Определение № 5259 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба срещу въззивно Решение № 2477 от 24.04.2024 г. по в.гр.д.№ 9636/2023 г. на Софийски градски съд, ІІ „г“ възз.гр.състав, подадена от С. А. Я. и Л. С. Я. чрез адвокат В. Д. В..

Ответникът по касация Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат, сдружение с нестопанска цел, вписан в регистъра на сдруженията към Районния съд на Шарлотенбург – Германия под номер VR17000B, представляван от Западно- и Средноевропейския митрополит А. (със светско име Ж. К. М.), е подал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК чрез процесуален представител адвокат Д. М. К., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.

Ответниците по касация Е. П. Т. и А. С. Б. не са депозирали отговор на касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 9941 от 09.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 11782/2022 г. по описа на СРС, 82 състав, с което са отхвърлени като неоснователни исковете за собствеността върху недвижим имот с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица], предявени от главно встъпилите лица С. А. Я. и Л. С. Я. срещу страните по първоначално предявените по делото искове, както и са уважени исковете, предявени от Българска епархия в Западна и Средна Европа срещу Е. П. Т. и А. С. Б.: с правно основание чл. 42, б. „б“ вр.чл. 25, ал. 1 ЗН за недействителност на саморъчно завещание от 03.04.2013 г. с посочен автор А. Д. П. и с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване собствеността на ищеца върху 97/211 ид.части от ПИ с идентификатор *, находящ се в [населено място], [улица].

Въззивният съд е съобразил, че по първоначално предявените искове (за недействителност на саморъчно завещание от 03.04.2013 г. с посочен автор А. Д. П., както и за установяване собствеността на ищеца върху 97/211 ид.части от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица]) от Българската епархия в Западна и Средна Европа срещу Е. П. Т. и А. С. Б., ответниците са признали всички факти и обстоятелства, описани в исковата молба, включително, че съставеното в полза на Е. П. Т. саморъчно завещание е нищожно, тъй като не е изготвено, написано и подписано от сочения за негов автор А. Д. П.. По тази причина е прието, че СРС правилно е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на СГЕ и е постановил решение, с което е уважил иска за прогласяване на нищожността на завещанието. С оглед направеното признание не е било необходимо да се събират доказателства за основателността на иска, още повече, че главно встъпилите лица са посочили в молба от 07.06.2022 г., че оспорват истинността на завещанието на А. Д. П. в полза на Е. П. Т., макар и това оспорване да е било преклудирано. С признанието на иска от страна на Е. П. Т. саморъчното завещание е обявено за нищожно именно на това основание, каквото е било искането и на главно встъпилите лица.

Аналогични изводи са направени и по отношение на предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК от Българска епархия в Западна и Средна Европа срещу Е. П. Т. и А. С. Б.. Същите са признали изцяло иска, поради което правилно СРС е признал за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 97/2011 ид.части от ПИ № ***, находящ се в [населено място], [улица].

Като неоснователни са определени доводите във въззивната жалба относно правилността на решението по исковете с правно основание чл. 124 ГПК, предявени от главно встъпилите лица. В тяхна тежест е да установят, че са собственици на процесния имот на твърдяното от тях придобивно основание - давностно владение, продължило повече от 10 години. Въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което е разяснено, че съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС фактическият състав на владението включва обективен елемент (упражнявана фактическа власт) и субективен елемент (вещта да се държи като своя). Обективният елемент на владението съвпада с този при държането, като разграничението между двете фактически състояния е в субективния елемент. С чл. 69 ЗС е регламентирана презумпция за наличието на намерението да се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, необходимо е потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. За да се признае правото на изключителна собственост по отношение на един изцяло чужд недвижим имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС изисква претендиращият собствеността на имота да е упражнявал фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus) в период по-дълъг от 10 години, без противопоставяне и без прекъсване, както и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик (animus). Доказването на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от законовите материално-правни предпоставки, изключва придобиването на собствеността и вещната претенция, основана на този придобивен способ, следва да бъде отхвърлена.

