Определение № 5516 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2025 г.

приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и критериите, които съдът трябва да съобрази при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, за задължението на въззивния съд да обсъди всички критерии и да посочи в мотивите на решението си всички обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД и въз основа на кои относими доказателства по делото ги намира за установени;

за критериите за намаляване обезщетението в случаите, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност и за задълженията на съда да изследва точното съотношение на приноса за настъпване на вредите от страна на пострадалия в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, както и за съответствието между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ и определения от съда процент в съпричиняването на вредоносния резултат и

за това дали е допустимо въззивният съд да разгледа, мотивира и основе решението си на факти и обстоятелства, които са били въведени в процеса след преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, и които факти и обстоятелства страните са могли да заявят в срок пред съда в първоинстанционното производство. Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 2 от 27.02.2017 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III г.о., решение № 226 от 30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на III г.о., решение № 211 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 831/2019 г. на III г.о., решение № 163 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г. на IV г.о., решение № 139 от 09.10.2020 г. по гр. д. № 873/2020 г. на IV г.о. (по първото питане), решение № 50254 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 1032/2022 г. на III г.о., решение № 708 от 26.11.2024 г. по гр. д. № 3500/2023 г. на III г.о., решение № 50103 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 2865/2022 г. на III г.о., решение № 45 от 08.04.2021 г. по гр. д. № 1580/2020 г. на III г.о., решение № 290 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на IV г.о., решение № 135 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 4075/2013 г. на IV г.о. (по второто питане), ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 88 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4229/2015 г. на III г.о., решение № 50055 от 09.05.2023 г. по гр. д. № 919/2022 г. на IV г.о., решение № 859 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1295/2009 г. на IV г.о., решение № 68 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 1924/2023 г. на IV г.о. (по третото питане). Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Касационното обжалване не следва да се допуска. Първият поставен въпрос е свързан с приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди. Той удовлетворява обща предпоставка, тъй като обуславя изхода по конкретното дело и е изводим от решаващата воля на въззивния съд. Отсъства обаче допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява соченото противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава. По този правен въпрос е налице многобройна, последователна и безпротиворечива практика на ВКС, формирана в унисон с разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. Съгласно тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди от трудова злополука, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил броя и характера на получените телесните увреждания, техния интензитет, продължителността на възстановителния процес и несигурната прогноза за оздравяване (т.е. за пълното функционално възстановяване на увредените долни крайници), установените по делото обстоятелства за промяна в поведението на ищеца, а също и причинените неудобства (битови, при обслужване на тоалета). Наличието на трайна съдебна практика на ВКС по питането и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение изключва предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно втората част от първия формулиран въпрос – за правомощията на въззивната инстанция като съд по съществото на материалноправния спор (вкл. и при претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт) е формирана последователна съдебна практика на ВКС, която страната сочи и прилага, а и установена по задължителен за съдилищата начин - с постановките по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Съгласно даденото там обвързващо тълкуване при осъществяване на своята решаваща дейност въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, а също и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съдебен акт съдържа подробен анализ и детайлна оценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, както и обсъждане на наведените от страните твърдения, доводи и възражения в пределите, очертани от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Той е постановен в съответствие установената съдебна практика на ВКС като са изложени и собствени мотиви относно установените по делото обективни обстоятелства, от значение за определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага. Затова отсъства основание за селектиране на жалбата и по този въпрос (подвъпрос – част от първото питане) в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Второто питане е също релевантно за изхода на делото, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на поддържаното отклонение с практиката на ВКС, вкл. и тази, която страната сочи и прилага. То обобщено касае съответствието между действителния принос на пострадалия за настъпване на вреди от трудова злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат, поради което е обуславящо решаващите изводи на въззивния съд. По така поставения въпрос е налице установена съдебна практика на ВКС (напр. решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на III г. о., решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV г. о., решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г. на III г. о., решение № 252/30.09.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на IV г. о.), включително и тази, на която жалбоподателят се позовава. Според възприетите в тази практика разрешения, при трудова злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Тя не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност (липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност), отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението. Затова, грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. В този смисъл, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Ръководейки се от правилото, че преценката за наличие на допусната груба небрежност е винаги конкретна, инстанцията по същество подробно и аргументирано е изложила съображения относно съвкупността от обстоятелства, поради които счита, че в случая е налице основание за приложение на чл. 201, ал. 2 КТ и възражението на ответника в тази насока е основателно като неговата обективна отговорност се намали с 50 %, в каквато степен е определен приносът на пострадалия за настъпване на вредата. Дали извършената преценка на конкретните факти, обуславящи определяне на процента съпричиняване в случая е правилна, е въпрос извън обхвата на производството по селектиране на жалбата (по чл. 288 ГПК). В заключение, даденото от съда разрешение на поставения въпрос не е в разрез, а в съответствие в установената съдебна практика, поради което достъп до касационен контрол по повдигнатото питане не може да се осъществи на заявеното основание. Третият повдигнат въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК на ВКС. Той е изводим не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворява общо основание. По съществото си питането се основава на доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбата на чл. 266 ГПК, отразили се на решаващия извод за определяне на конкретния процент на съпричиняване при настъпване на вредоносния резултат, обсъждането на които не е допустимо да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Релевираните оплаквания за допуснато при разглеждане на делото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост на решението, касаят негови пороци, които не могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. В това производство ВКС изследва само наличие на общите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, кореспондиращи на касационните основания по чл. 281 ГПК, които от своя страна са винаги конкретни пороци на въззивното решение и са предмет на разглеждане след допускането му до касационен контрол. Затова, поради липсата на поставен правен въпрос, обусловил изхода на делото, достъп до касация не може да се осъществи и по разглежданото питане, при това без да е необходимо да се изследват сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Не може да се удовлетвори и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предпоставено от поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разход в касационното производство. Ето защо разноски за касационната инстанция в полза на ответника не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.