инстанция само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност“. Тази практика е следвана от въззивния съд по настоящото дело. Доводите на касатора, че изводите на въззивния съд за неизправност на болницата – ищец са неправилни, ВКС на разглежда в това производство. Те сочат на осн. по чл.281,т.3 ГПК, за наличието на което ВКС може да се произнесе само ако допусне до обжалване въззивното решение. В ТР №1/19.02.10 г. е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК и са разграничени предпоставките, целта и приложното поле на двете групи основания. Не се установява и второто сочено от касатора основание за допускане на обжалването – очевидна неправилност. Тя е обоснована с доводи за невярна преценка на доказателствата от въззивния съд, който е приел фактически изводи, различни от действителните и не е обсъдил гласните доказателства в тяхната съвкупност, постановявайки необоснован съдебен акт. В практиката на ВКС е пояснено, че очевидната неправилност е особено тежък, външно установим порок на въззивното решение, различен от неправилността по чл.281,т.3 ГПК, за която са доводите на касатора. Така в р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС е посочено: Като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина "очевидна" се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. В случая термина няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порока на съдебния акт е явен за всички. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въззивното решение в случая не е очевидно неправилно, защото законът не е приложен в неговия обратен, отменен или несъществуващ смисъл, не са нарушени основни съдопроизводствени начала, нито е допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика. Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не са надлежно обосновани и не се установяват, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На ответницата по жалба следва се присъдят поисканите в отговора деловодни разноски за това производство в размер на 1560 лв., за адв. възнаграждение. Извършването на разноските е удостоверено в представения договор за правна помощ, приложена е и фактура. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.