Въззивният съд е съобразил, че главно встъпилите лица са поддържали твърдение, че са владели имота от 01.09.2007 г. до датата на предявяване на исковете им по реда на чл. 225 ГПК (19.08.2019 г.). Прието е, че това обстоятелство не се установява от събраните по делото гласни доказателства. Свид. А. А. е посочил, че още от раждането си живее непосредствено до процесния имот. Приживе познавал А. П., както и неговата сестра. Имотът се обитавал от него и сестра му. Живеели на етажа над магазина, а магазините давали под наем. До смъртта на А. Д. П. сградата се ползвала от наемателите. Въззивният съд е кредитирал показанията на този свидетел като пълни и безпротиворечиви. Същият е непосредствен съсед на имота и има преки впечатления. От друга страна за свид. Д. А. е прието, че няма непосредствени наблюдения върху имота. Същият е посочил, че е ходил задно със С. А. Я. да наглежда имота веднъж-два пъти в месеца. Имотът бил запустял, в него нямало никой, освен клошари. Магазините отдолу работели. Прието е, че неговите показания противоречат на тези на свид. А. А., който е посочил, че в имота се е живеело. Прието е, че показанията на свид. Д. А. се опровергават и от представения договор за наем, вписан в АВ на 26.10.2007 г., видно от който А. Д. П. е отдал магазинно помещение, находящо се на адреса на имота на трето лице. Свид. С. С. е посочил, че в периода от 2007 г. до 2015 г. е ползвал едно от помещенията, което му било предоставено под наем от С. А. Я. по силата на устна договорка. Прието е, че показанията и на този свидетел по никакъв начин не установяват обективния факт на владението, още повече, че същите са в противоречие със събраните гласни и писмени доказателства. Отделно от това се отнасят за период от 8 години.

Обобщено е, че не може да се приеме, че главно встъпилите лица са владели имота за посочения от тях период.

Въззивният съд е съобразил тълкуването, обективирано в Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и в Решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о., с които е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно; когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият я държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец; за придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като съгласно чл. 69 ЗС от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане; установената в чл. 69 ЗС презумпция е оборима.

Прието е, че в настоящия случай не е установено главно встъпилите лица да са осъществявали фактическа власт върху имота в процесния период. В тази връзка е съобразен договорът за замяна на недвижим имот с МПС, обективиран в нотариален акт № 144 от 01.10.2007 г., т. V, рег.№ 27295, д.№ 894/2007 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, с който Е. А. Х. е прехвърлил на М. Т. К. 1/2 ид. част и на С. А. Я. и съпругата му Л. С. Я. другата 1/2 ид.част от собствените му самостоятелни обекти в сграда (магазин № 3, източен апартамент на втория етаж, източен апартамент на третия етаж и западен апартамент на третия етаж), както и от 45,9715% ид.части от УПИ, в който е построена сградата, находящ се в [населено място], район „В.”, [улица], съставляващ УПИ *-* от кв. 131 по плана на [населено място], местност „З. Б-4”, цялото с площ от 211 кв.м. по документ за собственост, а по скица от 223 кв.м., при посочени граници на дворното място по скица: улица, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*. С оглед този договор е прието, че дворното място е съсобствено. В такава хипотеза в отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но при нея отношенията се явяват усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта (чл. 31, ал.1 ЗС). Когато след възникване на съсобственост някой от съсобствениците ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал владението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява фактическа власт върху него. Такива доказателства в настоящия случай не са ангажирани. Прието е, че не е установено главно встъпилите лица нито да са стопанисвали имота, нито да са се грижели за него, нито да са го облагородявали. Дори да се кредитират показанията на свид. Д. А. относно периодичните посещения на С. А. Я. в имота, те по никакъв начин не сочат за намерение за своене на имота, като при това е установено, че други лица са ползвали имота. Тези изводи на съда не се променят от приетите пред СГС доказателства - постановление и жалба.

Като неоснователно е определено и оплакването във въззивната жалба, че искът на главно встъпилите лица неправилно е отхвърлен изцяло при наличието на нотариален акт, легитимиращ ги като титуляри на част от правото на собственост по силата на договора за замяна. В тази връзка е подчертано, че: (1) главно встъпилите лица са собственици на половината, а не на пълния обем прехвърлени от Е. А. Х. идеални части от процесния недвижим имот и това по никакъв начин не доказва субективно отношение на главно встъпилите лица да владеят целия имот като собственици, в каквато насока са доводите им във въззивната жалба, както и че (2) главно встъпилите лица са основали искането си само на твърдението за изтекла в тяхна полза придобивна давност. В доклада, приет от страните без възражения, съдът е посочил, че е сезиран с иск по чл. 124 ГПК за установяване, че главно встъпилите лица са собственици само на основание давностно владение, продължило повече от 10 години. В този смисъл е и постановеното от СРС решение, като съдът се е произнесъл в съответствие със сезирането.

В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Длъжен ли е съдът при предявен положителен установителен иск за собственост да се произнесе по всички посочени от ищеца придобивни основания?“ – с довод, че е налице противоречие с Решение № 236 от 03.10.2014 г. по гр.д.№ 2972/2014 г. на ВКС, I г.о., Решение № 463 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ № 109/2011 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр.д.№ 5180/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 148/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 201 от 20.04.2011 г. по гр.д.№ 1547/2010 г. на ВКС, ІV г.о.;

2. „Има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания, възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и становищата на страните?“ – с довод, че е налице противоречие с Решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр.д.№ 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д.№ 587/2018 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 18 от 09.03.2018 г. по т.д.№ 1512/2017 г. на ВКС, I т.о.;

3. „При изложени във въззивна жалба оплаквания срещу доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция, следва ли въззивният съд да даде на страните указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство?“ – с довод, че е налице противоречие с т. 2 и т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

4. „Допустимо ли е събирането на гласни доказателства по искане на страна, направено в първото по делото съдебно заседание, след одобряване на доклада на съда, при положение, че страната не е подала отговор по чл. 131 ГПК на исковата молба по чл. 225 ГПК за главно встъпване?“ - с довод, че е налице противоречие с т. 2 и т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

5. „При установителен иск, предявен от владелеца, за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот въз основа на давностно владение, съдът следва ли да присъедини и отчете периода на давностно владение след предявяване на иска до приключване на устните прения във съответната съдебна инстанция?“ - с довод, че е налице противоречие с Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, I г.о., Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944/2011 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 109 от 25.05.2015 г. по гр.д.№ 7240/2014 г. на ВКС, I г.о. и Определение № 246 от 14.05.2019 г. по гр.д.№ 48/2019 г. на ВКС, II г.о.;

6. „Допустимо ли е иск за собственост на недвижим имот да бъде уважен само въз основа на признание на иска от страна на ответника, без да се събират други доказателства и без да бъде извършена съвкупна преценка с всички останали доказателства и обстоятелства по делото? Може ли признанието на вещен иск да доведе до постановяване на решение по чл. 237 ГПК?“ - с довод, че е налице противоречие с Решение № 20 от 07.04.2014 г. по гр.д.№ 5289/2013 г. на ВКС, I г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На първо място – съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Данните по делото не дават основание да се поставят под съмнение валидността и допустимостта на въззивното решение. Не се констатира също порок от кръга на предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК, който да е проявен в степен, установима от обикновения прочит на съдебния акт, поради което въззивното решение не е и очевидно неправилно.

Въпрос № 1 не обективира общо основание за допускане на обжалването по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Той е аргументиран със становището на касаторите, че в предмета на предявените от тях искове е не само правото им на собственост, произтичащо от оригинерното основание по чл. 79, ал. 1 ГПК, но и правото им на собственост, произтичащо от деривативното основание по чл. 222 ЗЗД. Становището им не намира опора в данните по делото. Видно от изложението в обстоятелствената част на исковата молба по чл. 225 ГПК, сключването на договора за замяна от 01.10.2007 г. е споменато като факт, но само за да бъде отречено неговото значение за заявената претенция. Главно встъпилите лица изрично са подчертали, че владение са установили по-рано – на 01.09.2007 г., и не в рамките на прехвърлените им впоследствие на 01.10.2007 г. идеални части (чийто коректен размер е 1/2 от 45,9715% ид.части, а не 47,9715% ид.части), а изцяло; че договор за разликата до 100% ид.части така и не бил сключен, но тези обстоятелства не са пречка, а основание именно на претенцията им да бъдат признати за собственици по силата на изтекла придобивна давност в резултат от владение, незачитащо ничии чужди права, включително тези на другия от приобретателите по договора за замяна – М. Т. К.. При така структурираното изложение по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК никакъв друг логичен извод не може да бъде направен, освен че искането им да бъдат признати за собственици се основава единствено и само на твърдение за осъществен фактически състав по чл. 79, ал. 1 ЗС – така както е прието в първоинстанционното производство с Определение № 26562 от 12.11.2019 г. по първоначално образуваното пред СГС, ГО, І-14 състав гр.д.№ 3785/2019 г. (срещу което възражения не са постъпили до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция), а впоследствие и с първоинстанционното решение и потвърждаващото го решение на въззивната инстанция. След като придобивното основание по чл. 222 ЗЗД не е включено в предмета на делото, по него съдилищата не дължат произнасяне в рамките на настоящото производство, съответно нито заявяването му в евентуален друг процес е преклудирано, нито доводи и правни въпроси, свързани с него имат обуславящо значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед липсата на общо основание за допускане на обжалването по въпрос № 1, безпредметно е да се обсъжда дали е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос № 2 не притежава белезите на правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно чиито разяснения материалноправният или процесуалноправният въпрос, съставляващ общо основание за допускане на обжалването трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като последното означава да се навлезе в проверка за правилността на решението, каквато във фазата по селектиране на жалбите не се извършва. Въпрос № 2 по своя характер представлява обобщение на оплакванията за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които попадат в обхвата на основанията за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не в обхвата на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Въпрос № 3 също е лишен от обуславящо значение за изхода на спора, тъй като във въззивна жалба на С. А. Я. и Л. С. Я. не са изложени никакви оплаквания срещу доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция, което е отбелязано и в постановеното от въззивния съд по реда на чл. 267 ГПК Определение № 10163 от 25.08.2023 г. При това положение за въззивния съд не са възникнали задължения по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а разясненията по т. 4 изобщо нямат отношение към дължимите от въззивния съд процесуални действия при оплаквания срещу доклада на първата инстанция.

Въпрос № 4 е поставен по начин, който показва игнориране на особеностите на процеса, провеждан при условията на последващо обективно и субективно съединяване на исковете в резултат от предприето главно встъпване по реда на чл. 225 ГПК. В такава хипотеза съдът извършва процесуални действия за разрешаване не само на спора, заявен от главно встъпилите лица, но и на спора по първоначално предявените претенции, като процесуалните действия на първоначално конституираните главни страни запазват своето действие и подлежат на съобразяване при постановяването на крайния съдебен акт. В този смисъл искането на първоначалния ищец за събирането на гласни доказателства чрез разпит на трима свидетели, заявено още с исковата молба, се явява своевременно и е задължавало съда да допусне изслушването и да обсъди показанията на посочения от първоначалния ищец свидетел А. А.. Като е зачел така извършеното процесуално действие, въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 131 ГПК, нито на разясненията по т. 2 и т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Въпрос № 5 не е разглеждан от въззивния съд, а обяснението за това е във формирания решаващ извод, че упражняваната от главно встъпилите лица фактическа власт не разкрива белезите на владение по отношение на притежаваните от първоначалния ищец 97/211 ид.части от процесния недвижим имот. При отсъствието на извод за упражнявано владение, за въззивния съд не е възникнало задължение да обсъжда дали периодът от време след предявяване на иска по реда на чл. 225 ГПК на 19.08.2019 г. до приключване на устните прения (на 05.04.2024 г. пред въззивната инстанция) има значение за произнасянето по претенцията на главно встъпилите лица.

Няма обуславящо значение и въпрос № 6. Противно на поддържаното от касаторите, атакуваното решение не се явява такова по чл. 237 ГПК. Действително, с отговора на исковата молба първоначалните ответници са заявили, че на основание чл. 175 ГПК признават всички факти и обстоятелства, описани в исковата молба на Българска епархия в Западна и Средна Европа, както и изрично и изцяло признават предявените искове по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК. Независимо от това първоначалният ищец не е поискал и съдът не е постановил прекратяване на съдебното дирене, поради което актът му не се явява „решение при признание на иска“. Видно от данните по делото, ищецът изначално е ангажирал доказателства в подкрепа на претенциите си - представяйки констативния нотариален акт за собственост на недвижими имоти на основание наследяване по завещание № 1 от 14.02.2019 г., т. І, рег.№ 1023, д.№ 23/2019 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК (сам по себе си ползващ се с легитимиращото действие, разяснено с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК) и завещанието, от което черпи права, но също така е продължил да има активно процесуално поведение и след заявените признание на фактите и на иска – представяйки доказателства за извършеното през 1949 г. одържавяване по ЗОЕГПНС и деактуването след влизане в сила на ЗВСОНИ, постановено със Заповед № РД-57-1908 от 23.06.1993 г. От своя страна нито първоначалните ответници, нито главно встъпилите лица (самите те неразполагащи с легитимиращ ги документ за собственост за разликата над 1/2 от 45,9715% ид.части от процесния ПИ) са опровергали фактите, обуславящи посоченото в КНА № 1 от 14.02.2019 г. придобивно основание.

С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторите дължат да заплатят на ответника по касация Българска епархия в Западна и Средна Европа разноските, направени във връзка с депозирането на отговор на касационната жалба, т.е. сумата 1 800 лв., представляваща уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 79).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия